Но… — Внезапно лицето на Залетл стана замислено и мрачно, като засенчено от облак. За броени секунди той сякаш се състари с десетилетия. — Зад нашето дело стоеше същата цел, която причини смъртта на шест милиона евреи и още безброй милиони по бойните полета и под падащите бомби в хиляди разрушени градове. Същата машинация, която превърна в руини половин Европа.

През 1946 година стоях на подсъдимата скамейка в Нюрнберг, обкръжен от виновниците за това. Гьоринг, Хес, Рибентроп, Фон Папен, Йодл, Редер, Дьониц — от горди и високомерни властници те се бяха превърнали в състарени, грохнали и съсипани мъже. Застанал сред тях, аз си спомних как веднъж ме предупредиха да не посещавам Vernichtungslager, лагерите на смъртта. Не отивайте, казваха ми, защото не ще ви позволят да опишете видяното. Все пак отидох. В Аушвиц. И предупреждението се оказа вярно. Не защото не ми позволиха да опиша видяното, а защото не можех да го опиша. Купищата очила. Купищата обувки. Купищата кости. Купищата човешка коса. Мислех, че никога не съм срещал онзи чудовищен начин на мислене, който бе направил възможно това. Нито в живота, нито в театъра, нито в киното. И все пак то съществуваше.

И ето че се озовах на ръководен пост в секретна организация, планираща възраждането на всичко това още преди неговата смърт. Изглеждаше отвратително. Невъзможно. Но ако бях протестирал, ако бях опитал да се измъкна, щях да загина и друг да заеме моето място. Затова реших да мълча и докато заговорът зрее, да се издигна до най-висок пост. А когато настане времето, да унищожа всичко.

Германският писател Гюнтер Грас е казал, че ние, германците, трябва да разберем самите себе си. Ние сме може би най-умелите майстори на техника в цялата човешка история. Способни сме да постигнем чудеса. Но каквото и да вършим, не ще избягаме от сянката на Аушвиц, Треблинка, Собибор и още десетки други, защото те са наши, те ни принадлежат и ние трябва да помним това, да го разберем и никога… никога… да не му позволим да се повтори.

Когато гледате този запис всичко сътворено от нас ще бъде унищожено. С новия Райх ще е свършено. В Шарлотенбург. В das Garten. В секретната база, скрита дълбоко под ледовете на швейцарския връх Юнгфрау.

Übermorgen няма да съществува.

С тия думи Залетл се изправи, мина край камерата и изчезна от кадъра. След миг екранът изгасна.

Озбърн не усети как е напуснал центъра на града. Зашеметяваше го вихър от мисли и емоции. Мъчеше се да ги раздели. Да осъзнае онова, което бе чул. Да се съсредоточи върху разкритията на Залетл. Да изпита яростен гняв към Третия райх. И към дързостта на онова, което бяха предприели. Искаше да крещи от ужас при мисълта за лагерите на изтреблението. Искаше да види лицата на престъпниците от Нюрнберг и да ги наложи върху лицата на Шол, Дортмунд и другите, които знаеше само по име. Искаше да знае дали тайната намеса на Организацията във френската политика е довела непосредствено до смъртта на Франсоа Кристиан.

В един миг се мъчеше да изпита признателност към смелостта на Залетл сам да влачи непосилния товар толкова години, към зловещия героизъм на неговото лично „окончателно решение“. А в следващия беснееше срещу него, че не споделя никакви подробности за хирургичния метод. Как са били поддържани температури близки до абсолютната нула? Как са извършвани операциите? Какъв е бил процесът на възстановяване? За медицината, за борбата срещу човешките страдания тези разкрития биха имали неоценима стойност.

По някое време смътно осъзна, че кара по магистралата към Санта Моника. Беше най-натовареният час и колите се движеха плътно една зад друга. Но това не го засягаше, той управляваше механично. Нямаше представа колко време е минало откакто напусна полицейското управление. Вместо на запад, можеше да потегли на север, на юг, на изток. Все едно. Усети, че наближава края на магистралата и навлиза в тунела „Макклюър“. Сетне тунелът остана назад и той зави по крайбрежната магистрала. Планините отпред сякаш изникваха от самия океан, пламнал в кървавите лъчи на залязващото слънце.

