— Това е единствената причина, която смътно прозирам.

Опипвайки разсеяно ухото си, Маквей извърна глава и хвърли поглед през прозореца. Навън грееше ясно, слънчево утро. В сравнение с него кабинетът на Ричман напомняше мухлясал сандък. Когато отново се завъртя, зърна досами носа си стъкленица с дребен мозък в някаква консервираща течност и етикетче, поясняващо, че органът принадлежи на малтийска котка. Побърза да отправи очи към Ричман.

— Говорите за хирургия на атомно ниво, така ли?

Ричман се усмихна.

— В известен смисъл. Просто казано, при абсолютната нула чрез прилагане на мощно магнитно поле всички атомни частици ще бъдат напълно подредени и достъпни за цялостен контрол. Ако го постигнем, ще можем да осъществим атомна криохирургия. Невъобразима микрохирургия.

— Малко по-подробно, ако обичате — обади се Нобъл.

Очите на Ричман блеснаха и Маквей почти физически усети как пулсът на учения се ускорява. Самата идея, която обсъждаха, го възбуждаше неимоверно.

— Това означава, господин инспектор, че ако можехме да замразим хората до подобна температура, да ги оперираме и пак да ги размразим без увреждане на тъканите, атомите биха били свързани. Между тях би се образувала химическа връзка, при която два отделни атома споделят даден електрон. Така би се получило безшевно съединение. Или идеалният шев, ако предпочитате. Сякаш пациентът е бил създаден така от самата природа. Като дърво, което е израсло без чужда намеса.

— Значи някой се опитва да го постигне? — запита Маквей.

— Невъзможно — подхвърли Майкълс.

Маквей се завъртя към него.

— Защо?

— Заради принципа на Хайзенберг. Ако разрешите, доктор Ричман.

Ричман кимна и Майкълс се обърна към Маквей. По някаква причина младият патолог държеше да докаже на американеца, че си разбира от работата и не говори празни приказки. От една страна това бе важно за общата им задача. Но същевременно по този начин се самоутвърждаваше и настояваше да получи необходимото уважение.

— Става дума за принцип на квантовата механика, който гласи, че е невъзможно едновременно да се измерят с безкрайна точност две свойства на квантов обект — например атом или молекула. Може да се измери едното или другото, но не и двете наведнъж. Може да се определи скоростта и направлението на даден атом, но не може да се каже къде е бил разположен в същото време.

— А възможно ли е при абсолютната нула? — запита Маквей с полагаемия респект.

— Естествено. Защото при абсолютната нула всяко движение спира.

— Мистър Маквей — намеси се Ричман. — Възможно е да се постигнат температури само с една милионна от градуса над абсолютната нула. Вече е правено. Сама по себе си абсолютната нула не е нищо друго, освен термин. Тя не може да бъде достигната. Невъзможно е.

— Въпросът ми, докторе, не беше дали може или не може. Питах дали някой не се опитва да го постигне.

Маквей не криеше нетърпението в гласа си. Стигаше му толкова теория, сега искаше факти. Очаквайки отговор, той безмилостно се втренчи в Ричман.

Нобъл никога не бе виждал американския детектив в подобно настроение. Едва сега разбираше откъде идва репутацията на Маквей.

— Мистър Маквей, досега сме доказали замразяването на едно тяло и една глава. Рентгеновите снимки откриха метал само в още два от останалите шест трупа. Когато анализираме този метал, може да стигнем до по-категорични изводи.

— А какво казва вашият нюх, докторе?

— Моят нюх ще си остане между тия четири стени. Ако приемете това условие, бих предположил, че имате работа с неуспешни опити за изключително сложна криохирургия.

— Тоест, глава от един човек да се присади върху тялото на друг.

Ричман кимна.

Нобъл завъртя глава към Маквей.

— Значи някой опитва да създаде съвременен Франкенщайн?

— Франкенщайн е бил създаден от мъртви тела — сухо отбеляза Майкълс.

— Мили Боже! — Нобъл се опита да скочи на крака и едва не събори на пода една стъкленица с хипертрофираното сърце на професионален футболист. Като подпря стъкленицата, той недоверчиво стрелна поглед от Майкълс към Ричман. — Да не би тия хора да са били замразени живи?

— Така изглежда.

— Тогава защо има следи от отравяне с циановодород? — запита Маквей.

Ричман вдигна рамене.

