— Дейв Гифърд, хотел „Старият Париж“ — изрече мъжки глас.

На излизане от хотела Маквей бе връчил двеста франка на портиера, бивш американец, с молба да му телефонира за всяко обаждане.

— Има ли факс от Лос Анджелис?

— Не, сър.

Къде се мотаеше Ернандес с информацията за Озбърн? На ръка ли я носеше до Париж? Маквей седна, отвори бележника си и взе молив от бюрото. Имаше две обаждания от инспектор Бара. Освен това го бе търсил водопроводчикът от Лос Анджелис, за да съобщи, че пръскачките са монтирани и работят. Очаквал указания на какъв режим да ги настрои.

— Господи — прошепна Маквей.

За последното обаждане портиерът имаше съмнения. Всъщност човекът звънял вече за трети път и настоявал да разговаря лично с Маквей. Не оставял никакво съобщение, но гласът му звучал все по-отчаяно.

Представял се под името Томи Ласорда.

Джоана имаше чувството, че в наркотичен транс е преживяла някакъв неописуем кошмар.

След сексуалния маратон в огледалната зала Фон Холден я покани да дойде с него в Цюрих. Първата й реакция бе да откаже с усмивка. Чувстваше се напълно изтощена. Днес бе работила седем часа с господин Либаргер, полагайки упорити усилия да му втълпи, че може да върви и без бастун. Искаше да се справи в безумния срок, поставен от Залетл — до идния петък. В 15:30 разбра, че силите му са на изчерпване и го изпрати да почива. Очакваше Либаргер да подремне, после да поръча лека вечеря в стаята и да си легне рано. Но ето че той се появи на вечеря с официален костюм, весел и достатъчно издръжлив, за да понесе безкрайното бръщолевене на Рита Баур, а после да се изкачи до втория етаж, където щяха да свирят Ерик и Едуард.

Щом господин Либаргер може, подкачи я Фон Холден, защо пък Джоана да не отскочи до Цюрих за един-два швейцарски шоколада? Още нямаше десет вечерта.

Първата им спирка бе на Рамищрасе, в любимия ресторант на Джеймс Джойс, където си поръчаха шоколад и кафе. После Фон Холден я откара да види нощния живот в някакво смахнато кафене на Мунцплац, близо до Банхофщрасе. След това пиха шампанско в бара на хотел „Централ Плаза“ и минаха през някаква кръчма на Пеликанщрасе. Накрая се отправиха да погледат луната над Цюрихското езеро.

— Искаш ли да видиш къде живея?

С лукава усмивка Фон Холден се облегна на парапета и хвърли монета във водата.

— Шегуваш се! — възкликна Джоана. Имаше чувството, че вече не е в състояние да направи и крачка.

— Няма шега.

Фон Холден посегна да я погали по косата. Джоана с изумление усети как отново я обзема възбуда и се изкиска.

— На какво се смееш?

— На нищо…

— Ела тогава.

Джоана го погледна.

— Ти си мръсник.

— Такъв съм си — усмихна се той.

Пиха коняк на терасата в апартамента му над Стария град и той й разказа за детството си в огромно аржентинско ранчо. После я отнесе в леглото и отново се любиха.

Джоана смътно си спомняше как се запита за кой път го правят. Спомняше си още как той се изправи над нея с отпуснат, но все още огромен пенис и смутено усмихнат я запита дали ще му се сърди много, ако завърже ръцете и краката й за колоните на леглото. После Фон Холден изрови от гардероба четири дълги ивици меко кадифе, които смяташе да използва. Каза, че сам не знаел защо, но открай време изпитвал такова желание. Мисълта го възбуждала неимоверно. А когато го погледна и видя какво означава „неимоверно“, тя се изкиска и отвърна, че няма нищо против, щом му доставя удоволствие.

Точно тогава, преди да го направи, той й каза, че никога не е срещал жена като Джоана. После обля гърдите й с коняк и бавно облиза всяка капка като разгонен Чеширски котарак. Когато легна до нея, в очите й вече танцуваха ослепителни искрици и главата й се замайваше както никога до днес. После усети тежестта му върху себе си, усети го как потъва в нея с цялата си огромна дължина. И с всеки тласък искриците ставаха все по-големи и по-ярки, а зад тях се рееха странни, фантастични купища от неописуемо пъстри облаци. Някъде, ако изобщо можеше да има „някъде“ сред сюрреалистичния калейдоскоп — в самия център на вихъра, в самия център на нейното същество — възникна чувството, че Фон Холден е изчезнал и на мястото му идва друг мъж. Борейки се срещу съня, тя опита да отвори очи, да види дали е вярно. Но будното съзнание бе нейде безкрайно далече и тя пропадна още по-дълбоко в еротичния водовъртеж от светлини и цветове на неописуемото видение.

