— Вече ви казах, че нямам нищо общо с това!

— Сигурно — съгласи се Маквей. — Но може да прекарате доста време в някой френски затвор, докато властите решат да ви повярват.

Озбърн имаше чувството, че след безкрайно въртене в перална машина са го прехвърлили в центрофугата. Не му оставаше нищо друго, освен да отстъпва.

— Ако кажете направо какво целите, може би ще успея да ви помогна — промърмори той.

— По време на престоя ви в Лондон е бил убит човек. Трябва да ми докажете какво сте вършил през това време. А госпожица Монере, изглежда е единствената, която може да потвърди. Но вие очевидно изпитвате крайна неохота да я замесите… и тъкмо чрез това я замесвате. Ако предпочитате, бих се обадил на тукашните колеги да я приберат, за да си побъбрим в полицията.

До този момент Озбърн бе правил всичко възможно, за да не забърква Вера. Но ако Маквей изпълнеше заплахата си, вестникарите щяха веднага да научат. Тогава всичко щеше да изскочи на първите страници за развлечение на широката публика — и връзката му с Жан Пакар, и тайното пътуване до Лондон, и интимният живот на Вера. Политиците могат да вършат каквото си искат, било то с актриси или малки момченца, при което рискуват най-много да загубят изборите или поста си. Любовниците им се появяват върху кориците на жълтата преса из всички вестникарски щандове на света — обикновено по бикини. Но една жена, която се готви да стане лекарка, е нещо съвсем различно. Обществеността не одобрява когато лекарите проявяват човешки слабости, тъй че ако играта загрубееше, Вера можеше да загуби завинаги професията си. Подобен натиск силно напомняше шантаж, но засега Маквей даваше да се разбере, че всичко ще остане между него и Озбърн.

— Това е… — Озбърн се изкашля. — Това е…

Изведнъж осъзна, че Маквей неволно му е отворил вратичка. Можеше не само да се измъкне от историята с Жан Пакар, но и да разбере какво точно знае полицията.

— Какво? — подкани го Маквей.

— Това е причината, поради която наех частен детектив — довърши Озбърн.

Лъжеше, но трябваше да поеме риска. Полицията сигурно бе прегледала всяка хартийка в дома на Пакар, но Озбърн знаеше, че детективът не записва почти нищо. Навярно се хващаха за всяка сламка и не подбираха методите, дори ако се налагаше да потърсят помощ от американски полицай.

— Тя има любовник. Не искаше да узная. И нямаше да разбера, ако не я бях последвал в Париж. Попитах я кой е, но не ми каза. Затова реших да открия сам.

Ако хитрец като Маквей повярваше на тази история, значи полицията не знаеше за Канарак. И в такъв случай нищо не пречеше на Озбърн да продължи по плана.

— Значи Пакар откри кой е любовникът.

— Да.

— Ще ми кажете ли?

Озбърн изчака колкото да покаже на Маквей, че не му е лесно да говори. После тихо прошепна:

— Тя се чука с френския министър-председател.

Маквей се вгледа в Озбърн. Точно това бе очаквал — да чуе верния отговор. Ако Озбърн криеше още нещо, Маквей просто нямаше представа какво може да бъде.

— Е, ще го преживея някак. — Озбърн говореше бавно, развълнувано. — Някой ден сигурно даже ще се смея, като си спомня. Но не днес. А сега ще се съгласите ли най-сетне, че въпросът е личен?

Маквей напусна хотела и пресече улицата към паркираната си кола. Някакво шесто чувство му подсказваше две нещо за Озбърн: първо, че няма нищо общо с лондонското убийство и второ, че искрено обича Вера Монере, независимо с кого спи тя.

След като затвори вратата на Опела, Маквей си сложи колана и включи двигателя. Пусна чистачките, направи обратен завой и подкара към хотела. Реакцията на Озбърн не бе по-различна от тази на повечето хора, изправени пред полицейски разпит, особено когато са невинни. Махалото на емоциите им обикновено се люшка от изненада към страх, възмущение и най-често завършва с гняв — придружен от заплахи за съдебен процес срещу детектива, а понякога и цялото полицейско управление — или пък с любезен разговор, в който полицаят обяснява, че няма нищо против своя събеседник, просто си върши работата, после се извинява за безпокойството и си тръгва. В дадения случай бе станало точно така.

