Прескачайки по няколко стъпала наведнъж, Озбърн се спусна в метрото. Видя, че непознатият вече взима билет от автоматичната каса. После се отправя през навалицата към турникетите.

Човекът се озърна и забеляза Озбърн да тича към него откъм стълбището. Протегна ръка напред и пъхна билета в процепа на контролния автомат. Турникетът се завъртя и непознатият мина отвъд. Свърна надясно и изчезна зад ъгъла.

Вече нямаше време за билет. Озбърн блъсна с лакът някаква млада жена, прескочи турникетите, заобиколи един висок негър и се втурна към релсите.

Влакът бе на перона. Озбърн видя непознатия да се качва. Внезапно вратите се затвориха и влакът потегли. Озбърн изтича още няколко крачки напред, после спря, задъхан и изтощен. Пред него имаше само лъскави релси и пуст тунел. Човекът бе изчезнал.

Мишел Канарак го погледна през масата, после протегна ръка. Очите й блестяха от обич и нежност. Анри Канарак положи ръка върху нейната и отвърна на погледа. Днес беше петдесет и вторият му рожден ден; тя бе едва на трийсет и четири. Бяха женени вече почти осем години, а днес тя му бе казала, че чака първото им дете.

— Тази вечер не е като другите — прошепна тя.

— Да. Днес е празник. — Той лекичко я целуна по ръката и наля в чашите червено бордо.

— За последно — каза Мишел. — Докато се роди бебето. Щом съм бременна, край на пиенето.

— Значи и аз няма да пия — усмихна се Анри.

Навън се сипеше пороен дъжд. Вятърът разтърсваше прозорците и керемидите по покрива. Живееха в таванското апартаментче на една пететажна сграда, разположена на авеню Вердие в квартал Монруж. Анри Канарак беше хлебар — всяка сутрин излизаше в пет и се прибираше едва към шест и половина вечерта. Налагаше му се да пътува почти час до пекарната, която се намираше близо до Гар дю Нор в северната част на Париж. Това удължаваше работния ден. Но Анри не се оплакваше. Беше доволен от своя живот и най-вече от мисълта, че ще става татко на петдесет и втората си година. Или поне смяташе, че е доволен — до тази вечер, когато чужденецът го нападна в кафенето и сетне го преследва чак до метрото. Изглеждаше американец. Възраст около трийсет и пет години. Добро телосложение, здрава мускулатура. Облечен като бизнесмен във ваканция — с джинси и скъпо спортно сако.

Кой беше той, дявол да го вземе? Защо бе сторил това?

— Добре ли си?

Откри, че Мишел го гледа втренчено. Накъде бе тръгнал Париж, щом вече и един скромен хлебар не можеше да си изпие кафето, без да го нападне някакъв непознат? Мишел настояваше да отидат в полицията. После да наемат адвокат и да съдят собственика на заведението.

— Да — промърмори Анри. — Добре съм.

Не искаше нито да се обажда в полицията, нито да съди заведението, макар че с лявото око едва виждаше, а горната му устна беше подпухнала и посиняла там, където юмрукът на онзи безумец я бе размазал върху предните зъби.

— Хей, ама аз ще ставам татко! — възкликна той, опитвайки да смени темата. — Да не съм видял повече тъжни физиономии! Тая вечер са забранени!

Мишел стана от масата, мина зад него и го прегърна през врата.

— Искам да се любим. Да отпразнуваме чудесния нов живот за трима ни — младата Мишел, стария Анри и нероденото бебе.

Анри извърна глава, погледна я в очите и се усмихна. Как да не се усмихне? Обичаше я.

По-късно, докато лежеше в тъмното и слушаше равномерното дишане на Мишел, той се помъчи да прогони от съзнанието си образа на тъмнокосия непознат. Но споменът не изчезваше. И заедно с него в душата на Анри се надигаше дълбок, почти първобитен страх — страхът, че каквото и да прави, където и да избяга, един ден ще го открият.

Озбърн ги гледаше как разговарят в коридора. Не беше съвсем сигурен, но предполагаше, че става дума за него. После дребосъкът си тръгна, а високият се върна през стъклената врата с цигара в едната ръка и картонена папка в другата.

— Желаете ли кафе, доктор Озбърн?

Млади и самоуверен, инспектор Метро говореше с тих, любезен глас. Беше рус и висок — нещо необичайно за французин.

— Желая да разбера колко още възнамерявате да ме държите тук.

