Той стисна зъби и вдигна слушалката към ухото си.

— Извинявай…

Вера прокара пръсти през косата си и седна зад малкото писалище. Пред нея имаше глинена фигурка на магаренце, очевидно изработена от дете. Беше недодялана и примитивна, но в същото време неописуемо чиста. Вера взе фигурката, огледа я и в търсене на утеха я притисна към гърдите си.

— Страхувах се от полицията, Пол. Не знаех какво да правя. Бях отчаяна и се обадих на Франсоа. Знаеш ли колко трудно ми беше да го сторя след раздялата? Той ме доведе тук, в провинцията и се върна в Париж. Остави трима агенти от секретните служби. Никой не бива да знае къде съм, затова не мога да ти кажа. Ако ни подслушват…

Изведнъж Озбърн се ободри. Ревността бе изчезнала, отстъпвайки място на предишната дълбока загриженост.

— В безопасност ли си, Вера?

— Да.

— Мисля, че би трябвало да прекъснем. Ще ти се обадя утре.

— Пол, в Париж ли си?

— Не. Защо?

— Там сега е опасно за теб.

— Високият мъж е мъртъв. Маквей го застреля.

— Знам. Ти обаче не знаеш, че той е бил агент на Щази, бившата източногерманска тайна полиция. Разправят, че била разпусната, но не им вярвам.

— Франсоа ли ти каза?

— Да.

— Откъде накъде Щази ще иска да убие Албърт Мериман?

— Пол, изслушай ме, моля те. — Вера говореше настоятелно, но в гласа й се долавяше объркване и страх. — Франсоа си подава оставката. Утре сутрин ще бъде оповестено. Прави го, защото е под натиск от собствената си партия. Нещо свързано с новата икономическа общност, новата европейска политика.

— Какво искаш да кажеш? — запита с недоумение Озбърн.

— Франсоа смята, че Германия ни залива и в крайна сметка ще стисне здраво кесията на цяла Европа. Това не му харесва и той е на мнение, че Франция се забърква прекалено дълбоко в тия опасни истории.

— Всъщност ми казваш, че е принуден.

— Да… много неохотно, но няма друг избор. Стават ужасно грозни неща.

— Вера, бои ли се Франсоа за живота си, ако не подаде оставка?

— Не ми е говорил за това…

Озбърн усети, че е бръкнал в раната. Може и да не бяха обсъждали темата, но Вера бе мислила за това. Навярно просто не можеше другояче. Франсоа Кристиан я укриваше нейде в провинцията с охрана от трима тайни агенти. Означаваше ли това, че връзката на високия мъж с Щази някак се преплита с подмолните събития във френската политика? И че Франсоа се бои да не би Вера да попадне под удар заради него, да не би да й сторят нещо, за да го предупредят? Или просто я укриваха и закриляха заради нейната връзка с Озбърн и Маквей, а по-късно и заради нападенията в Лион срещу Лебрюн и брат му Антоан?

— Вера, не ме интересува дали ни подслушват — каза той. — Искам да помислиш внимателно. От онова, което ти каза Франсоа, можеш ли да предположиш някаква връзка между ситуацията около него и моята история с Мериман?

— Не знам… — Вера отново огледа крехката глинена фигурка, после внимателно я остави на бюрото. — Спомням си как баба ми каза, че напоследък е станало като през войната. По време на фашистката окупация. Всеки момент бил изпълнен със страх. Хората изчезвали без никакво обяснение и вече не се завръщали. Всички се шпионирали взаимно, даже следели близките си и докладвали на властите. Навсякъде имало хора с пушки. Пол… — Тя се поколеба и Озбърн долови в гласа й отзвук от непоносим страх. — Същата сянка усещам сега…

Внезапно зад гърба му се раздаде шум. Той трескаво завъртя глава. До телефонната кабина стоеше Маквей. Зад него Нобъл. Маквей яростно дръпна вратата.

— Прекъсвай! — нареди той. — Веднага!

Изтласкаха го през бара и Озбърн се озова на улицата. Не бе успял да се сбогува с Вера, защото Маквей го изпревари и натисна вилката.

— Тя беше, нали? Вера Монере — запита Маквей, докато отваряше вратата на паркирания наблизо джип „Ровър“.

— Да — каза Озбърн. Дразнеше го, че Маквей се бърка в личните му отношения.

