Отпред блестяха светлините на уличното движение. Озбърн отново се озърна. Дърветата тънеха в мрак. Навярно двамата продължаваха преследването, но нямаше как да разбере. Задъхан, с разтуптяно сърце, той побягна напред, като се подхлъзваше по мокрите листа. Най-сетне усети под краката си плочки и разбра, че е достигнал края на парка. Уличните лампи и фаровете на колите бяха съвсем наблизо. Без да спира, той изскочи на асфалта. Наоколо се раздаде воят на клаксони. Озбърн отскочи от една кола, после от друга. Изскърцаха спирачки. Едно такси рязко зави настрани и с трясък се вряза в паркиран автомобил. В следващата секунда нова кола връхлетя върху таксито и запрати към мрака парче от задната му броня.

Озбърн не погледна назад. С пламнали дробове се хвърли зад редица паркирани коли, пробяга още стотина крачки и свърна по първата пресечка. Забеляза пред себе си ярко осветено кръстовище. Със сетни сили зави зад ъгъла и потъна в гъмжило от пешеходци.

Пъхна пистолета под колана си, прикри го със сакото и продължи напред, като се мъчеше да прогони паниката. Край един павилион за хамбургери спря и погледна назад. Нищо. Дали изобщо го бяха преследвали, или само си въобразяваше? Той въздъхна и продължи напред през тълпата.

Насреща се зададоха неколцина предизвикателно облечени младежи и едно тъмнокосо момиче му се усмихна. Защо бе извадил пистолета? Онзи човек само се бе обърнал. А другият можеше да е просто случаен минувач. Но неестествената походка на непознатия, поздравът, рязкото му обръщане — всичко това бе накарало Озбърн да сметне, че го нападат. Затова бе постъпил така. И правилно. По-добре да сбърка, отколкото да лежи с куршум в главата.

Часовникът на една витрина показваше 22:52.

До този момент бе забравил за Маквей. Но след осем минути трябваше да е в хотела, а нямаше представа къде се намира. Какво да прави? Да позвъни? Да измисли нещо, да каже, че…

Ненадейно иззад близкия ъгъл се появи Европейският център. Върху фасадата светеше името на хотел „Палас“.

Шест минути преди единайсет Озбърн влезе в асансьора и натисна бутона за шести етаж. Вратата се затвори и кабината потегли. Беше сам и в безопасност.

Опитвайки да забрави двамата от парка, той огледа кабината. Отляво имаше огледало. Озбърн се среса с пръсти и приглади сакото си. На другата стена имаше туристически плакат с най-важните забележителности на Берлин. Една от централните снимки показваше двореца Шарлотенбург. Изведнъж Озбърн си спомни какво бе казал Ремер. „Поводът е завръщането на някой си Елтон Карл Либаргер. Индустриалец от Цюрих, който преди година бил претърпял тежък инсулт в Сан Франциско, но вече е напълно здрав.“

— Дявол да го вземе! — шепнешком изруга той. — Дявол да го вземе!

Как не се бе сетил досега!

Точно в 22:58 Озбърн почука на вратата на стая 6132. След малко Маквей му отвори. Зад него имаше още пет души и всички те гледаха мълчаливо новодошлия. Нобъл, Ремер, Йоханес Шнайдер и двама униформени полицаи.

— Завръщането на Пепеляшка — мрачно обяви Маквей.

— Загубих се. Търсих хер Шнайдер навсякъде. Какво друго можех да направя?

Без да обръща внимание на навъсените погледи, Озбърн прекоси стаята вдигна телефона и набра номер. Отначало не чу нищо, после се раздаде сигнал.

— Доктор Мандъл, моля — каза той.

Ремер сви рамене, благодари на полицаите и ги изпрати до вратата.

— Благодаря, ще се обадя по-късно. — Озбърн остави слушалката и се обърна към Маквей. Когато заговори гласът му звучеше бодро и енергично. — Поправете ме, ако греша, но според всичко, което видях досега, шансовете Шол да стигне до съд са почти нулеви. За присъда не си струва и да говорим. Той е прекалено могъщ, прекалено влиятелен, с две думи — стои над закона. Нали така?

— Вие сте на ход, докторе.

