Как бе успял да открие всички толкова бързо? Например жената на Мериман, след като цялата френска униформена полиция я търсеше без успех. И Озбърн… Как бе успял високият да разбере толкова бързо, че именно Вера Монере е „загадъчната жена“, прибрала Озбърн от голф-клуба след неговото излизане от Сена, докато цялата преса все още се губеше в догадки и само полицията знаеше със сигурност? А почти по същото време, едва ли не със същия удар, Лебрюн и брат му бяха застреляни в Лион. Макар че това вероятно не беше работа на високия. Дори и той не би могъл да се намира на две места едновременно.

Очевидно събитията се развиваха със все по-главоломна бързина. И смъртоносният обръч неумолимо се свиваше. Това, че високият внезапно бе излязъл от играта, вероятно нямаше да има никакво значение. Той не би могъл да свърши всичко сам, без помощта на голяма и изключително ефикасна организация, разполагаща с много високи връзки. Щом имаха агенти в Интерпол, защо да ги нямат и в Парижката полицейска префектура?

По булеварда прелетя полицейска кола, после още една. Из целия квартал виеха сирени.

— Как е разбрал, че ще бъдем там? — запита Озбърн, докато си пробиваха път през вечерната тълпа, настръхнала от възбуда.

— Не спирайте! — изръмжа Маквей и Озбърн го видя как се озърта през рамо към полицейските постове, които блокираха булеварда зад тях.

— Боите се от полицията, нали? — подхвърли Озбърн.

Маквей мълчеше.

Завиха надясно по булевард Распай. Наблизо имаше станция на метрото. Маквей се поколеба дали да не слязат в нея, после отхвърли идеята и двамата продължиха напред.

— Защо един полицай ще се бои от полицията? — настоя Озбърн.

Внезапно един камион на сини и черни шарки изскочи от пресечката и закова на кръстовището зад тях. Капакът на каросерията изтрака и отвътре се изсипаха десетина командоси от Организацията за републиканска сигурност с автомати в ръце и защитни жилетки върху десантните комбинезони.

Маквей тихичко изруга и се огледа. Само на няколко крачки зърна малко кафене.

— Вътре — прошепна той и дръпна Озбърн към входа.

Вътре хората се бяха скупчили около прозорците към улицата и почти не обърнаха внимание на влизането им. Маквей избра маса в ъгъла до бара, блъсна Озбърн на стола и вдигна два пръста към бармана.

— Vin blanc25.

Озбърн се облегна назад.

— Ще ми обясните ли какво става?

Барманът сложи две чаши пред тях и наля бяло вино.

— Merci — каза Маквей, взе едната чаша и я подаде на Озбърн. После отпи голяма глътка от своята и се завъртя с гръб към вратата. — Ще повторя въпроса, който зададохте преди малко. Как е разбрал, че ще бъдем там? Отговор: проследили са ни. Мене или вас. Или пък някой е подслушал телефонните разговори в хотел „Старият Париж“ и е допуснал, че едва ли отивам да се срещна на чашка с истинския Томи Ласорда. Тази сутрин един мой приятел от парижката полиция бе тежко ранен, а брат му, също ченге, беше убит, защото се мъчеха да открият кой освен вас тъй внезапно се е заял с Албърт Мериман почти четвърт век след неговото изчезване. Полицията може да е замесена, може и да не е. Не знам. Едно обаче знам: става нещо, поради което не бих заложил пукната пара за живота на всеки, свързан дори съвсем слабо с Албърт Мериман. А за момента това сме ние с вас и най-разумното ще е да си плюем на петите.

— Маквей! — трепна Озбърн. — Още някой знае за Мериман.

— Вера Монере.

Сред хаоса от събития Маквей напълно бе забравил за нея.

Озбърн усети, че изтръпва от ужас.

— Френските полицаи, които я пазят… Аз уредих да я отведат при баба й в Кале.

— Вие ли? — смаяно възкликна Маквей.

Вместо отговор Озбърн остави чашата си и се втурна покрай тоалетните към телефона в дъното на мрачния коридор. Вече почти бе стигнал, когато Маквей го догони.

— Вие какво, да не мислите да й звъните?

— Да — отсече Озбърн и продължи напред. Още не бе обмислил всичко, но непременно трябваше да узнае дали Вера е в безопасност.

