И абсолютно никъде не се откриваше каквото и да било обяснение. Да, хората постигат успех. Понякога за броени дни. Но как можеше човек изведнъж да изплува в света на богатите и властните след дълги години работа като дребен счетоводител, живеещ почти на ръба на мизерията?

До ден днешен Либаргер оставаше загадка. Името му не се срещаше в управителните съвети на корпорации, университети, болници или благотворителни организации. Не членуваше в частни клубове, не проявяваше политически пристрастия. Нямаше нито шофьорска книжка, нито свидетелство за брак. На негово име не бе издадена дори кредитна карта. Кой беше той, в крайна сметка? И защо сто от най-богатите и влиятелни граждани на Германия идваха от всички краища на страната, за да приветстват неговото оздравяване?

Логичното предположение на Ремер бе, че през всички тия години Либаргер тайно е въртял търговия с наркотици от град на град, изпирайки богатството си в швейцарски банки, докато е натрупал достатъчно, за да излезе на открито през 1983.

Маквей поклати глава. Имаше нещо, което двамата с Нобъл бяха забелязали още от пръв поглед към списъка на гостите. Нещо, което не бяха споделили с Ремер. Двама от поканените, Густав Дортмунд и Конрад Пайпер, участваха заедно с Шол в ръководството на „Голц дивелопмънт груп“ — компанията, която бе закупила „Стандард текнолъджис“ от Пърт Амбой, Ню Джърси. Именно „Стандард текнолъджис“ бе наела през 1966 година Мери Рицо Йорк за експерименти със свръхниски температури. Същата Мери Рицо Йорк, която вероятно бе убита от Албърт Мериман по заповед на Ервин Шол.

Наистина, сделката бе станала по време, когато в ръководството участваха само Шол и Дортмунд. Конрад Пайпер се бе присъединил едва през 1978. Но в ролята си на президент той бе успял чрез незаконни машинации да превърне ГДГ в оръжеен доставчик от световна величина. Изглеждаше очевидно, че както преди, така и след появата на Пайпер „Голц дивелопмънт“ едва ли е била почтена търговска компания.

Когато Маквей запита Ремер какво знае за Дортмунд, немският полицай отвърна шеговито, че независимо от сиромашкия си ръководен пост в Бундесбанк, Дортмунд е един от най-богатите германци. Също като фамилията Ротшилд, неговият род вече два века заемаше видно място в най-влиятелните банкови среди на Европа.

— Значи и той е недосегаем като Шол — каза Маквей.

— Във всеки случай, падането му би предизвикало страхотен скандал, ако това имаш предвид.

— А Конрад Пайпер?

— За него не знам почти нищо. Богат е и има невероятно красива съпруга, която разполага със собствен капитал и влияние. Но ще ме разбереш като ти кажа, че братът на дядо му, Фридрих Пайпер, доставял оръжия на половината свят през двете световни войни. Днес същата компания благополучно търгува с кафеварки и съдомиялни машини.

Маквей се озърна към Нобъл, който мълчаливо поклати глава. Нещата оставаха все тъй неразгадаеми. В Шарлотенбург се събираха личности като Шол, шефът на Бундесбанк, президентът на огромна международна компания за търговия с оръжие и цяла поредица от свръхбогати, влиятелни и политически обвързани германски граждани; при други обстоятелства за мнозина от тях срещата би завършила със словесна, а може би и физическа саморазправа. И все пак те бяха готови да застанат рамо до рамо в старинния дворец на пруските крале, за да приветстват оздравяването на един човек с неясна, почти несъществуваща биография.

От другата страна беше случаят Мериман и ужасяващата вълна от насилие, включваща дерайлирането на влака Париж-Мо, убийствата на Лебрюн в Лондон, на брат му в Лион и на Бени Гросман в Ню Йорк. Към това се прибавяше тайното нацистко минало на уважавания експерт от Интерпол Хуго Клас и неговия виенски колега Рудолф Халдер.

— Първият убит е бащата на Озбърн през април 1966, веднага след създаването на своя изключителен скалпел. — Маквей пристъпи по килима, седна на перваза и горчиво добави: — Последният е Лебрюн, тази сутрин. Малко след като откри връзката между Хуго Клас и убийството на Мериман… И от първия до последния единствената връзка по веригата е…

— Ервин Шол — довърши Нобъл.