— Може да е частично отравяне. Или част от процедурата. Кой знае…

Нобъл погледна Маквей, после се изправи.

— Много благодарим, доктор Ричман. Няма да ви отнемаме повече време.

— Само секунда, Йън — помоли Маквей и се обърна към Ричман. — Още един въпрос, докторе. Когато бе намерена, главата на неизвестния тъкмо се размразяваше. След пълното размразяване би ли имало някакво значение кога е замразена, що се отнася до вида и патологичните изменения?

— Нещо не ви разбирам — каза Ричман.

Маквей се приведе напред.

— Имаме затруднения със самоличността на убития. Не можем да открием кой е той. Дали не сме поели по грешен път, като търсим само сред изчезналите през последните дни и седмици? Ами ако са месеци или даже години? Възможно ли е?

— Хипотетичен въпрос… но бих казал, че ако някой наистина е открил начин да замразява до абсолютната нула, тогава на молекулярно ниво няма да има никакви изменения. Тъй че след размразяването не би имало начин да се определи дали главата е замразена преди месец или преди век, пък ако щете и десет века.

Маквей стрелна поглед към Нобъл.

— Вашите детективи май пак ще трябва да се захванат на работа.

— Сигурно сте прав.

Телефонният звън изтръгна Маквей от спомените и той грабна слушалката.

— Ой, Маквей!

— Здрасти, Бени и ако обичаш, смени си репертоара. Започваш да се повтаряш.

— Открих.

— Кое откри?

— Онова, за което питаше. Дежурният сержант от архивите е отбелязал върху запитването от вашингтонската централа на Интерпол за Албърт Мериман, че е получено в единайсет и трийсет и седем сутринта на шести октомври, четвъртък.

— Бени, единайсет и трийсет и седем сутринта в Ню Йорк означава четири и половина следобед в Париж.

— И какво?

— Запитването е било само за тази папка, така ли?

— Аха.

— Инспекторът, който води случая в парижката полиция, получи фотокопие от отпечатъка едва в петък сутринта. Само отпечатъка. Нищо повече. Обаче петнайсет часа по-рано някой в Интерпол не само е разполагал с отпечатъка, но отгоре на това е знаел името на престъпника и къде да потърси данни за него.

— Значи колегите май си имат вътрешни неприятности. Двоен агент. Или частни канали. Кой знае… Обаче ако се случи нещо, водещият инспектор ще опере пешкира, защото бас държа, че никъде няма черно на бяло кой е подал запитването.

— Бени…

— Кажи, бубала.

— Благодаря ти.

Вътрешни неприятности, двоен агент, частни канали. Маквей ненавиждаше тия думи. Нещо ставаше в Интерпол и Лебрюн без да знае бе налетял право на него. Едва ли щеше да хареса новината, но трябваше да я чуе. Само че когато след двайсет минути Маквей най-сетне успя да се свърже с Париж, Лебрюн не го остави да обели и дума.

— Маквей, mon ami — развълнувано съобщи французинът. — Тъкмо се канех да ви звъня. При нас работата изведнъж стана много дебела. Преди три часа открихме Албърт Мериман да плува по Сена. Приличаше на пита швейцарско сирене — целият надупчен с куршуми от автомат. Колата, която е карал, бе намерена около деветдесет километра нагоре по течението, близо до Париж. Пълна с отпечатъци на вашия доктор Озбърн.

След час Маквей пътуваше с такси за летище Гатуик. Оставяше на Нобъл и неговите хора от Скотланд ярд да ровят из списъците на безследно изчезнали хора с надеждата да открият човек, който да отговаря по описание на намерената глава и да е претърпял черепна операция с вграждане на метална пластина. Същевременно полицейските служби щяха да проверят всички болници и медицински институти в Южна Англия за лекари, експериментиращи качествено нови хирургически методи. Маквей се чудеше дали да не помоли лионската централа на Интерпол да проведе същата проверка из цяла Европа. Но след случая с досието на Мериман бе решил да изчака. Не знаеше какво става в Интерпол и дали изобщо има нещо тревожно, но ако имаше, не би желал същото да се повтори и с неговото разследване. От всичко на този свят най-много мразеше нещо да става зад гърба му. По личен опит знаеше, че най-често тия истории са дребнави, заядливи, досадни и трудни за разплитане, но обикновено се оказват безвредни. Този път обаче не беше сигурен. По добре да си трае, докато Нобъл приключи с проучванията.