— Озбърн! — Маквей грубо го дръпна за ръката. — Ако тя е там, вероятно всичко е наред, но охраната ще подслушва телефона. Ще ви оставят да разговаряте докато проследят обаждането. Ако френската полиция е замесена, ние с вас няма да направим и пет крачки отвъд тази врата. — Маквей кимна към изхода. — А ако не е там, нищо не можете да сторите.

— Не ги разбирате тия неща, нали? — избухна Озбърн. — Трябва да знам.

— Как?

Но Озбърн вече имаше отговор.

— Филип.

Щеше да му се обади с молба да телефонира на Вера и после да позвъни на Озбърн. Полицията нямаше как да проследи и второто обаждане.

— Портиерът на сградата ли?

Озбърн кимна.

— Той ви помогна да се измъкнете, нали?

— Да.

— И може би ви е лепнал опашка.

— Не, не би го сторил. Той е…

— Какъв е? Някой е осведомил високия, че загадъчната жена се казва Вера Монере. Някой му е съобщил адреса. Защо не Филип? Озбърн, засега душевното ви спокойствие ще трябва да изчака.

Маквей се вторачи свирепо в него, за да подчертае думите си, после огледа дъното на коридора, търсейки задния изход.

Половин час по-късно, след като плати в брой и се представи под измислено име, Маквей нае две свързани стаи на петия етаж в хотел „Сен Жак“ — туристически хотел на булевард Сен Жак, само на километър и половина от „Ла купол“.

Не можеше да скрие, че е американец и не носи багаж, затова реши да заложи на френската благосклонност към всичко свързано с любовта. Докато влизаха в стаите, Маквей връчи на пиколото грамаден бакшиш и помоли срамежливо, но напълно искрено, да не ги безпокоят в никакъв случай.

— Oui, monsieur — многозначително се усмихна пиколото, после излезе и затвори вратата.

Маквей незабавно провери двете стаи, гардеробите и баните. Успокоен, той дръпна завесите и се обърна към Озбърн.

— Сега ще сляза във фоайето да се обадя по телефона. Предпочитам да не звъня оттук, защото не искам нищо да води към тази стая. Когато се върна, ще искам отново да си припомните всичко за Албърт Мериман — от момента, в който уби баща ви до последната му секунда в реката.

Маквей измъкна от джоба си автоматичния CZ на Бернхард Офен и го подаде на Озбърн.

— Бих попитал дали знаете как да си служите с това, но вече знам отговора. — Погледът му беше достатъчно ясен, нотките в гласа само подчертаваха допълнително какво има предвид. Той се обърна към вратата. — Не пускайте никого освен мен. Каквото и да се случи.

Като отвори вратата, Маквей се огледа и бързо пристъпи в пустия коридор. Асансьорът беше свободен. Долу във фоайето видя само група японски туристи, слизащи от автобуса си подир водач с бяло-зелено флагче.

Маквей прекоси фоайето, озърна се и забеляза телефон до щанда за сувенири. Използвайки телефонна кредитна карта, зачислена към една пощенска кутия в Лос Анджелис, той набра номера на автоматичния секретар на нобъл в Скотланд Ярд и предаде съобщение.

Остави слушалката, мина на щанда, порови из пощенските картички и купи поздравителен плик с голямо жълто зайче. После се отдръпна във фоайето, пъхна корицата с кървавия отпечатък в плика и го адресира до поискване за Били Нобъл в Лондон. Отиде на рецепцията и помоли портиера да изпрати плика с вечерната поща.

Тъкмо бе платил на портиера и се обръщаше към фоайето, когато двама полицаи влязоха и застанаха край вратата, оглеждайки бавно наоколо. Маквей зърна отдясно куп туристически проспекти. Небрежно пристъпи натам. В този момент единият полицай погледна към него. Без да му обръща внимание, Маквей взе да преглежда проспектите. Накрая избра три и прекоси фоайето под носа на полицаите. Седна на масичката до телефона и започна да чете. Екскурзии с шлепове. Обиколки на Версай. Посещения на винарски области. Преброи до шейсет, после вдигна глава. Полицаите бяха изчезнали.

Четири минути по-късно Йън Нобъл позвъни от една частна резиденция, където бе поканен с жена си на прием по случай пенсионирането на някакъв генерал от Британската армия.