Въпрос на Маквей към видния микропатолог доктор Стивън Ричман: „Защо някой ще вземе да замразява глави и обезглавени тела при подобна температура, ако абсолютната нула изобщо е достижима?“

Категоричен отговор на Ричман: „За да ги съедини.“

Нима преди почти трийсет години Ервин Шол е хвърлял огромни средства в експериментални изследвания по микрохирургия с намерението да присажда замразени глави върху замразени тела? И ако да, защо е държал всичко в такава тайна, че дори заповядвал да бъдат убити изследователите?

Заради патентите?

Може би.

Но както знаят всички — благодарение на проучванията, извършени от лондонската полиция из цяла Великобритания и неотдавнашните телефонни разговори на Нобъл с доктор Едуард Л. Смит, президент на Американското крионично дружество и Акито Сато, президент на Далекоизточния крионичен институт — никъде по света не са правени подобни криохирургични експерименти.

Докато здрачът се спускаше над Лондон, тримата седяха един срещу друг в служебния кабинет на Нобъл. Маквей бе захвърлил каскетчето, но още носеше пуловера „Евро-Дисни“, а Озбърн бе сменил френското пожарникарско наметало с вехт мундир на лондонски полицай.

По време на разговора бяха получили съобщение, че след щателно проучване по целия свят не е открит нито един патент за програмно осигуряване или апаратура, свързана с микрохирургични операции от въпросната категория.

Отдел „Борсови машинации“ бе натоварен да проучи подробно компаниите, в които са работили жертвите на Мериман, но все още нямаше резултат.

На вратата лекичко се почука и в кабинета влезе секретарката на Нобъл Елизабет Уелс — метър и осемдесет, четирийсет и три години, стара мома. Носеше върху поднос чашки, лъжички, каничка мляко, сребърна захарница, чайник и кафеник.

— Благодаря, Елизабет — каза Нобъл.

— Няма защо, сър.

Тя се изпъна в пълен ръст, стрелна поглед към Озбърн и излезе.

— Май че й допаднахте, доктор Озбърн. Между нас казано, много е сексуална. Чай или кафе?

— Чай, моля — усмихна се Озбърн.

Край прозореца Маквей разсеяно гледаше как долу някакъв дребен мъж разхожда две кучета и почти не усети забавната сценка зад гърба си.

— Кафе, Маквей? — запита Нобъл малко по-високо.

Той рязко се обърна и тръгна към бюрото. Стъпваше решително, в очите му пламтеше хладен блясък.

— През всички тия години неведнъж ми се е случвало в един или друг момент на разследването да се почувствам пълен идиот, защото внезапно нещо ме цапардосва по главата, а би трябвало да го забележа от самото начало. Обаче този път ще ти кажа, Йън, че всички заедно изтървахме най-важното. Ти, аз, доктор Майкълс, даже доктор Ричман.

Бучката захар в ръката на Нобъл застина над чашката.

— За какво говориш?

— За живота, по дяволите! — Маквей се озърна към Озбърн, сякаш го приканваше да се включи в разговора, после решително опря длани върху бюрото пред Нобъл. — Не би ли допуснал, че ако някой работи толкова години, за да усъвършенства метод за съединяване на глава и тяло, крайната цел ще бъде не самата операция, а съживяването на получения резултат. Това ново същество, този Франкенщайн да се събуди за живот.

Нобъл пусна бучката в чая си.

— Да, но защо?

— Нямам представа. Но иначе защо ще го правят? — Маквей се завъртя към Озбърн. — Представете си целия процес от медицинска гледна точка. Как би протекъл?

— Просто. Поне на теория. — Озбърн се облегна назад в червеното кожено кресло. — Възстановяваме температурата на замразеното тяло. От минус двеста и седемдесет до 36.6 над нулата. За да се извърши операцията, кръвта трябва да бъде източена. При размразяването тя се подава отново. Най-сложното ще е да се постигне равномерно размразяване.

— Но все пак е възможно? — запита Нобъл.

— Бих казал, че ако са намерили начин да преодолеят първата трудност, втората вече е била преодоляна.

В този момент от факса върху старинното писалище зад Нобъл долетя шум. Сигналната лампичка светна и машината започна да подава текст.

Беше докладът на отдел „Борсови машинации“.

Маквей и Озбърн едновременно пристъпиха зад гърба на Нобъл, за да следят пристигащата информация.

