— Застреля ме, гадното копеле! — изрева Гьоц, после се сгърчи и рухна до вратата.

— ХВЪРЛИ ПИСТОЛЕТА ВЕДНАГА!

Маквей бе измъкнал револвера с лявата ръка, а с дясната избутваше Озбърн настрани. Залетл го изгледа спокойно.

— Разбира се. — Той обърна глава към Шол и се усмихна. — Тия американци без малко да провалят всичко.

— ХВЪРЛИ ГО ВЕДНАГА!

Шол гледаше с неописуемо презрение.

— Вида?

Залетл отново се усмихна.

— Тя живееше в Берлин от четири години насам.

— Как смееш? — Шол се изпъна в цял ръст. Кипеше от ярост. От високомерие. От презрение. — Как смееш да си позволяваш…

Първият куршум го улучи точно над папийонката. Вторият се заби над сърцето, разкъса аортата и оплиска Залетл с кървав фонтан. За момент Шол се полюшна, в очите му проблесна недоумение, после краката му се подгънаха и той рухна на пода.

— ХВЪРЛИ ГО! ЩЕ ТЕ ЗАСТРЕЛЯМ НА МЯСТО! — изрева Маквей, притискайки пръст върху спусъка.

— Маквей… НЕДЕЙТЕ! — раздаде се зад гърба му викът на Озбърн.

В този момент Залетл отпусна оръжието и Маквей разхлаби спусъка. Докторът се завъртя към тях. Беше мъртвешки бледен и целият оплискан в кръв. С официалното си облекло приличаше на някакъв нелеп, зловещ клоун. В гласа му прозвучаха нотки на сдържан гняв.

— Не биваше да се месите.

— Разтвори пръсти и пусни пистолета на пода!

Маквей бавно пристъпваше напред, готов да го застреля без колебание, ако се наложи. Озбърн бе изкрещял, защото се боеше, че могат да загубят единствения свидетел, който знае истината. Навярно имаше право. Но Залетл вече бе убил двама души; Маквей нямаше намерение да му даде нова възможност.

Залетл ги гледаше, без да изпуска оръжието.

— Пусни пистолета на пода — повтори Маквей.

— Истинското име на Каролин Хенигер беше Вида — каза Залетл. — Преди време Шол заповяда да бъде убита заедно с детето. Тайно ги доведох в Берлин с фалшиви документи. Тя ми се обади веднага след вашето посещение. Мислеше, че сте от Организацията. Че са я открили. — Залетл помълча, после продължи почти шепнешком: — Организацията знаеше къде сте били. Щяха да я открият много бързо. След това щяха да стигнат до мен. А това би провалило всичко.

— Затова ги убихте — каза Маквей.

— Да.

С пламнали от вълнение очи Озбърн пристъпи напред.

— Казахте, че всичко щяло да се провали. Какво е това всичко? За какво говорите?

Залетл мълчеше.

— Каролин, Вида, няма значение как се е казвала — настояваше Озбърн. — Тя е била съпруга на Либаргер. А момчето е било негов син.

— Освен това беше моя дъщеря — с усилие проговори Залетл.

— О, Господи!

Озбърн се озърна към Маквей. И двамата бяха изтръпнали от ужас.

— Утре сутрин рехабилитаторката на господин Либаргер ще излети за Лос Анджелис — изрече Залетл рязко и съвсем не на място, като че ги подканваше да си заминат с нея.

Озбърн продължаваше да го гледа.

— Що за хора сте всички вие? Убихте баща ми, убихте собствената си дъщеря, внука си и Бог знае още колко хора. — Гласът му трепереше от гняв. — Защо? За какво? Заради Либаргер? Заради Шол? Заради тази „Организация“?… ЗАЩО?

— Трябваше да оставите Германия на германците, господа — тихо каза Залетл. — Тази вечер оцеляхте в един пожар. Няма да се спасите от следващия, ако веднага не напуснете сградата. — Той опита да се усмихне. Не успя и погледна Озбърн право в очите. — Казват, че това било най-трудно, докторе. Но не е.

После светкавично вдигна пистолета към устата си и натисна спусъка.

— Частното предприятие — изрече Либаргер пред микрофона и гласът му достигна до най-далечните кътчета на приказната Златна галерия, — не може да съществува в епоха на демокрация. То е възможно само когато хората имат ясна представа за власт и лична отговорност.

