Озбърн гледаше със зяпнала уста. Нима Маквей наистина щеше да го стори? Ей-така, в негово присъствие? Беше чувал всеизвестните клюки за ченгета, попаднали в подобни ситуации. Но никога не им бе вярвал, а още по-малко бе допускал, че някой ден ще се окаже участник в такава история.

Маквей го погледна.

— Аз почвам, бива ли? — Той се ухили. — Нали нямаш нищо против да идем в банята, докторе?

Озбърн го изгледа втренчено.

— Моля.

Маквей отвори вратата и момичето влезе в банята. Маквей се вмъкна на свой ред и затвори вратата. След миг отвътре долетя остър писък и шум от падане на нещо тежко. После вратата се отвори и Маквей излезе напълно облечен.

— Дошла е, за да ви види. Мене ме видя в коридора, тъй че друго не й трябваше.

Маквей измъкна вестника от джоба си и му го подхвърли, после се наведе да събере дрехите на момичето. Озбърн разгъна вестника. Дори не забеляза името на изданието. Насреща му изпъкна огромно заглавие на френски: ХОЛИВУДСКИ ДЕТЕКТИВ СЕ ИЗДИРВА ЗА СТРЕЛБАТА В „ЛА КУПОЛ“! Отдолу беше изписано с малко по-дребен шрифт: „Свързан с американския лекар от убийството на Мериман!“ Под заглавието отново видя полицейската си снимка, която бе отпечатана неотдавна във „Фигаро“, а до нея — усмихнатата физиономия на Маквей отпреди две-три години.

— Измъкнали са я от „Лос Анджелис Таймс мегазин“. Интервю за всекидневието на един инспектор в отдел „Убийства“. Търсеха нещо пикантно, намериха само скука. Но все пак го отпечатаха.

Маквей пъхна дрехите в хотелски плик за химическо чистене и отключи вратата. Предпазливо надникна в коридора, после закачи плика отвън.

— Откъде са разбрали? Как успяха да ни открият? — все още не можеше да повярва Озбърн.

Маквей затвори вратата и превъртя ключа.

— Знаели са, че техният човек следи един от нас. Знаели са, че работя с Лебрюн. Трябвало е само да пратят някого в ресторанта с двете снимки да попита: „Тия ли са?“. Лесна работа. Затова пратиха момичето. Искали са да бъдат сигурни, че не бъркат, преди да повикат тежката артилерия. Тя сигурно се е надявала да надникне, да ни забаламоса и да се измъкне. Но явно е била готова и на повече, ако номерът не мине.

Озбърн погледна към затворената врата на банята.

— Какво й направихте?

Маквей сви рамене.

— Рекох си, че не би било много умно да я пускаме долу.

Озбърн подаде вестника на Маквей и отвори банята. Гостенката седеше чисто гола върху тоалетната, прикована с белезници за водопроводната тръба. В устата й беше натъпкана изтривалка, а очите й едва не изхвръкваха от ярост. Озбърн мълчаливо затвори вратата.

— Много е опърничава — лекичко се усмихна Маквей. — Като я намерят, ще се разфучи за дрехите и няма да ги остави да телефонират, докато не се облече. Дано това да добави по няколко секунди към живота ни.

Десет секунди по-късно Маквей и Озбърн предпазливо пристъпиха в коридора и затвориха вратата. И двамата държаха пистолети, но това се оказа излишно — наоколо нямаше никого.

Доколкото можеха да преценят, онези, които бяха пратили проститутката, все още чакаха долу. Това означаваше, че само предполагат, но не знаят със сигурност дали са се натъкнали на търсените двама. Оставяха й време за действие. Тя беше професионалистка и ако се наложеше, щеше да мине през леглото с двамата заподозрени. Но Маквей знаеше, че отсрочката няма да е дълга.

Вътрешните коридори на петия етаж имаха сиви стени и тъмночервени пътеки. Пожарните стълби бяха в края на коридора и в центъра на сградата, близо до асансьорната шахта. Маквей избра стълбата в края. Ако нещо се случеше, поне нямаше да попаднат между два огъня.

Трябваха им четири минути и половина, за да се спуснат до мазето и през служебния изход да излязат на тясна уличка зад хотела. Завиха надясно и закрачиха през гъстата мъгла по булевард Сен Жак. Беше 2:15 през нощта срещу вторник, 11 октомври.

