След вечерята Либаргер, Ута, доктор Залетл и останалите гости се оттеглиха на кафе в библиотеката на горния етаж, където Ерик и Едуард обещаха да им посвирят на пиано.

Като служители Джоана и Фон Холден не бяха поканени, тъй че можеха да разполагат с останалата част от вечерта.

— Доктор Залетл ми каза, че очаква до петък господин Либаргер да се движи без бастун — каза Джоана, докато гледаше как Ута Баур подкрепя Либаргер по стъпалата.

— Ще може ли? — бързо запита Фон Холден.

— Надявам се, но всичко зависи от господин Либаргер. Не знам защо толкова държат на петъка. Какво значение имат няколко дни в повече?

— Искам да ти покажа нещо — пренебрегна въпроса Фон Холден и я поведе към една странична врата в дъното на столовата. По дълъг коридор с дървена ламперия стигнаха до нова врата, от която се спускаха стъпала. Фон Холден предложи ръка на Джоана и я поведе надолу към трета врата и тесен тунел, насочен нейде настрани от сградата.

— Къде отиваме? — тихо запита тя.

Фон Холден мъчеше и Джоана усети как я побиват тръпки на възбуда. Като мъж Паскал Фон Холден би могъл да притежава почти всяка жена. Той живееше в свят на изключително богати и красиви, едва ли не царствени хора. Джоана беше най-обикновена рехабилитаторка с тексаски акцент. Снощи бе спала с него и знаеше, че не му е предложила кой знае какво. Тъй че защо би могъл да я пожелае отново?

В дъното на тунела нови стъпала ги изведоха нагоре. Фон Холден отвори поредната врата, отдръпна се да пропусне Джоана и след като влезе на свой ред, затвори вратата.

Джоана гледаше със зяпнала уста. Почти до тавана на залата се издигаше огромна турбина, задвижвана от течението на дълбока подземна река.

— Тук е автономното електрозахранване на имението — обясни Фон Холден. — Внимавай, подът е хлъзгав.

После я поведе за ръка към вратата в другия край. Отвори, пресегна се навътре и включи осветлението. От другата страна имаше квадратно помещение шест на шест метра със стени от камък и дърво. Между каменни скамейки в средата бълбукаше басейн с вода от реката. Фон Холден посочи дървената врата отстрани.

— Оттатък има сауна. Приятно, полезно и здравословно занимание.

Джоана усети, че се изчервява и в същото време я побиха тръпки.

— Не си нося нищо за преобличане — каза тя.

Фон Холден се усмихна.

— А, виждаш ли, тъкмо тук е чудото на моделите на Ута Баур.

— Не те разбирам.

— Роклята прилепва по тялото и е превидена да се носи без бельо, нали?

Джоана отново се изчерви.

— Да. Но…

— Формата винаги съответства на функцията. — Фон Холден протегна ръка и докосна едно от златните пискюлчета. — Например този пискюл.

Джоана разбираше, че той прави нещо, но нямаше представа какво точно.

— Ако се дръпне съвсем лекичко…

Изведнъж роклята се разкопча и грациозно плъзна надолу като театрална завеса. Фон Холден отстъпи крачка назад и я огледа от глава до пети.

— Виждаш ли, вече си готова за баня и сауна.

Джоана усети, че желанието я изпълва както никога през живота й — по-силно дори от снощи, ако изобщо бе възможно подобно нещо. За пръв път мъжко присъствие й се струваше тъй опияняващо и еротично. В този момент с радост би изпълнила всяко желание на Фон Холден.

— Искаш ли и ти да ме съблечеш? Всеки на свой ред, такива са правилата на играта, нали?

— Да — чу Джоана собствения си шепот. — Господи, да.

Сетне Фон Холден я докосна, тя се хвърли към него, разсъблече го и двамата се любиха в басейна, върху каменните скамейки и накрая в сауната.

Накрая останаха да лежат изтощени, като се докосваха гальовно, след това Фон Холден отново я облада бавно и умело, както не би могла да си въобрази и в най-жарките фантазии. Когато погледна нагоре, Джоана видя отражението си в огледалния таван, после се зърна в огледалната стена отляво и тия видения я накараха да се разсмее от радост и изумление. За пръв през своя живот се чувстваше привлекателна и желана. Наслаждаваше се на това чувство, а Фон Холден я оставяше да го изпита докрай. Сега й принадлежеше цялото време на света.

