— Маквей, за теб по всяко време.

Маквей затвори телефона. Нобъл го гледаше с лукава усмивка.

— Ангелче, а?

— Да, ангелче — предизвикателно отвърна Маквей. — Какво става с Озбърн?

Усмивката изчезна и Нобъл поклати глава.

— Нищо.

— Вера…

— Боже мой, Пол!

Озбърн долови в гласа й нотки на радост и облекчение. Въпреки всички изпитания не я бе забравил нито за миг. На всяка цена трябваше да се свърже с нея, да чуе гласа й, да узнае, че е добре.

Отлично разбираше, че не може да позвъни от стаята. Затова слезе във фоайето. Ако узнаеше, Маквей не би одобрил тази постъпка, но Озбърн просто нямаше друг избор.

Телефоните във фоайето се оказаха до самия вход. Реши да рискува и запита на рецепцията дали има други. Администраторът го насочи към един коридор до бара, където откри няколко старомодни телефонни кабини.

Влезе в една от тях, затвори вратата и извади малкия азбучник, в който бе записал телефонния номер на бабата на Вера. Кой знае защо, старинното полирано дърво и затворената врата му вдъхваха чувство за безопасност.Чу как в съседната кабина някой довърши разговора си, остави слушалката и излезе. Като погледна през стъклото, видя млада двойка да се отдалечава към асансьорите. Сега коридорът беше съвсем пуст. Отново се обърна към телефона, набра номера и прехвърли разговора за сметка на кредитната си карта.

Отсреща се раздаде сигнал. Известно време нямаше никакъв резултат и той вече се канеше да затвори, когато за негова изненада старицата все пак се обади. Единственото, което успя да разбере в крайна сметка бе, че Вера не е там и изобщо не е идвала. Чувствата му започваха да излизат от контрол, ако не ги овладееше веднага, щеше да се побърка. Изведнъж му хрумна, че може изобщо да не е напускала Париж и сега да е в болницата. Бързо набра служебния й номер. Чу сигнала и после отсреща заговори нейният глас.

— Вера… — изрече той.

Сърцето му биеше лудо. Но Вера продължи да говори на френски и Озбърн разбра, че слуша запис от телефонния секретар. После се чу щракане и гласът му предложи да набере нула. След миг се обади някаква жена.

— Parlez-vous anglais? — запита той.

Да, жената говореше английски, макар и не много добре. От два дни Вера била в провинцията по семейни причини; не се знаело кога ще се върне. Би ли желал да разговаря с друг лекар?

— Не, благодаря — каза той и затвори телефона.

Дълго стоя неподвижно, забил поглед в стената. Оставаше само една възможност. Може би по някаква причина се бе върнала в апартамента.

За трети пореден път използва кредитната си карта и неволно се запита дали не трябваше да потърси друг телефон, извън хотела. Но преди да остави слушалката, телефонът даде свободно и почти незабавно се обади мъжки глас:

— Домът на госпожица Монере, bonsoir.

Обаждаше се Филип от входа. Озбърн мълчеше. Защо трябваше Филип да приема обажданията до Вера, защо отговаряше толкова бързо, без да й остави време да вдигне слушалката? Може би Маквей имаше право, че точно Филип е осведомил „групата“ коя е Вера и къде живее, а по-късно е помогнал за бягството на Озбърн, но не без да предупреди високия мъж.

— Домът на госпожица Монере — повтори Филип.

Този път гласът му бе станал безизразен, сякаш подозираше заплаха. Озбърн се поколеба още миг, после реши да рискува.

— Филип, обажда се доктор Озбърн.

Тревогата на Филип изчезна незабавно. Беше развълнуван, просто щастлив да го чуе. Говореше тъй, сякаш досега бе примирал от страх за него.

— О, мосю. Стрелбата в „Ла купол“. Говориха за това по телевизията. Били замесени двама американци. Добре ли сте? Откъде се обаждате?

А, не, каза си Озбърн. Не бива да знае.

— Къде е Вера, Филип? Имате ли вести от нея?

— Oui, oui!

Оказа се, че Вера е позвънила на Филип преди няколко часа и му оставила телефонен номер със строга заръка да не го предава на никой, освен на Озбърн.