Изведнъж го заля вълна от обич към Маквей. Полицаят му бе показал записа, защото се надяваше, че това най-сетне ще унищожи демона и ще върне покоя в душата му. Помагаше му да създаде реалност и разбиране там, където преди имаше само разхвърляни късчета от живота. Жестът на Маквей беше дълбоко човечен и Озбърн искаше да му каже това. Искаше някак да му благодари. Даже да го обича, ако е възможно. Както син обича баща си, дори ако цял живот са били във вражда.

Но сетне мислите му отново потънаха сред вихъра от чувства. Онзи вихър, който го тласкаше отвъд ръба на разума.

Имаше още нещо, за което Залетл не споменаваше нито дума. И въпреки цялата съпротива на Озбърн то упорито се изправяше пред него. Маквей не знаеше и никога нямаше да узнае. Нобъл, Ремер, Вера — никой от тях нямаше да научи, тъй като просто не съществуваше разумен начин да се говори за това. Може би Залетл го бе премълчал, защото смяташе, че се е погрижил за него, както за всичко останало.

Изведнъж Озбърн усети, че движението отпред е спряло и трябваше да натисне спирачките, за да не се сблъска с предния автомобил. По централното платно прелетя полицейска кола, следвана от два влекача. Това означаваше, че отпред има катастрофа. Задръстването можеше да трае с часове. А той не бе в състояние да седи толкова дълго, без да полудее от собствените си мисли. Трябваше да избяга. Да се движи, все едно накъде.

Озърна се през рамо и видя, че централното платно е свободно. Даде газ, рязко зави назад и се устреми по магистралата. След малко отби на един паркинг край плажа. Минута или две остана да седи неподвижно, загледан към океана.

После излезе. Най напред изкара патериците, след това пролази по седалката, докато успя да се изправи. Без да обръща внимание на отворената врата и изоставените ключове, той бавно тръгна по пясъка. Беше трудно, защото патериците затъваха в пясъка. Все едно. Важното бе да се движи и Озбърн упорито продължаваше напред, към вълните. Когато обувките му се напълниха с пясък, той нетърпеливо ги смъкна. После усети под нозете си твърд, влажен пясък. След секунди бе нагазил до колене и приведен напред се подпираше на патериците, а ниските вълни се полюшваха край мокрия му панталон.

Немислимо бе човек даже да си въобрази подобно нещо, камо ли да го постигне.

След трийсет години смъртта на баща му най-сетне бе разгадана. Но отговорът бе такъв, какъвто не би могъл да предположи даже в най-безумните си фантазии. И ако не беше свидетелството на Залетл, този отговор би останал само част от преживяното на Юнгфрау — илюзия, халюцинация, кошмар, породен от ужасите на собственото му въображение. Но след като бе видял записа, вече не можеше да се съмнява, че всичко е било истина. И то проясняваше не само смъртта на баща му, но и отчаяното пътешествие на Фон Холден към тайните тунели в дълбините на ледника.

Стори му се, че чува гласа на Залетл: „Ние отгледахме двама младежи… Чисти арийци по рождение, с грижливо проверена генетична структура… едни от най-великолепните човешки екземпляри… на двайсет и четири години… един от младежите ще бъде избран… подготвен за операцията… месия на новия Райх.“

— Хей, мистър, цял се измокрихте! — подвикна откъм брега някакво хлапе.

Но Озбърн не чуваше. Отново беше на Юнгфрау и Фон Холден падаше към него, продължавайки да стиска кутията, която бе донесъл от Берлин.

— Für Übermorgen! За деня след утре! — изкрещя Фон Холден.

После кутията се изплъзна от ръцете му, Фон Холден прелетя отвъд ръба и потъна в ледения мрак, сякаш завинаги изличен от реалността. Но кутията падна в снега близо до Озбърн, продължавайки да се търкаля по инерция. Капакът се разтвори в движение и разкри съдържанието. И миг преди кутията да изчезне в пропастта, Озбърн ясно видя какво има вътре. Онова, което бе премълчал Залетл. Онова, което и Озбърн щеше да премълчи, защото никой не би му повярвал. То бе истинската причина за съществуването на Übermorgen. Движещата сила. Ядрото.