Също като Озбърн, келнерът споменаваше за набола „вечерна брада“. Това съвпадаше с описанието за външност и поведение на трудов човек, водейки към правдоподобното предположение, че се е прибирал след работа. А щом бе постъпил два пъти по един и същ начин, навярно имаше навика да спира попътно за кратка почивка.

На Пакар му оставаше само да обиколи заведенията в района между двете кафенета. Ако не постигнеше успех, щеше да продължи в кръг, докато открие трето кафене, където някой да разпознае скицата на Пол Озбърн. Всеки път щеше да показва служебната си карта и да обяснява, че става дума за изчезнал човек, търсен от неговите близки.

На четвъртия опит Пакар откри жена, която разпозна грубоватата рисунка. Беше касиерка в едно бистро на улица Люсиен, близо до булевард Мажента. Твърдеше, че вече трета година човекът наминавал от време на време.

— А случайно да знаете как му е името, мадам?

Жената го изгледа подозрително.

— Нали казахте, че разследвате по молба на роднини, как тъй не знаете името му?

— О, ако днес ви се представи с една фамилия, утре може да е съвсем друга.

— Значи престъпник?

— Болен е…

— Извинявайте. Не, не го познавам.

— А да знаете къде работи?

— Не. Мога само да кажа, че по сакото му има някакъв фин прашец. Запомнила съм, защото вечно си отупва раменете. Като нервен тик.

 — Строителните фирми отпаднаха, тъй като строителите по принцип нямат навика да ходят на работа със спортни костюми. А още по-малко да работят с тях.

Малко след седем вечерта Жан Пакар и Пол Озбърн седяха в сенчестия ъгъл на хотелския бар. Пакар бе обещал да се обади след два дни. Първите резултати идваха предсрочно.

— Изглежда, че нашият човек работи на място, където върху сваленото му сако се събира прах. След проучване на фирмите в радиус от километър и половина, което е дори прекалено за разходка в края на работния ден, можем да стесним кръга на професиите: козметика, склад за химикали или пекарна.

Жан Пакар говореше тихо. Информацията му бе кратка и ясна. Но Озбърн го слушаше като насън. Само преди седмица беше в Женева и се тревожеше за доклада пред Световния конгрес на хирурзите. А сега, седем дни по-късно, седеше в полумрачен парижки бар и чуваше потвърждение, че човекът е жив. Че крачи по улиците на Париж. Че живее тук, работи тук, диша тук. Че наистина е видял лицето му. Кожата, която бе докоснал, животът, който бе усетил под пръстите си, докато се мъчеше да го удуши — всичко това беше истина.

— Утре по същото време ще мога да ви представя име и адрес — довърши Пакар.

— Добре — чу Озбърн собствения си глас. — Много добре.

Преди да стане от масата, Жан Пакар го изгледа за миг. Не беше негова работа да пита Озбърн какво ще прави с информацията, след като я получи. Но и преди бе виждал същия поглед в очите на други хора. Унесен, тревожен и решителен. Изобщо не се съмняваше, че човекът, когото не след дълго щеше да предаде на този американец отсреща, скоро ще срещне смъртта.

Когато се върна в стаята, Озбърн смъкна дрехите и повторно влезе под душа. Мъчеше се да не мисли за утре. Щом научеше името на човека, щом узнаеше кой е и къде живее, щеше да обсъди останалото. Как да го разпита и как да го убие след това. В момента подобни мисли биха били прекалено болезнени и тежки. С тях идваха спомените за всичко мрачно и ужасяващо в неговия живот. Раздяла, гняв, вина, ярост, загуба и самота. Боязън от всяка обич — заради страха, че могат да му я отнемат.

Тъкмо бе взел самобръсначката и бършеше запотеното огледало, когато телефонът иззвъня.

— Да — рязко изрече той, очаквайки да чуе от Жан Пакар някоя пропусната подробност.

Но не беше Пакар. Вера се обаждаше от фоайето. Удобно ли е да го посети в стаята? Да не би да има гости или някакви други планове? Такава си беше винаги. Учтива и деликатна до наивност. Когато се любиха за пръв път дори бе поискала разрешение, преди да докосне пениса му. Сега идваше да се сбогува.