Някакъв шум накара Озбърн да извърне глава. Дребна негърка с униформа на камериерка чистеше коридора с прахосмукачка. Беше стара и с яркосиния шал върху къдравата си коса приличаше на хаитянка. Бръмченето на прахосмукачката постепенно се засилваше. Озбърн се завъртя с гръб към вратата.

— Номера, Филип!

Изрови от джоба си химикалка и потърси листче. Не откри нищо, затова надраска номера върху дланта си, после повтори за всеки случай.

— Merci, Филип.

И без да оставя на портиера време за нови въпроси, той затвори телефона. Под звуците на прахосмукачката отново се поколеба дали да не отиде на друго място, после реши да прати всичко по дяволите. Набра номера и изчака сигнала.

— Oui — стресна го грубоват и напрегнат мъжки глас.

В далечината чу как Вера казва нещо на френски, наричайки мъжа Жан Клод. После връзката се прехвърли на друг телефон и гласът на Вера произнесе името му.

— Господи, Вера… — задъха се той. — Какво става? Къде си?

Сред всички жени в своя живот не бе срещал нито една, която да го вълнува тъй силно като Вера. Духовно, емоционално, физически… и той изведнъж освободи цялото натрупано напрежение в несвързан юношески брътвеж:

— Изплашен до смърт за теб се обаждам на баба ти, а нейният английски е по-лош и от моя френски, тъй че разбирам само едно: изобщо не те е виждала. Почвам да си мисля за парижките полицаи. Че са замесени и тъкмо аз те тласнах в ръцете им… По дяволите, Вера, къде си? Кажи ми, че си добре…

— Добре съм, Пол, но… — Тя се поколеба. — Не мога да ти кажа къде съм.

За миг Вера хвърли поглед из спретнатата стаичка с жълто-бели тапети и единствено прозорче, отвъд което се виждаше дълга осветена алея. По-нататък имаше само дървета и мрак. Когато отвори вратата, видя нисък набит мъж с черен пуловер и пистолет на колана да записва разговора на миниатюрен касетофон. На стената до него беше подпрян автомат. Човекът надигна глава и я видя да стои на прага, прикривайки слушалката с длан.

— Жан Клод, моля те… — каза Вера на френски.

Той се подвоуми, после изключи касетофона.

— С кого разговаряш? — рязко повиши глас Озбърн. — Не са от полицията. Кой вдигна телефона?

Усещаше как ревността се надига в него като грозна, нечиста вълна. Бръмченето на прахосмукачката отвън му се стори нетърпимо. Гневно се завъртя и видя, че старата негърка го зяпа. Когато погледите им се срещнаха, тя бързо наведе глава и се отдалечи, отнасяйки шума със себе си. Озбърн пак се обърна към телефона. Чувстваше се объркан, наранен и гневен.

— По дяволите, Вера! Какво става там?

Вера мълчеше.

— Защо не можеш да ми кажеш къде си? — настоя той.

— Защото…

— Защо?

Озбърн хвърли поглед през стъклото. В коридора вече нямаше никого. Изведнъж сърцето му изтръпна и той осъзна.

— Ти си с него! С „Френчо“ си, нали?

Вера чу задавения изблик на неговия гняв и внезапно я обзе ненавист. Та той чисто и просто заявяваше, че не й вярва.

— Не, не съм — кресна тя. — И повече да не си го нарекъл така!

— По дяволите, Вера. Недей да ме лъжеш. Не сега. Ако е там, просто ми кажи!

— Пол! Престани! Инак ще те пратя по дяволите и това ще е краят на всичко между нас.

Ненадейно той осъзна, че не я слуша, дори е престанал да мисли и вместо това постъпва както бе постъпвал открай време след смъртта на баща си — поддава се на парализиращия страх, че може да загуби обичта. Ярост, гняв и ревност — така отблъскваше болката, за да се защити. Ала в същото време отблъскваше ония, които биха могли да го обикнат и да превърнат непоносимото страдание в простичка човешка печал. А сетне прехвърляше върху тях цялата вина и бягаше да се спотаи в познатото мрачно кътче на доброволното изгнание, съсипан и опустошен, отчужден от всички човешки същества на този свят.

Като наркоман в миг на внезапно просветление, той разбра, че ако иска да спре самоунищожението, не ще има друг шанс да го стори, освен сега, в тази секунда. Колкото и трудно да бе, не му оставаше друг изход, освен да плюе на последиците и да намери куража да й се довери.