Озбърн не бе онзи, когото търсеха. Вера Монере би могла евентуално да попадне в списъка на заподозрените, тъй като имаше медицинско образование и навярно известен хирургичен опит. В това отношение тя отговаряше на условията, а и бе посетила Лондон по време на убийството, но двамата с Озбърн взаимно си осигуряваха алиби за целия престой. Може би наистина бяха боледували, както казваше Озбърн, или пък през цялото време се бяха чукали. Така или иначе, дори да бе излязла за час-два, нямаше очевидци, а влюбеният Озбърн щеше да я прикрива на всяка цена. Нещо повече, Маквей беше сигурен, че и да задълбае около нея, ще открие само чиста биография и пълна липса на полицейско досие. С подобно проучване можеше най-много да представи Лебрюн в лоша светлина и да изложи не само полицията, но вероятно и цяла Франция.

Дъждът се засили и Маквей унило помисли, че сега знае за убийствата точно толкова, колкото преди три седмици. Но обикновено така ставаше, когато нещата се проточат. Това беше най-неприятното в разследването на убийства. Безброй подробности, стотици нишки, които трябва да се проследят напред, назад, отново напред. Отчети, доклади, безброй разпити и бъркане в личния живот на непознати хора. Понякога имаш късмет, друг път — не. Хората ти се сърдят и не можеш да ги осъждаш за това. Колко пъти го бяха питали защо се занимава с това? Защо посвещава живота си на тази грозна, вбесяваща и зловещо извратена професия? Обикновено той вдигаше рамене и казваше, че един ден просто се събудил с идеята така да си изкарва хляба. Но дълбоко в себе си знаеше защо. Нямаше представа откъде е дошло и как го е прихванало. Но знаеше точно какво е. Чувството, че и убитите имат права. Както и техните приятели и роднини. Убийството е постъпка, която не бива да остане безнаказана. Особено ако имаш нагласа, опит и власт да сториш нещо против него.

Маквей зави надясно и се озова на някакъв мост над Сена. Не бе имал намерение да идва насам. Вече не знаеше накъде кара. Неочаквано откри, че потокът от коли го води покрай Айфеловата кула. И точно в този миг от подсъзнанието му изникна като досадна игличка една от ония дреболии, които често го тормозеха след разпит. Също такава дреболия като онази, която днес го бе накарала да позвъни на Вера Монере, за да види дали ще отговори.

Той мина в лявото платно, изчака следващата пресечка, отби по нея и след малко зави обратно. Сега се движеше покрай някакъв парк, през чиито дървета в далечината се виждаше осветената желязна грамада на Айфеловата кула. Малко по-напред една кола се отдели от тротоара и потегли напред. Маквей бавно отмина свободното място, после даде заден ход и паркира опела. Излезе под дъжда, вдигна яката на шлифера и зиморничаво разтърка ръце. След малко вече крачеше през парка Шан дьо Марс право към далечната кула.

В тъмния парк не се виждаше почти нищо. Надвисналите дървета спираха донякъде дъжда и Маквей се стараеше да върви под тях. Забеляза, че дъхът му оставя облачета пара в студения нощен въздух и опита да стопли ръцете си с него, но накрая се отказа и ги пъхна в джобовете на шлифера.

Заобикаляйки предпазливо купища плочки, подготвени за поставяне, той измина още петдесетина метра към по-осветената част на парка, откъдето вече можеше ясно да види силуета на кулата в нощното небе. Внезапно се подхлъзна и едва не падна. В последния момент обаче успя да запази равновесие и продължи към скамейката под най-близкия уличен фенер. Неясните лъчи откъм кулата осветиха мястото, където бе минал току-що. Изглежда, че щяха да засаждат нещо, защото всичко беше разкопано. Като се подпря на пейката, той вдигна крак и огледа обувката си. Цялата беше мокра и облепена с кал. Другата също. Доволен, Маквей се завъртя и тръгна към колата. Затова бе дошъл. Проста проверка на един елементарен въпрос.