За момент той спря да говори, опря длани върху катедрата и огледа лицата пред себе си. Макар и леко изменена, речта му не беше оригинална и повечето от тях го знаеха. За пръв път бе прозвучала пред подобна група на 20 февруари 1933 година. Човекът, който в онази зимна вечер бе търсил чрез нея съюз с най-висшите финансови кръгове, се наричаше Адолф Хитлер, новоизбраният канцлер на Германия.

Подпирайки с длан костеливата си брадичка, Ута Баур се бе привела напред, изцяло отдадена на вълшебството да види как пред нея победоносно говори чудото, родено от мъки, съмнения и петдесетгодишен къртовски труд в пълна самота. До нея Густав Дортмунд седеше изпънат, безстрастен като страничен наблюдател. Но под маската на безразличие всичко в него кипеше от предвкусването на идващия миг.

По-назад Ерик и Едуард седяха със стиснати юмруци и изпънати до болка мускулести вратове, попивайки всяка дума на Либаргер. Техният екстаз беше по-различен. След броени дни един от тях щеше да заеме мястото на Либаргер. Кой точно — все още предстоеше да се реши. И сега, когато моментът наближаваше с всяка дума, с всяко изречение, очакването ставаше почти непоносимо.

ЦИАНОВОДОРОД — извънредно отровна, силно летлива течност или газ с миризма на горчиви бадеми; съединява се с кислорода в живите тъкани, при което буквално лишава кръвта от кислород и в крайна сметка предизвиква задушаване на жертвите.

— Всички земни блага дължим на борбата на избраните, на чистата германска раса! — Думите на Либаргер кънтяха не просто между стените на Златната галерия, те разтърсваха сърцата и умовете на всички събрани в нея. — Нека не забравяме, че всички постижения на културата трябва да се налагат с железен юмрук! И че ще възстановим в най-висша степен своята военна и икономическа мощ… Отстъпление няма да има!

Когато той замлъкна, из залата гръмнаха оглушителни овации, в сравнение с които предишните изглеждаха като сдържано ръкопляскане. И в този миг, може би защото стоеше най-близо до задния изход, Либаргер пръв чу онова, което не чуваха другите.

— Слушайте! — възкликна той пред микрофона, вдигайки високо ръце. — Слушайте! Моля ви!

В първия момент никой не го разбра. Още нещо ли искаше да каже? Какво имаше предвид? После хората проумяха. Той не искаше да говори. Приканваше ги да се ослушат.

Раздаде се глухо бръмчене, последвано от мощни механични удари и цялата зала се разтърси, сякаш някой бе дръпнал тежки метални щори. Сетне настана тишина.

Ута Баур първа скочи на крака. Заобикаляйки Ерик и Едуард, тя мина край Дортмунд и слезе по стъпалата към задния изход. Рязко дръпна вратата… и веднага отстъпи назад, притиснала длан към устата си. Фрау Дортмунд изпищя. На мястото на изхода имаше масивна метална плоча.

Дортмунд бързо се спусна по стъпалата.

— Was ist es?51

Той пристъпи към вратата и натисна с всичка сила. Никакъв резултат. Из залата плъзна тревожен шепот.

Ерик бързо скочи от стола, мина край изплашената фрау Дортмунд, изкачи се на подиума и взе микрофона от Либаргер.

— Запазете спокойствие. Случайно се е затворила една от противопожарните врати. Молим спокойно да се изтеглите през главния изход.

Но главният изход на Златната галерия се оказа блокиран по същия начин. Както и всички останали врати.

— Was geht hier vor?52 — изкрещя Ханс Дабриц.

Генерал-майор Матиас Нол бутна стола си назад и отиде до най-близката врата. Опита се да я отвори с рамо, но усилията му бяха безрезултатни. Хенрик Щайнер се присъедини към него. После на помощ дотичаха още двама. Напразно. Вратата не помръдваше.

Внезапно из залата се разнесе едва доловим мирис на горчиви бадеми. Хората се спогледаха, душейки подозрително въздуха. Какво беше това? Откъде идваше?

— Ach, mein Gott!53 — изпищя Конрад Пайпер, когато ситни аметистови кристалчета се посипаха като облак над масата му от вентилационния отвор в тавана. — Цианов газ!