— Merci beaucoup2 — каза тя, минавайки край него.

Жан Пакар кимна и се обърна към момичето зад щанда. Вече знаеше, че търсеният човек работи тук. Нямаше да показва скицата. Така само щеше да го подплаши. Трябваше му списък на служителите. От пръв поглед личеше, че предприятието е малко, с не повече от десет-петнайсет работници. Навярно всички бяха регистрирани в Централната данъчна служба. Една поименна проверка в компютъра щеше да му осигури домашните адреси. А петнайсет човека се пресяват лесно. Чрез просто елиминиране щеше да открие онзи, който му трябваше.

Девойката зад щанда беше с къса, прилепнала поличка, високи токчета и черни чорапи, подчертаващи стройните й крака. Носеше косата си стегната на опашка, имаше грамадни обици и промишлено количество грим около очите. Изглеждаше от ония полужени-полумомичета, които през целия ден очакват да дойде вечерта. Работата в хлебарница едва ли стоеше начело в списъка на любимите й занимания, просто си докарваше по някоя пара докато намери нещо по-свястно.

— Добър ден — усмихна се Жан Пакар.

— Добър ден — отвърна тя, също с усмивка. Изглежда, смяташе флиртуването за нещо напълно естествено.

Десет минути по-късно Жан Пакар си тръгна с шест кифлички и списък на работещите в пекарната. Беше й казал, че ще открива нощно заведение в квартала и държи да покани на първата вечер всички околни търговци заедно със служителите им. За създаване на добри отношения.

Маквей потръпна и наля вряла вода в голяма керамична халба, украсена с британското знаме. Навън се ръсеше студен дъжд и откъм Темза прииждаше рядка мъгла. Нагоре-надолу сновяха шлепове, а крайбрежният булевард гъмжеше от коли.

Той се озърна, откри пластмасова лъжичка върху зацапана книжна салфетка и сипа в халбата малко захар и две лъжички безкофеиново нескафе „Тейстърс чойс“. Беше открил кафето в една малка бакалница близо до Скотланд Ярд. Топлейки длани върху халбата, той отпи глътка и пак се загледа в отворената папка с данни от Интерпол за известни или предполагаеми масови убийци в континентална Европа, Великобритания и Северна Ирландия. Общо се събираха около двеста имена. Някои бяха излежали присъди за по-дребни престъпления, други още лежаха в затвора и само шепа се намираха в неизвестност. Всички щяха да бъдат проверени. Не от Маквей, а от местни полицейски служители. Веднага след това докладите щяха да бъдат изпратени по факс в Лондон.

Маквей рязко бутна папката настрани, изправи се и закрачи из стаята, разтривайки разсеяно палеца си с малкия пръст. Отново си мислеше за същото, което го тормозеше от самото начало — инстинктивното усещане, че онзи, който реже главите на жертвите с хирургически инструменти, едва ли има полицейско досие. Тук мисълта му спря. Защо непременно трябваше да е „онзи“? Не можеше ли със същия успех да се окаже жена? В днешно време жените имаха свободен достъп до медицинската професия. Понякога дори ги предпочитаха. А с тая модерна мания за спортуване много жени бяха в отлична физическа форма.

Догадката на Маквей бе, че престъпленията са извършени от един и същ човек. Ако не грешеше, това стесняваше кръга на издирваните от осем до един-единствен убиец. Обаче второто му предположение — че престъпникът има известен медицински опит и може да бъде както мъж, така и жена — свеждаше шансовете почти до нула.

Не разполагаше със статистика, но ако човек се опиташе да изброи всички лекари, медицински сестри, санитари, настоящи и бивши студенти по медицина, съдебни лекари, болнични служители и университетски преподаватели с известен медицински опит, да не говорим за хилядите мъже и жени, преминали медицински курсове в армията, то цифрата би била зашеметяваща, дори ако се ограничеше само с Европа и Великобритания. Това вече не беше дирене на игла в купа сено. Напомняше по-скоро безкрайна житна нива, раздухвана от вятъра, а Интерпол не разполагаше с огромна армия от жетвари, които да отделят зърното, докато най-сетне открият убиеца.

