Докато крачеха към него, Маквей деловито обясни:

— Идвате с нас, за да направите изявление пред германски съдия. Искам да изложите всичко, което ви е казал Албърт Мериман преди смъртта си.

— Имате предвид Шол?

Маквей кимна. Сърцето на Озбърн подскочи.

— Значи той е в Берлин.

— Да.

Нобъл вече се изкачваше по стълбичката.

— Искате да получите заповед за неговото арестуване.

— Искам да поговоря с него — отсече Маквей и на свой ред пое по стълбичката.

Изведнъж Озбърн се почувства щастлив. Тъкмо затова бе поел риска да се срещне с Маквей. За да преодолее с негова помощ следващата крачка и да се добере до Шол.

— Държа да присъствам на разговора.

— Точно това имах предвид.

Маквей изчезна в самолета.

— Сам виждате, никакви следи от борба или чуждо проникване. Оградата се наблюдава с видеокамери и вече бе проверена от патрули с кучета. Няма признаци за какъвто и да било пропуск на охраната.

Слушайки забързаните приказки на въоръжения пазач, мършавият и плешив Георг Шпрингер, шеф на охраната в Анлегеплац, прекоси грамадната спалня на Елтон Либаргер и се втренчи в разхвърляното легло. Беше 3:25 през нощта срещу четвъртък.

Малко след три го бяха събудили с известието, че Либаргер е изчезнал от спалнята си. Веднага се бе свързал с охранителния център, чиито камери държаха под наблюдение главния вход, цялата трийсеткилометрова ограда и единствения служебен вход към гаражите, на около километър от централната сграда. През последните четири часа никой не бе влизал или излизал от имението.

Шпрингер огледа още веднъж празната спалня и се отправи към вратата.

— Ако му е прилошало, може да се е залутал в търсене на помощ, или изобщо да не осъзнава къде се намира. С колко души разполагате в момента?

— Седемнайсет.

— Вдигнете ги на крак. Претърсете сградата стая по стая. Изобщо не ме интересува дали хората спят или не. Аз отивам да събудя Залетл.

Елтон Либаргер седеше на стола и гледаше Джоана. Ако не беше лекото повдигане на гърдите й под нощницата, би потърсил лекарска помощ независимо от риска.

Беше открил касетата преди по-малко от час. Не можеше да спи и отиде в библиотеката да потърси нещо за четене. Напоследък трудно заспиваше. А когато успяваше да задреме, налягаха го кошмарни сънища, в които бродеше между странни хора и места — уж познати, но в същото време лишени от връзка с реалността. Различни изглеждаха и епохите на действието — ту събития от довоенна Европа, ту случки от миналата сутрин.

В библиотеката Либаргер прелисти новите вестници и списания. Все още не му се спеше и той излезе да се поразтъпче. В бунгалото на Ерик и Едуард забеляза светлина. Отиде до вратата и почука. След като не получи отговори, реши да влезе.

Не откри никого в разкошния хол с огромна камина, скъпа мебел, модерна електронна апаратура и десетки спортни трофеи. Вратите към спалните бяха затворени.

Либаргер реши, че племенниците му спят и вече се канеше да излезе, когато забеляза на лавицата до вратата голям плик, вероятно оставен за някого. Върху плика бе написано „Чичо Либаргер“. Допускайки, че пратката е предназначена за него, той я отвори и намери вътре видеокасета. Обзе го любопитство. Върна се в кабинета си, пъхна касетата във видеото, включи телевизора и седна да види какво му пращат момчетата.

Видя самия себе си: първо как рита футболна топка към Ерик и Едуард, после по време на политически разговор, който бе репетирал старателно заедно със своя наставник — преподавател по актьорско майсторство от Цюрихския университет. И изведнъж бе потресен да се види в леглото с Джоана, докато по екрана се сменяха някакви цифри, а Фон Холден наблюдаваше отстрани гол, както майка го е родила.

Джоана беше за него нещо повече от приятел. Чувстваше я като своя сестра или дори дъщеря. Онова, което видя, го ужаси. Как беше възможно? Как бе станало? Изобщо не помнеше подобен момент. Разбираше само едно: че има някаква трагична грешка.