— Ето ни пак на първото квадратче със същия въпрос. Защо? По каква причина? Какво става, по дяволите?

През целия си полицейски живот Маквей неуморно бе обикалял в кръг, задавайки стотици пъти едни и същи въпроси. Това беше нормалната практика в отдел „Убийства“, освен ако имаха късмета да спипат някого с димящ пистолет в ръката. И почти винаги търсенето завършваше с някоя дребна пропусната подробност, която изведнъж ставаше ясна и многозначителна като гранитна канара с грамаден червен надпис: ТЪРСИ ТУК!

Но не и този път. Бяха попаднали в кръг с начало, но без край. Можеха да обикалят из него до безконечност. Колкото повече информация събираха, толкова по-голям ставаше кръгът, но нищо не се променяше.

— Обезглавените трупове — подхвърли Нобъл.

Маквей отчаяно вдигна ръце.

— Добре де, защо пък не? Да опитаме и от този ъгъл.

— Какъв ъгъл? За какво говорите? — изненада се Ремер, гледайки ту единия, ту другия си колега.

Както всички полицейски организации на страните, в които бяха намерени труповете, Бундескриминаламт бе получила копия от докладите на Маквей до Интерпол. Но той съзнателно бе пропуснал да спомене за замразяването при свръхниски температури и предполагаемата експериментална цел. Недоумението на Ремер беше напълно обяснимо, той просто не знаеше достатъчно. И при дадените обстоятелства моментът изглеждаше крайно подходящ, за да го осведомят.

Герд Ланг беше симпатичен къдрав програмист от Мюнхен, пристигнал в Берлин за тридневното изложение на компютърна техника. Отседнал бе в стая 7056 на новото крило на хотел „Палас“. За един мъж на трийсет и две години, преживял наскоро тежък развод, беше съвсем нормално да поговори на чашка, а после и на вечеря с привлекателната млада блондинка, която още в изложбената зала започна да го разпитва какво върши, как точно го върши и как би могла да напредне в тази област. За жалост решението се оказа съдбоносна грешка, защото след като пи доста и хапна съвсем малко, той изобщо не бе готов за онова, което се случи след поканата му да пийнат по още едно горе в стаята.

Докато се опипваха взаимно върху канапето в полумрачната стая, първата му мисъл бе, че тя просто посяга да го погали по шията. После пръстите й се стегнаха и блондинката се усмихна, сякаш закачливо питаше дали му харесва. Преди да отговори, пръстите стиснаха като менгеме. Първата му реакция бе да дръпне ръцете й. Но не успя — тя беше невероятно силна и гледаше отчаяните му опити с усмивка, като че всичко ставаше на игра. Герд Ланг се напъна да я събори, да се изтръгне от желязната хватка. Напразно. Лицето му стана червено, после мораво. Последната му мисъл бе колко нелепо е, че тя продължава да се усмихва.

След малко блондинката пренесе трупа във ваната и дръпна завесата. Върна се в стаята, извади от чантичката си мощен бинокъл за нощно виждане и го насочи към осветения прозорец на апартамент 6132. Като фокусира изображението, тя различи полупрозрачна завеса и мъж с побеляла коса, седнал отвътре на перваза. После превключи бинокъла и го завъртя към покрива. Сред мътното зеленикаво сияние видя на самия ръб човек с автоматична пушка на рамото.

— Полиция — прошепна тя и отново насочи бинокъла към прозореца.

Озбърн седеше до масичката и слушаше как Маквей излага на Ремер основните положения от физиката на ниските температури, а след това и останалото: предполагаемият опит за присаждане на отрязана глава върху чуждо тяло чрез атомна хирургия при температури близки до абсолютната нула. Макар че Озбърн вече бе чувал всичко това, то все още му звучеше като научна фантастика. Но не беше — някой го бе постигнал, или поне опитваше да го постигне. А Ремер, застанал прав с крак върху стола, слушаше като омагьосан всяка дума.

Изведнъж всичко помръкна. Обзе го твърда увереност, че Маквей няма да се справи. Въпреки целия си полицейски опит, този път бе налетял на костелив орех и Шол щеше да победи, както предсказваше Ремер. А после какво?