Налагаше се да стеснят кръга на издирването и тъкмо това трябваше да стори Маквей, преди да се обърне към когото и да било. За тази цел се нуждаеше от допълнителна информация. Първата му мисъл бе, че може би е пропуснал някоя свързваща нишка между първото и последното убийство. В такъв случай нямаше друг изход, освен да се върне назад и да започне всичко отначало с най-твърдите факти: докладите от аутопсията на главата и седемте обезглавени тела.

Тъкмо се канеше да ги поръча, когато телефонът иззвъня.

— Маквей слуша — автоматично изрече той.

— Здравейте, Маквей! Лебрюн, на вашите услуги!

Маквей веднага си спомни старши инспектор Лебрюн от Първи отдел на Парижката полицейска префектура — онзи дребен, вмирисан на цигари детектив, който го бе посрещнал с прегръдки и целувки при първото му стъпване на френска земя.

— Не знам какво може да означава и дали изобщо означава нещо — продължи Лебрюн на английски. — Но като преглеждах дневните отчети на моите детективи, открих оплакване за нападение. Извършено с жестокост и злоба, но без оръжие, тъй че случаят не изглежда сериозен. Обаче не е там работата. Заинтригува ме това, че нападателят е американски хирург-ортопед, който случайно се намирал в Лондон точно през онзи ден, когато нашият младеж от театралната уличка останал без глава. Знам го, защото разполагам с паспорта му. Кацнал е на летище Гатуик в петнайсет и двайсет и пет на двайсет и девети, събота. А нашият човек по всяка вероятност е убит на трийсети вечерта или през нощта срещу първи. Прав ли съм?

— Прав сте — каза Маквей. — Но откъде да знаем, че е бил в Англия през следващите два дни? Доколкото си спомням, френските власти не подпечатаха паспорта ми след кацането в Париж. Този тип може да е пристигнал във Франция още същия ден.

— Маквей, нима виден детектив като вас ще се срещне от някаква дребна проверка?

Маквей се усмихна на закачката и отвърна в тон:

— Нямам представа. Вие как мислите?

— Маквей, мъча се да ви помогна. Ще говорим ли сериозно или да затварям.

— Хей, Лебрюн, не прекъсвайте. Наистина се нуждая от помощ. — Маквей въздъхна. — Извинявайте.

Чу как отсреща Лебрюн поръчва на френски да му донесат някаква папка.

— Името му е Пол Озбърн — съобщи след малко Лебрюн. — Дал е домашен адрес в Пасифик Палисейдс, Калифорния. Знаете ли къде е това?

— Знам. Скъпо място, не е за такива като мен. Нещо друго?

— Към протокола за арест е приложен списък на личните му вещи при постъпването в полицията. Споменава се сметка от хотел „Коноут“ в квартал Мейфеър с дата на напускане първи октомври. Освен това…

— Момент! — Маквей се приведе и придърпа една папка от купчината на бюрото. — Продължавайте…

— Бордна карта за полет на „Бритиш еъруейз“ от Лондон до Париж със същата дата.

Слушайки Лебрюн, Маквей разлистваше огромна компютърна разпечатка на поръчките за таксита в течение на четирийсет и осемте часа преди намирането на главата, която лондонската полиция бе събрала от местните таксиметрови компании. Данните засягаха само театралния квартал и съдържаха име на шофьора, номер на таксито, час на поръчката, адрес и направление.

— Това не означава, че е престъпник.

Маквей прехвърли няколко страници докато откри хотел „Коноут“, после бавно плъзна пръст надолу. Търсеше нещо необичайно.

— Така е, но човекът се държал странно. Не искал да каже какво е вършил в Лондон. Твърдял, че бил болен и не напускал хотела.

Маквей изпъшка. Щом станеше дума за убийство, нещата винаги се объркваха.

— Колко време е боледувал? — запита той с пресилен ентусиазъм и вдигна крака на бюрото.

— От събота вечерта до понеделник сутринта, когато напуснал хотела.

Маквей огледа обувките си и реши, че се нуждаят от поправка.

— Срещнал ли е някого там?

— Не споменава подобно нещо.

— Подложили ли са го на кръстосан разпит?