В един кабинет с тъмна дъбова ламперия на втория етаж на главната сграда Ута Баур и доктор Залетл търпеливо седяха в креслата и наблюдаваха цялата сцена върху три големи телевизонни монитора, които получаваха сигнали от камерите, монтирани зад огледалата. Всяка камера си имаше отделен монитор, като по този начин се осигуряваше пълно наблюдение на действието.

Едва ли гледката възбуждаше някого от двамата — не защото бяха надхвърлили седемдесетте, а защото наблюдаваха с чисто клинична цел.

Фон Холден не представляваше нищо друго, освен инструмент за изследване. Вниманието им се насочваше изцяло към Джоана.

Най-сетне дългият показалец на Ута Баур се протегна и натисна един бутон. Мониторите изгаснаха и моделиерката се изправи.

— Ja23 — каза тя на Залетл — Ja.

И излезе от кабинета.

Часовникът на Озбърн показваше 2:11 през нощта срещу понеделник, 10 октомври.

Преди половин час бе изкачил последните стъпала на тайната стълба към скривалището под стряхата на Кей дьо Бетюн 18. Първата му работа бе да изтича в банята и жадно да се напие от крана. После да свали окървавения шал и да изчисти наранената си длан. Тъпото пулсиране в раната ставаше непоносимо и трябваше да положи огромни усилия, за да разгъне китката. Но болката беше добре дошла, защото доказваше, че не са засегнати нито нерви, нито сухожилия. Кинжалът на високия се бе забил между костите на дланта, малко под ставите на показалеца и средния пръст.

Тъй като можеше да разтваря и свива китката си, Озбърн бе почти уверен, че няма сериозни увреждания. Все пак за по-сигурно трябваше да се направи рентгенова снимка. Ако имаше счупена или пукната кост, щеше да се наложи операция и гипсиране. Без медицински грижи съществуваше риск костта да зарасне накриво и да го превърне в еднорък хирург, което на практика би означавало край за кариерата му. Ако изобщо можеше още да се надява на кариера.

Като намери дезинфекциращия мехлем, с който Вера бе обработвала раната на бедрото му, той намаза цялата длан, после я превърза с чист бинт. После мина в стаята, просна се на леглото и неловко смъкна обувките си с една ръка.

След излизането на Маквей бе чакал цял час, преди да се смъкне от пещта и да изкачи мрачното служебно стълбище. Движеше се внимателно, стъпка по стъпка, очаквайки всеки момент насреща му да изскочи униформен полицай с пистолет в ръка. Но моментът така и не настъпи — очевидно полицейската стража беше само отвън.

Маквей имаше право. Ако попаднеше в ръцете на френската полиция, високият мъж щеше да открие начин да го премахне и в затвора. А после щеше да се заеме с Вера. И последният връх от триъгълника щеше да бъде самият Маквей.

Озбърн разхлаби яката на ризата, изгаси лампата и се отпусна в мрака. Макар че раната на бедрото заздравяваше, кракът му бе почнал да се вдървява от претоварване. Откри, че при повдигане болката в дланта отслабва. Придърпа възглавницата и положи ръка върху нея. От изтощение беше готов да заспи за секунда, но в главата му се въртяха прекалено много мисли.

Внезапната му поява пред Вера и високия мъж беше чисто съвпадение. Уверен, че тя е на работа и в апартамента няма никого, Озбърн бе слязъл да използва телефона. Дълги часове се бе мъчил в нерешителност, преди да стигне до извода, че най-разумното ще е да позвъни в американското посолство, да обясни кой е и да помоли за помощ. Тоест, изцяло да се постави в зависимост от правителството на Съединените щати. Ако имаше късмет, щяха да го защитят от френските закони, а в най-добрия случай — да го оправдаят с оглед на обстоятелствата. В края на краищата, не той бе убил Анри Канарак. Нещо повече, с това действие щеше да привлече цялото внимание към себе си и така би отклонил от Вера сянката на скандала, който можеше да я съсипе. Неговата лична война продължаваше вече почти трийсет години. Каквото и да имаше между тях, не бе нито честно, нито справедливо да разрушава живота на Вера със своите демони.