В 2:42 червеният телефон върху нощното шкафче на Йън Нобъл избръмча два пъти и млъкна, но лампичката продължи да мига. Като внимаваше да не събуди жена си, която страдаше от тежък артрит и едва успяваше да заспи, той се измъкна от леглото и мина през черната орехова врата към кабинета си. След малко вдигна слушалката.

— Да.

— Маквей.

— Адски дълги бяха тия деветдесет минути. Къде си, по дяволите?

— Обикалям из Париж.

— Още ли си с Озбърн?

— Като сиамските близнаци сме.

Нобъл натисна един бутон под бюрото и плотът се отдръпна, разкривайки въздушна карта на Великобритания. С ново натискане се появи списък на кодове. Третото натискане му осигури подробна карта на Париж и околностите.

— Можете ли да се измъкнете от града?

— Къде?

Нобъл отново огледа картата.

— На около двайсет и пет километра източно по шосе N3 е градчето Мо. На влизане в него се минава край малко летище. Търсете цивилен самолет „Сесна“ с номер ST95. Ако времето позволи, ще бъде там от осем до девет сутринта. Пилотът ще чака само един час. Ако закъснеете, търсете го утре по същото време.

— Gracias, amigo33.

Маквей остави слушалката и излезе при Озбърн. Бяха в коридора край пероните на Гар дьо Лион на булевард Дидро, близо до Сена в северозападната част на Париж.

— Е? — запита Озбърн с надежда.

— Какво ще речете за малко сън? — отвърна Маквей.

След петнайсет минути Озбърн мрачно оглеждаше новия им приют — каменна площадка под моста Аустерлиц с изглед към Сена и кей Анри IV.

— За няколко часа попадаме в армията на бездомните — обяви Маквей в тъмното, после вдигна яката на шлифера и се превъртя настрани.

Озбърн също би трябвало да си легне, но не го стори. Като надигна глава, Маквей го видя да седи подпрян на гранитната подпора и да се взира във водата, сякаш току-що го бяха запокитили в ада с присъда да остане така навеки.

— Докторе — тихо каза Маквей, — все е по-добре, отколкото в моргата.

В 2:50 след полунощ реактивният самолет на Фон Холден се приземи на частно летище северно от Париж. В 2:37 бе получил радиограма, че парижкият сектор е засякъл обектите да напускат хотел „Сен Жак“ около 2:10. По-нататък следите им се губят. За всяка нова информация ще бъде съобщено незабавно.

Организацията имаше очи и уши по улиците, в полицейските участъци, обществените сгради, болниците, посолствата и транспортните възли на десетина от най-големите градове в Европа и още пет-шест из целия свят. Чрез тях бяха открили Албърт Мериман, Анес Демблон, жената на Мериман и Вера Монере. Пак чрез тях щяха да открият Озбърн и Маквей. Въпросът бе кога.

В 3:10, настанен на задната седалка на тъмносиньо БМВ, Фон Холден навлезе в Париж по магистрала N2 през Обервилие. Чувстваше се като главнокомандващ, който нетърпеливо очаква доклада на своите генерали от бойното поле.

За да убие Бернхард Офен, тоя американски полицай трябваше да е или много добър, или голям късметлия, а може би и двете едновременно. Същото се отнасяше и до неочакваното изплъзване. Неприятно. Парижкият сектор разполагаше с първокласни сътрудници, високо ценени и дисциплинирани, а Бернхард Офен беше най-добрият от тях.

Фон Холден знаеше това най-добре. Макар и няколко години по-млад, беше работил като началник на Офен както в Съветската армия, така и в Щази — източногерманската тайна полиция преди обединението.

Кариерата на Фон Холден бе започнала рано. На осемнайсет години той напусна Аржентина и замина да следва в Москва. После премина обучение в ленинградската школа на КГБ. Петнайсет месеца по-късно беше ротен командир от 4-та гвардейска танкова армия, отговарящ за охраната на съветското посолство във Виена. Там бе вербуван в Спецназ — отрядите със специално предназначение, обучавани за саботажи и тероризъм. Пак там срещна Бернхард Офен — един от неколцината лейтенанти в неговата част.

Две години по-късно Фон Холден бе официално уволнен от Съветската армия и стана заместник-директор на източногерманския Комитет по въпросите на спорта. Отговаряше за подготовката на елитни атлети в лайпцигския Институт по физкултура; между тях бяха Ерик и Едуард Клайст, племенниците на Елтон Либаргер.