Въпросът бе знае ли Джоана за това. Дали двамата с Фон Холден не водеха някаква гадна игра? Възмутен и разтърсен до дъното на душата си, той веднага изтича в нейната спалня. Събуди я и с негодувание настоя незабавно да изгледа записа.

Объркана и доста разтревожена от неговото поведение, Джоана се подчини. А когато картината се появи на екрана, бе потресена също като Либаргер. Оказваше се, че страховитият сън отпреди няколко вечери не е бил кошмар, а ярък спомен за нещо, станало в действителност.

Когато записът свърши, Джоана изключи видеото и се обърна към Либаргер. И двамата бяха пребледнели и разтреперани.

— Не знаехте, нали? — запита тя. — Нямахте представа какво се е случило?

— Вие също…

— Да, мистър Либаргер. Категорично не знаех.

Изведнъж на вратата се почука. След миг в стаята нахълта Фрида Фослер, млада мускулеста сътрудничка на охраната.

Няколко минути по-късно Залетл и Шпрингер завариха в стаята на Джоана възмутения Либаргер да блъска с длан по видеото и да крещи на Фрида Фослер, настоявайки да узнае какво означава цялата тази гадост.

Залетл невъзмутимо прибра касетата и помоли Либаргер да се успокои, като го предупреди, че вълнението може да му навлече нов инсулт. После остави Джоана под надзор и върна Либаргер в спалнята, където измери кръвното му налягане, сложи го да си легне и му инжектира успокоително, смесено с лек наркотик. Сега Либаргер щеше да спи дълго и да сънува причудливи, свръхестествени видения. Залетл се надяваше тия видения да замъглят спомена за касетата и посещението при Джоана.

Тя обаче нямаше да е толкова послушна и на връщане към нейната стая Залетл се запита дали не би било най-добре веднага да я уволни и да я прати в Америка с първия полет. Но съзнаваше, че липсата й може да се окаже още по-пагубна. Либаргер бе свикнал да свързва с нея физическото си състояние. Тя го бе довела дотук, благодарение на нея вече ходеше без бастун и никой не би могъл да предскаже какво ще направи, ако бъде лишен от присъствието й. Не, реши Залетл, за изгонване не можеше и дума да става. Тя трябваше на всяка цена да придружи Либаргер в Берлин и да остане до него докато тръгне към подиума. Затова любезно я помоли да поспи — не толкова заради себе си, колкото заради пациента. Обеща, че на сутринта ще й осигури обяснение на това, което е видяла.

Ужасена, възмутена и емоционално съсипана, Джоана все пак запази достатъчно присъствие на духа, за да не настоява.

— Кажете ми само едно — помоли тя. — Кой знаеше освен Паскал? Кой засне проклетите кадри?

— Нямам представа, Джоана. Изобщо не съм виждал тази касета, тъй че дори не знам какво толкова има в нея. Тъкмо затова моля да изчакате до сутринта, когато ще бъда в състояние да ви дам конкретен отговор.

— Добре — каза тя, после изчака всички да напуснат и заключи вратата.

Залетл веднага заповяда на Фрида Фослер да охранява стаята и да не допуска никого без негово разрешение.

Пет минути по-късно той седна зад бюрото в кабинета си. Вече беше четвъртък сутрин. След по-малко от трийсет и шест часа Либаргер трябваше да говори в двореца Шарлотенбург. Никой не бе допускал, че след толкова дълги усилия нещо може да се обърка точно в Анлегеплац и то само броени часове преди събитието. Залетл вдигна телефона и набра берлинския номер на Ута Баур. Очакваше да я събуди, но го свързаха с кабинета.

— Guten morgen36 — долетя от слушалката бодър и енергичен глас. В четири сутринта работният й ден вече бе започнал.

— Мисля, че трябва да знаеш… тук, в Анлегеплац, имаме неприятности.

Според часовника на Озбърн наближаваше два и половина през нощта срещу четвъртък, 13 октомври.

До себе си различаваше в мрака как Кларксън се взира в червените и зелени светлинки по таблото на самолета, летящ с 350 километра в час. Отзад Маквей и Нобъл дремеха неспокойно. Приличаха не толкова на опитни полицаи, колкото на добродушни старци, изтощени от грижи за вироглавите си внучета. Далече долу вълните на Северно море искряха под бледия лунен сърп и продължаваха своя неуморен бяг към бреговете на Холандия.