— Парижката полиция ли я охранява?

— Не. Секретните служби.

Вратата се затръшна и шофьорът подкара напред. Пет минути по-късно заобиколиха Пикадили съркъс и завиха по Хеймаркет към Трафалгар скуеър.

— Едва ли сте взели това от указателите — безизразно изрече Маквей, гледайки номера, надраскан върху дланта на Озбърн.

— Накъде биете? — подозрително запита Озбърн и пъхна ръце под мишниците си?

Маквей го изгледа втренчено.

— Просто се надявам, че не сте я убил.

Нобъл се извърна от предната седалка.

— Сам ли открихте телефонната кабина, или някой ви насочи към нея?

Озбърн се завъртя към него.

— Какво значение има?

— Питахте ли за кабината?

— На телефоните във фоайето имаше хора. Попитах дали има други.

— И някой ви каза.

— Естествено.

— Видя ли ви някой да звъните? Видяха ли в коя кабина влизате?

— Не — бързо отвърна Озбърн, после внезапно си спомни. — Да, една чистачка от хотела. Чистеше коридора с прахосмукачка.

— Не е трудно да се засече разговор от обществен телефон — каза Нобъл. — Особено ако знаеш точно къде се намира. Все едно дали събеседникът е в указателите или не, с петдесет лири в шепата получаваш номера, града, адреса, а евентуално и какво е вечерял снощи. За нула време.

Озбърн дълго седя мълчаливо, загледан към нощните лондонски улици. Разговорът го дразнеше, обаче Нобъл имаше право. Беше постъпил като последен идиот. Но какво да прави, това не беше неговият свят. Свят, в който всяка постъпка трябва да се обмисля предварително и абсолютно всеки може да бъде заподозрян.

Най-сетне той погледна към Маквей.

— Кой върши това? Що за хора са?

Маквей само поклати глава.

— Знаехте ли, че човекът, когото застреляхте, е бил сътрудник на Щази? — настоя Озбърн.

— Тя ли ви каза?

— Да.

— Права е.

— Знаели сте? — смаяно възкликна Озбърн.

Маквей и Нобъл мълчаха.

— Добре, нека тогава да ви кажа нещо, което вероятно не знаете. Френският министър-председател е подал оставка. Утре сутрин ще бъде обявено. Изтласкват го хора от собствената му партия, защото се противопоставя на по-задълбочено френско участие в новата европейска общност. Според него германците получават прекалено голяма власт.

— Нищо ново — сви рамене Нобъл и каза нещо на шофьора.

— Новото е страхът му, че ще го убият, ако откаже. Или че ще убият Вера като предупреждение срещу него и неговото семейство.

Маквей и Нобъл се спогледаха.

— Вие ли мислите така, или тя ви го каза? — запита Маквей.

Озбърн яростно се втренчи насреща му.

— Тя се бои, разбрахте ли? По ред причини.

— Не й помогнахте много. Следващия път като ви кажа да направите нещо, не се ослушвайте!

Маквей завъртя глава и се загледа през прозореца. В колата настана тишина, нарушавана само от свистенето на гумите. Купето тънеше в мрак, само от време на време насрещни фарове осветяваха четиримата пътници.

Озбърн се облегна назад. Чувстваше се изтощен както никога през живота си. Крайниците го боляха от умора. При всяко вдишване усещаше дробовете си тежки като олово. Сън. Не помнеше откога не е спал. Той разсеяно плъзна длан по наболата си брада и стигна до извода, че е забравил да се избръсне. Когато погледна Маквей, забеляза, че той е също тъй изтощен. Под очите му се тъмнееха синкави кръгове, брадата му беше покрита с прошарена четина. Макар и нов, костюмът му изглеждаше тъй, сякаш е спал с него цяла седмица. А и Нобъл май беше в същото състояние.

Ровърът намали скорост, зави по тясна уличка и след малко хлътна в подземен гараж. Едва сега Озбърн се сети да попита къде отиват. Отговорът на Маквей го порази.

— В Берлин.

— В Берлин?

Двама униформени полицаи пристъпиха да отворят вратите на колата.

— Моля, насам, джентълмени.

Униформените ги поведоха по коридора, отвориха нова врата и внезапно цялата група излезе на бетонна писта. Намираха се в края на малко летище. Отсреща ги чакаше двумоторен самолет с включени светлини и сгъваема стълбичка до задната врата.