Двайсетгодишната Грета Щасел чакаше в таксито си пред сградата на Беренщрасе 45. На идване бе забелязала, че Фон Холден се вглежда в разрешителното й, прикрепено отстрани на таблото. Чудеше се дали е запомнил името й. Човекът изглеждаше разтревожен, обаче беше невероятно секси и Грета тъкмо си мислеше как би могла да прогони всичките му тревоги, когато уличните лампи примигаха и изгаснаха.

Неясна фигура изникна от мрака и почука на стъклото. Грета трепна, но после разбра, че това е същият непознат. Сочеше към багажника. Тя взе ключовете от таблото, излезе и мина зад колата. Да, наистина беше невероятно секси и много красив, при това вече не изглеждаше разтревожен.

— Къде е? — усмихна се тя, отключвайки багажника.

Фон Холден не отговори. За миг го бе разсеяла нелепата мисъл, че никога не е виждал толкова красива усмивка. После Грета забеляза големия бял пластмасов сак, оставен на тротоара. В неясната светлина на габаритите различи, че отгоре и отстрани е надраскано с флумастер: ЧУПЛИВО — МЕДИЦИНСКИ ИНСТРУМЕНТИ.

— Прощавайте, не е това… — възрази Фон Холден, когато тя посегна натам.

Тя се обърна озадачено, но продължи да се усмихва.

— Мислех, че искате да сложите нещо в багажника.

— Така е.

Грета все още се усмихваше, когато деветмилиметровият куршум се заби право между очите й. Фон Холден подхвана безжизненото тяло и го натъпка в багажника. После затръшна капака, взе ключовете, сложи сака на предната седалка и подкара таксито. След две пресечки излезе на ярко осветената Фридрихщрасе. Намери бележника за поръчки, откъсна най-горния лист и го прибра в джоба си. Часовникът на таблото показваше 20:30.

В 20:35 Фон Холден караше по Зибценюнищрасе през мрака на Зоологическата градина. Най-много след пет минути щеше да бъде в Шарлотенбург. Не мислеше за трупа в багажника. Само по себе си убийството не означаваше нищо. То просто беше необходимо средство за постигане на целта.

Übermorgen, най-върховната от всички цели, лекичко се полюшваше в белия сак на седалката до него. Тази близост го ободряваше и му възвръщаше смелостта. Макар че още два пъти не бе успял да се свърже с екипа, нещата явно потръгваха. По радиото бяха съобщили, че при експлозия и престрелка в хотел „Борггреве“ са загинали най-малко трима германски полицаи. От пожара били изнесени две напълно изгорели тела. Още два трупа предстояло да бъдат идентифицирани. В телефонно обаждане до полицията неизвестна терористична организация поела отговорността за атентата.

Облекчен от този внезапен обрат на съдбата, Фон Холден се облегна назад и дълбоко въздъхна. Може би се тревожеше напразно, може би всичко бе минало точно по плана.

На километър и половина от него площадът пред Шарлотенбург беше изпълнен с лимузини. Зиморничаво вдигнали яки в студената мъгла, шофьорите се събираха на групички и тихо разговаряха.

На отсрещния тротоар стоеше седемнайсетгодишният холандски китарист Валтер ван Дис с черно кожено яке и коса до кръста. Не беше сам — наоколо се бе струпала тълпа любопитни зяпачи. Не ставаше нищо особено, но хората гледаха жадно целия този лукс, който никога нямаше да бъде техен.

Глуха поредица от трясъци на затръшнати автомобилни врати накара Валтер да завърти глава. Четирима души току-що бяха излезли от черен мерцедес и се отправяха към централния вход на двореца. Той бързо се отдръпна в сянката, вдигна ръка пред устата си и произнесе:

— Валтер.

След миг радиостанцията на Фон Холден записука. Той трескаво натисна бутона, очаквайки да чуе гласа на някой от операция „Борггреве“. Но вместо това от радиостанцията долетя тревожен разговор между Валтер и охраната на двореца. Пазачите настояваха за повече информация. За какви хора говори? Сигурен ли е в броя? Как изглеждат? Откъде се задават?

— Говори Луго! — властно изрече Фон Холден. — Освободете линията за Валтер.

— Тук Валтер.

— Какво става?

— Четирима мъже. Току-що излязоха от черен мерцедес и вървят към главния вход. Единият съвпада с описанието на онзи американец, Озбърн. Другият до него може да е Маквей.