Само с кърпа около кръста той отвори вратата и я зърна в коридора — разтреперана, с просълзени очи. Влезе. Пол затвори вратата и я целуна, тя отвърна на целувката и изведнъж се озоваха вкопчени в отчаяна прегръдка. Дрехите й се пръснаха на всички страни. Устните му откриха гърдите й, ръката му плъзна в сянката между краката. Сетне тя разтвори крака, той възторжено проникна в нея и всичко бе само смях, сълзи и неописуема страст.

Никой и никога не се сбогува така.

Никой.

Името й бе Вера Монере. Запознаха се в Женева — малко след като бе изнесъл доклада си, тя просто дойде и се представи. Каза, че е завършила Медицинския институт в Монпелие и сега стажувала в парижкия болничен комплекс „Света Ана“. Била сама и нямала с кого да отпразнува двайсет и шестия си рожден ден. Не знаела защо се държи толкова прямо, просто той бил привлякъл вниманието й още от първите думи на доклада. Нещо в него я теглело да се запознае, да разбере кой е. Да бъде в компанията му поне за малко. Нямала представа дали е женен или не. И не я интересувало. Ако кажел, че е семеен и обича жена си, или че просто е зает, щяла само да му стисне ръката, да изрази възхищение от доклада и да си тръгне. Точка.

Но той не каза нищо подобно.

Излязоха от хотела, минаха по пешеходния мост над Рона и се отправиха към стария град. Вера беше лъчезарна и жизнена. Дългата, почти черна коса беше заресана на една страна и грижливо наместена зад ухото, тъй че да си остава на място дори при най-енергични движения. Също тъй черни бяха и очите й, блеснали от младежки копнеж по предстоящия дълъг живот.

Преди да са минали двайсет минути от запознанството, двамата вече се държаха за ръце. Вечеряха заедно в малко италианско ресторантче на две крачки от квартала с червените фенери. Странна бе мисълта, че и Женева си има свърталище за проститутки. Градът се славеше със своите шоколади и часовници, а трезвата репутация на световен финансов център изглеждаше някак несъвместима с тесните цепнати поли на уличните професионалистки, но въпреки това те скитаха невъзмутимо по няколкото тесни улички, където им бе разрешено да съществуват. На минаване покрай тях Вера внимателно наблюдаваше Озбърн. Какви чувства го вълнуваха — смущение, свян, скрито въжделение или безмълвно примирение с живота? Всичко това едновременно, помисли тя. Всичко.

Също като по-голямата част от следобеда, вечерята бе посветена на онова нежно, потайно разузнаване между мъж и жена, усетили инстинктивно взаимно привличане. Докосване на ръцете, разменени погледи и накрая дългото, проницателно взиране очи в очи. На няколко пъти Пол усети, че се възбужда. Първият път това стана докато разглеждаха хлебарския щанд в голям универсален магазин. Наоколо гъмжеше от купувачи и той имаше чувството, че всички са се вторачили в слабините му. Веднага грабна една погача и небрежно се прикри с нея, като се преструваше, че зяпа наоколо. Вера го забеляза и се разсмя. Сякаш бяха отдавнашни любовници, търсещи потайна тръпка в интимна игра сред тълпата.

След вечеря се разходиха по рю дез Алп и спряха да погледат как луната изгрява над Женевското езеро. Зад тях беше „Бо риваж“, хотелът на Пол. Той бе планирал да си тръгне след вечерята и разходката, но сега, когато мигът на раздялата наближаваше, внезапно усети, че съвсем не е толкова самоуверен, колкото предполагаше. Беше разведен едва от четири месеца — твърде малко, за да се почувства отново привлекателен ерген, при това лекар. Опита да си припомни как го правеше някога. Как успяваше да подмами жените в стаята си? Не си спомняше нищо, в главата му царуваше пустота. Но Вера го изпревари.

— Пол — каза тя с усмивка, като го хвана под ръка и се притисна по-близо, защото откъм езерото полъхваше хлад, — когато си с жена, никога не забравяй, че за да я привлечеш в леглото, решението трябва да бъде нейно.

— Наистина ли? — запита той, потискайки вълнението в гласа си.

— Абсолютно.