Бяха го арестували в метрото за нарушаване на обществения ред. При разпита бе излъгал, че гони човека, защото преди няколко часа онзи го нападнал и се опитал да му отнеме портфейла. По чиста случайност скоро след това го забелязал в кафенето.

За инцидента вече беше съобщено на цялата градска полиция. След като стана ясно, че виновникът е Озбърн, полицаите го отпратиха в Централния затвор за нов разпит.

— Вие сте лекар — констатира Метро, като разлисти папката. — Американски хирург-ортопед, пристигнал на посещение в Париж след медицински конгрес в Женева. Живеете в Лос Анджелис.

— Да — потвърди уморено Озбърн.

Вече бе разказвал историята няколко пъти — на полицаите от метрото, на един униформен полицай в някаква друга канцелария, после на цивилния полицай, който го фотографира и взе отпечатъци от пръстите му. Сега в тая тясна стъклена кабинка Метро го караше да повтаря всичко отначало. Дума по дума.

— Не приличате на лекар.

— И вие не приличате на полицай — пошегува се Озбърн, опитвайки да разведри атмосферата.

Метро не реагира на шегата. Може би просто не я бе разбрал, защото английският явно го затрудняваше. Във всеки случай имаше право — Озбърн не приличаше на лекар. При ръст метър и осемдесет и пет, той тежеше около осемдесет килограма. Беше тъмнокос, с кафяви очи и имаше хлапашката физиономия и мускулестото телосложение на спортист от елитен колеж.

— Как се наричаше този конгрес, на който присъствахте?

— Не просто присъствах, а изнесох доклад. Световен конгрес на хирурзите.

Искаше му се да добави: „Колко пъти да ви повтарям едно и също; не говорите ли помежду си?“

Би трябвало да изпитва страх и може би наистина се боеше, но все още беше прекалено възбуден, за да го осъзнава. Нищо че непознатият му се изплъзна — важното бе, че най-сетне го намери. Тук, в Париж! Навярно в момента седеше у дома си или в някоя кръчма, опипваше синините и се чудеше какво го е сполетяло.

— На каква тема беше докладът?

Озбърн затвори очи и бавно преброи до пет.

— Вече ви казах.

— Не сте го казал на мен.

— За нараняванията на предната кръстна връзка. Става дума за коляното.

Устата му бе пресъхнала и той помоли за чаша вода. Метро не го разбра, или се направи, че не разбира.

— На колко години сте?

— Знаете вече.

Метро го изгледа строго.

— На трийсет и осем.

— Женен?

— Не.

— Хомосексуалист?

— Разведен съм, инспекторе. Да имате нещо против?

— От колко време работите като хирург?

Озбърн не отговори. Метро повтори въпроса. Димът от цигарата му лениво се провлачваше към вентилатора на тавана.

— От шест години.

— Смятате ли се за особено добър хирург?

— Не разбирам защо ми задавате тия въпроси. Те нямат нищо общо с онова, за което ме арестувахте. Можете да се обадите в клиниката и оттам ще потвърдят всичко, което ви казах.

Озбърн се чувстваше изтощен и започваше да губи търпение. Но в същото време разбираше, че ако иска да се измъкне оттук, трябва да внимава какво говори.

— Слушайте — изрече той колкото можеше по-спокойно и почтително. — Оказах ви съдействие. Направих всичко, което поискахте. Дадох ви отпечатъци от пръстите, позволих да ме фотографирате, отговорих на всички въпроси. А сега моля да ме освободите или да ме свържете с американския консул.

— Вие сте извършил нападение над френски гражданин.

— Откъде знаете, че е френски гражданин? — запита Озбърн и веднага прехапа устни, но Метро не обърна внимание на думите му.

— Защо го направихте?

— Защо ли?

Озбърн го изгледа смаяно. Та имаше ли поне един ден от неговия живот, в който да не бе чувал отново и отново звука, с който касапският нож се вряза в корема на жертвата? А после ужасяващата въздишка на изненада. И ужаса в очите на баща му, докато се оглеждаше, сякаш искаше да запита: „Какво стана?“, макар че отлично го разбираше. И бавното подгъване на коленете, докато рухваше на тротоара. И страховития, пронизителен писък на някаква непозната жена. И протегнатата към детето ръка с една безмълвна молба: да я докосне, за да облекчи непосилния товар на страха. И погледът, който говореше без думи, че винаги ще го обича.