„Майкротаб“, Уолтъм, Масачузетс. Дейността прекратена през юли 1966. Контролирана от „Уентуърт продъктс лимитед“, Онтарио, Канада. Директори: Ърл Семюълс, Еван Харт, Джон Харис. И тримата от Бостън, Масачузетс. Починали през 1966.

„Уентуърт продъктс лимитед“, Онтарио, Канада. Дейността прекратена през август 1966. Частна компания. Собственост на Джеймс Толмидж от Уиндзър, Онтарио. Починал през 1967.

„Алама стийл лимитед“, Питсбърг, Пенсилвания. Дейността прекратена през 1966. Финансирана от „Уентуърт продъктс лимитед“, Онтарио, Канада. Директори: Ърл Семюълс, Еван Харт, Джон Харис.

„Стандард текнолъджис“, Пърт Амбой, Ню Джърси. Финансирана от „ТЛТ интернешънъл“, Парк авеню 10, Ню Йорк, Ню Йорк. Директори: Ърл Семюълс, Еван Харт, Джон Харис.

„ТЛТ интернешънъл“, собственик на презокеански линии „Омега“, Хановер скуеър 17, Мейфеър, Лондон, Великобритания. Главен акционер Харалд Ервин Шол, Хановер скуеър 17, Мейфеър, Лондон, Великобритания.

— Ето го! — победоносно възкликна Нобъл.

Факсът продължаваше:

ТЛТ прекратява дейността през 1967. Закупена от акционерно дружество „Голц дивелопмънт груп“, Дюселдорф, Германия през 1966.

„Голц дивелопмънт груп“ (ГДГ) — акционерно дружество. Главни акционери: Харалд Ервин Шол, Хановер скуеър 17, Мейфеър, Лондон, Великобритания; Густав Дортмунд, Фридрихщадт, Дюселдорф, Германия. Президент от 1978 — Конрад Пайпер, Райхщрасе 52, Шарлотенбург, Берлин, Германия. (Забележка: през 1981 ГДГ закупува холдинговата компания „Люсън интернешънъл“, Бейсуотър роуд, Лондон, Великобритания.)

КРАЙ

Нобъл се завъртя на стола и погледна Маквей.

— Е, скъпият мистър Шол може да се окаже не чак дотам недосегаем, колкото смята вашето ФБР. Знаеш кой е Густав Дортмунд…

— Шеф на централната германска банка — каза Маквей.

— Правилно. А през осемдесетте години „Люсън интернешънъл“ беше основен доставчик на стомана, оръжейни части и строителни специалисти за Ирак. Обзалагам се, че по онова време господата Шол, Дортмунд и Пайпер са станали много богати хора, ако вече не са били такива.

— Ако разрешите — пристъпи към тях Озбърн с новия брой на „Пипъл“, който бе открил между пресата върху страничната масичка.

Под озадачения поглед на Маквей той отмести чашата на Нобъл и разтвори списанието. Върху две вътрешни страници бе отпечатана голяма рекламна снимка за новата плоча на една от най-популярните рок-певици. Облечена с мокра прозрачна рокля, младата звезда яздеше огромна косатка, изхвръкнала над водата.

Нобъл и Маквей гледаха с недоумение.

— Не знаете, а? — усмихна се Озбърн.

— Какво да знаем? — запита Маквей.

— Вашият Конрад Пайпер.

— Какво общо има това с Конрад Пайпер? — изръмжа Маквей. Нямаше ни най-малка представа накъде бие Озбърн.

— Съпругата му е Маргарете Пайпер, една от най-могъщите жени в шоу-бизнеса. Ръководи огромна агенция за издирване на таланти и стои зад младата дама върху косатката, както навярно и зад още дузина от най-прочутите млади фигури в сферата на рока и видеото. И… — Озбърн помълча, — върши всичко това от таванския кабинет на своята реставрирана резиденция от XVII век в Берлин.

— Откъде знаете, за Бога? — смая се Нобъл.

Озбърн затвори списанието и го метна върху страничната масичка.

— Мистър Нобъл, аз работя като хирург-ортопед в Лос Анджелис. Половината ми пациенти са хлапета под двайсет години, пострадали на игрището. Да не мислите, че подбирам списания за чакалнята както ми падне?

— Да не би наистина да ги четете?

— И още как — ухили се Озбърн.

Поради намалена видимост Кларксън бе променил плана за полета и кацна край Рамсгейт, малко отвъд Ламанша, тоест на сто й петдесет километра югоизточно от първоначалната си цел. Тази случайна промяна обърка цялата операция на Фон Холден.