Фон Холден тихо изруга.

— Задръжте ги на портала! В никакъв случай не бива да влизат!

Внезапно чу мъжки глас да се представя с името инспектор Ремер от БКА и да заявява, че има заповед да влезе в двореца. Шефът на охраната Папен разпалено възрази, че това е частно събиране и полицията няма работа в двореца. Ремер отвърна, че носи заповед за арестуване на Ервин Шол. Папен, естествено, не бе чувал за никакъв Шол и настояваше да получи заповед за обиск. В противен случай нямаше да допусне никого през портала.

Маквей и Озбърн последваха Ремер и Шнайдер по павирания двор. Когато дори и заплахата с противопожарните служби не стресна охраната, Ремер повика по радиото три полицейски екипа. След броени секунди колите нахълтаха в двора и пазачите бяха арестувани по обвинение в съпротива срещу полицията.

Лъкатушейки между колите, Фон Холден пристигна сред суматохата тъкмо когато полицаите слагаха белезници на съпротивляващия се Папен и неговия помощник. Излезе от таксито и видя как останалите пазачи се отдръпват настрани. Отсреща четиримата натрапници вече се изкачваха по стъпалата на двореца.

Шол щеше да побеснее, но сам си беше виновен. Фон Холден знаеше от самото начало, че не бива да се съгласява с него, но бе проявил малодушие и това правеше истината още по-горчива.

Твърдо вярваше, че ако бе взел участие в операцията, нито Озбърн, нито Маквей, нито някой от другите щеше да дойде в Шарлотенбург.

С широка холивудска усмивка Луис Гьоц слезе към хората, чакащи в подножието на парадното стълбище.

— Детектив Маквей — каза той и протегна ръка. — Аз съм Луис Гьоц, адвокатът на мистър Шол. Елате да поговорим.

Водени от него, четиримата минаха по лабиринт от коридори и се озоваха в дълга зала с полиран под от сивкав мрамор. В двата края имаше огромни мраморни камини. Едната стена беше покрита изцяло с тежки старинни гоблени, а от другата широки остъклени врати водеха към мрачната градина. Над вратата, през която бяха влезли, висеше портрет на дебелата пруска кралица Софие-Шарлоте.

Гьоц посочи високите столове около дълга маса, украсена с изящна дърворезба.

— Седнете, господа… Да му се не види, мистър Маквей, голяма каша забъркахте. — Едва сега Гьоц забеляза изгарянията по лицето на детектива. — Какво ви се е случило?

— Бях невнимателен с кашата — спокойно отвърна Маквей и седна. — Няма страшно, докторите казват, че ще оживея.

Озбърн и Ремер се настаниха срещу Маквей. Шнайдер остана прав до вратата.

— Мистър Шол ви беше определил среща днес следобед — каза Гьоц, сядайки в края на масата. — Боя се, че ще бъде зает през цялата вечер. А веднага след това отлита за Южна Америка.

— Мистър Гьоц, искаме да го видим само за няколко минути преди да отпътува — настоя Маквей.

— Няма начин. Може би след като се върне в Лос Анджелис…

— Кога ще е това?

— Догодина през март. — Гьоц се усмихна самодоволно и побърза да вдигне ръка. — Хей, не си правя майтап. Наистина е така.

— В такъв случай смятам, че ще е най-добре да се срещнем незабавно.

Гьоц усети, че Маквей говори напълно сериозно.

— Знаете ли кой е Ервин Шол? Знаете ли с кого разговаря там вътре? — Гьоц вдигна очи към тавана. — Да не си въобразявате, че ще зареже всичко и ще хукне да ви се порадва?

Някъде горе струнен оркестър свиреше валс от Щраус. Маквей си спомни радиото в стаята, където бяха открили трупа на Каду. Погледна към Ремер.

— Боя се, че хер Шол ще трябва да промени плановете си — каза Ремер и хвърли на масата пред Гьоц заповедта за арестуване. — Или ще дойде да разговаря с хер Маквей, или отива в затвора. Незабавно.

— Ама какви са тия скапани номера, мама му стара? С кого си мислите, че имате работа?

Дълбоко възмутен, Гьоц взе заповедта, погледна я и с отвращение пусна листа на масата. Всичко беше изписано на немски.