Когато се събуди, вече наближаваше пладне и тя осъзна, че лежи върху леглото си в Анлегеплац. Когато стана, видя снощните си дрехи грижливо сгънати върху нощното шкафче. Сънувала ли бе?

Едва малко по-късно, докато се къпеше, тя забеляза драскотините по бедрото си. Огледалото й показа, че е издраскана и отзад, сякаш е тичала гола през тръни. После в главата й изплува съвсем неясен спомен как ужасена и гола бяга от апартамента на Фон Холден. Надолу по стълбите, през задния изход. Фон Холден тича подир нея и най-сетне я настига в розовата градина зад сградата.

Изведнъж й призля. Стомахът й се свиваше. Едновременно я обливаха горещи и студени вълни. Задави се, дръпна капака на тоалетната и повърна останките от снощния шоколад.

Часът бе 14:40. Озбърн бе звънял три пъти пъти в хотела на Маквей и всеки път му отговаряха, че мосю Маквей е излязъл и не се знае кога ще се върне, но ще проверява дали са го търсили. След третото обаждане Озбърн вече подскачаше до тавана от нерви. Изчезването на Маквей правеше тревогата от взетото решение почти непоносима. Беше подготвил разума и чувствата си, за се предаде в ръцете на полицая, приемайки предварително двата възможни изхода — да срещне съчувствие у своя сънародник или незабавно да попадне във френски затвори. Чувстваше се като балон под тавана, свободен и пленник в същото време. Не искаше нищо друго, освен да го смъкнат долу, но нямаше кой да хване връвчицата.

Изкъпан и гладко избръснат, той стоеше в празния апартамент на Филип и се мъчеше да съобрази какво да предприеме. С охрана от двама полицаи Вера пътуваше към дома на баба си в Кале. Макар че това бе станало по настояване на Филип, Озбърн се надяваше тя да е разбрала от кого идва идеята. Надяваше се да е разбрала, че я моли да замине не само заради нейната безопасност, но и защото я обича.

Филип сам му предложи да се изкъпе тук. Извади от шкафа чисти кърпи, нов сапун и бръснач. После му каза да си вземе от хладилника каквото иска, сложи си вратовръзка и отиде на работа. Преди да излезе, той обеща да наблюдава полицаите от фоайето и веднага да позвъни, ако има опасност.

Не ще и дума, Филип беше същински ангел. Но умората си казваше думата и Озбърн имаше чувството, че портиерът няма да издържи още една изненада. Събитията от последните двайсет и четири часа бяха претоварили не само неговата лоялност, но и душевното му равновесие. Макар и благороден по дух, в крайна сметка Филип си оставаше обикновен портиер. Никой не би могъл да очаква от него безпределна храброст. Ако Озбърн се върнеше в таванското скривалище, не можеше да знае докога ще е в безопасност. Особено ако високият мъж откриеше начин да се промъкне през полицейските постове и дойдеше да го потърси.

Накрая той осъзна, че има само една възможност. Набра служебния номер на Филип и запита дали отвън все още пазят полицаи.

— Oui, monsieur. Двама отпред и двама отзад.

— Филип… има ли трети изход от сградата?

— Oui, monsieur. Точно където сте в момента. От кухнята се излиза в малък коридор; накрая има стъпала към тротоара. Но защо? Тук сте в безопасност и…

— Merci, Philippe. Merci beaucoup.

Озбърн прекъсна връзката и се обади в хотел „Старият Париж“. Ако Маквей наистина проверяваше дали са го търсили, вероятно очакваше тъкмо това — час и място за среща.

19:00. Предната тераса на ресторант „Ла купол“ на булевард Монпарнас. Там Озбърн бе срещнал Жан Пакар за последен път преди убийството и това бе единственото място в Париж, за което знаеше със сигурност, че ще бъде претъпкано довечера. Тоест, високият мъж едва ли би рискувал да стреля по него.