— Тогава дайте да погледнем от другата страна и да се запитаме защо човек като Шол идва от другия край на света да почете някаква почти несъществуваща личност, а в същото време очевидно организира поредица от убийства, прерастващи в истинска лавина с наближаването на приема в Шарлотенбург. — Озбърн огледа другите двама, после отново се обърна към Маквей. — Обзалагам се, че Либаргер е ключът към всичко. И ако узнаем кой е той, непременно ще разкрием и доста неща за Ервин Шол.

— Ако мислите, че можете да откриете нещо повече от германската полиция — заповядайте!

— Мисля, че мога, Маквей. — Озбърн кимна към телефона. Целият трепереше от възбуда. Сега твърдо знаеше, че е невъзможно да се справи сам, но вече нямаше да го държат настрани от играта. — Обадих се на доктор Хърб Мандъл. Той не само е най-добрият сърдечно-съдов хирург, когото познавам, но и един от директорите на Областната болница в Сан Франциско. Ако Либаргер наистина е претърпял инсулт, трябва да има история на заболяването. И тя ще започва от Сан Франциско.

Фон Холден кипеше от гняв. Трябваше да застреля Озбърн още докато се приближаваше към пейката. Обаче бе поискал да се увери, че не грешат. Виктор и Наталия бяха надеждни сътрудници, но разполагаха само със снимка на Озбърн. Проблемът бе не толкова, че можеха да убият невинен човек, колкото в опасността да сметнат, че са свършили работата, докато човекът е още жив. Затова бе пристъпил толкова близо до Озбърн и даже го бе поздравил. После Озбърн го изненада с пистолета. А би трябвало да е подготвен за този вариант — той напълно потвърждаваше преценката на Шол, че Озбърн е емоционално претоварен и поради това абсолютно непредсказуем.

Въпреки всичко Фон Холден можеше да го убие. Погледът му към Виктор не беше случаен, по този начин искаше да отклони вниманието на Озбърн. Нуждаеше се само от един-единствен миг. Но вместо да се озърне, Озбърн отстъпи настрани, продължавайки да го държи под прицел. Беше освободил ударника, което означаваше, че ако бъде убит, пистолетът му ще стреля право в гърдите на Фон Холден. А Фон Холден не можеше да поеме подобен риск.

Вярно, докато гонеха Озбърн през парка, имаше възможност за точен изстрел. И ако американецът бе спрял дори за част от секундата, вместо да се хвърли между колите по Тиргартенщрасе, с него щеше да бъде свършено. Но той не спря, а сблъсъкът между двете коли зад гърба му провали и втория шанс за стрелба.

Докато изкачваше последните стъпала към апартамента на Софие-Шарлотенщрасе, Фон Холден се тревожеше не толкова от провала, защото подобни неща можеха да се случат. Мъчеше го някакво неопределено безпокойство. Изолирането на Озбърн беше същински небесен дар и тъкмо той би трябвало да знае как да го използва. Но не бе успял. Сякаш всичко ставаше по някаква скрита закономерност. Бернхард Офен трябваше да го ликвидира в Париж. Не успя. Взривяването на влака Париж-Мо трябваше да причини смъртта на Озбърн и Маквей — или при самата катастрофа, или от куршумите на екипа, който бе довел за всеки случай. Но двамата останаха живи. Това вече не беше късмет, а нещо повече. И лично за Фон Холден то бе познато и зловещо.

Vorahnung.

Тази дума не му даваше покой още от най-ранно детство. Означаваше „предчувствие“ и той откриваше в нея прокоба за ранна и страховита смърт. Нямаше власт над това усещане. То като че съществуваше само по себе си в околното пространство. И странно — колкото повече работеше за Шол, толкова по-силно осъзнаваше, че Шол също е под властта на тази магия; че в крайна сметка е обречен на катастрофа заедно с всички, които го следват. Разбира се, липсваха каквито и да било доказателства, нямаше ни най-малък повод за съмнение, защото всичко докоснато от Шол тръгваше покорно в избраната посока. Така бе от години. Ала предчувствието оставаше.

Понякога то започваше да избледнява. За дни, даже за месеци. Но после се завръщаше. И заедно с него идваха страшните сънища, в които огромни неземни завеси с призрачните зелено-пурпурни багри на северното сияние се издигаха на хиляди метри височина, тръпнеха, люшкаха се и блъскаха кипналия му мозък като чудовищни чукове. Ужасът идваше от самите им размери и Фон Холден се чувстваше безпомощен да стори каквото и да било против тяхното съществуване.