А когато разтреперан и облян в студена пот се събуждаше от тия „неща“, както ги наричаше, вече не смееше да заспи, защото се боеше, че могат да дойдат отново. Често се питаше дали не страда от някакво хормонално заболяване или дори мозъчен тумор, но знаеше, че не е така — през дългите периоди между пристъпите беше напълно здрав.

После „нещата“ изчезнаха. Просто изчезнаха. Цели пет години нямаше помен от тях и Фон Холден реши, че е излекуван. Напоследък дори не си спомняше за тях. До снощи, когато узна, че Маквей и останалите са излетели от Лондон с частен самолет. Нямаше нужда да му казват накъде са се отправили, той вече знаеше. Легна си, но не посмя да заспи, защото усещаше, че „нещата“ ще се завърнат. И те се завърнаха. По-страшни от всеки друг път.

Фон Холден влезе в апартамента, кимна на пазача и тръгна по дългия коридор. Когато наближи секретарските бюра, една висока възпълна жена с боядисана в червено коса откъсна поглед от компютъра, с който проверяваше електронните охранителни системи в Шарлотенбург.

— Тук е — каза тя на немски.

— Danke.

Фон Холден отвори вратата на кабинета и насреща му се усмихна познато лице.

Каду.

Минаваше два през нощта. След десетина телефонни разговора през последните три часа Озбърн и Маквей с помощта на доктор Хърб Мандел от Сан Франциско и специалния агент Фред Ханли от Лос Анджелис бяха успели да изяснят сравнително добре какво се е случило с Елтон Либаргер в Съединените щати.

Нито една болница в района на Сан Франциско не разполагаше със сведения за приемане на подобен пациент след прекаран инсулт. Но през септември 1992 някой си Е. Либаргер беше докаран с частна линейка в скъпата болница „Пало Колорадо“ в Кармел, Калифорния. Останал там до март 1993, след което бил прехвърлен в също тъй скъпия санаториум „Ранчо де пиньон“ близо до Таос, Ню Мексико. Само преди седмица отлетял за дома си в Цюрих, придружен от рехабилитаторка на име Джоана Марш.

Болницата в Кармел осигурявала апаратура и услуги, но без персонал. С линейката на Либаргер пристигнали лекар и медицинска сестра. На следващия ден към тях се присъединили четирима санитари. Сестрата и санитарите имали швейцарски паспорти. Лекарят бил австриец на име Хелмут Залетл.

В 3:45 получиха от Бад Годесбург биографията на доктор Хелмут Залетл в четири екземпляра и Ремер ги раздаде на всички, този път без да пропуска Озбърн.

Залетл беше стар ерген на седемдесет и девет години, живеещ със сестра си в Залцбург, Австрия. Роден през 1914. Втората световна война го заварва като млад хирург в Берлинския университет. По-късно става групенфюрер от СС и Хитлер го назначава за комисар по въпросите на общественото здравеопазване. В последните дни на войната е арестуван за опит да предаде на американците секретни документи. Осъден на смърт по лична заповед на Хитлер. В очакване на екзекуцията е поставен под охрана в една вила близо до Берлин, после внезапно го прехвърлят в Северна Германия, където бива освободен от настъпващите американски части. Разпитван от съюзническото разузнаване в Камп Оберурзел близо до Франкфурт, след това изпратен в Нюрнберг. Обвинен в „подготовка и водене на агресивна война“, но получава оправдателна присъда. След освобождаване от затвора се завръща в Австрия, където практикува медицина до седемдесетгодишна възраст. Пенсионира се, запазвайки само неколцина подбрани пациенти. Един от тях е Елтон Либаргер.

— Ето го пак! — възкликна Маквей и захвърли листовете върху леглото.

— Нацистката връзка — подметна Ремер.

Маквей погледна Озбърн.

— Защо един лекар ще прекара седем месеца в болница на десет хиляди километра от дома си, само за да се грижи за възстановяването на един пациент след мозъчен удар? Има ли някакъв смисъл според вас?

— Само ако ударът е бил изключително тежък, а Либаргер — крайно ексцентричен и податлив на невроза. Или ако близките му са толкова разтревожени, че да плащат скъпо и прескъпо за подобни грижи.

— Докторе — натърти Маквей. — Либаргер няма близки. Забравихте ли? А ако е бил толкова болен, че седем месеца да се нуждае от непрестанен лекарски контрол, едва ли би могъл да уреди това сам, поне в началото.

— Някой го е направил. Някой е пратил доктор Залетл и неговия екип в Щатите, поемайки всички разноски — добави Нобъл.

— Шол — обади се Ремер.

— Защо не? — Маквей разроши косата си. — Имението в Швейцария е негова собственост. Защо тогава да не предположим, че Шол движи и всичко останало? Особено щом става дума за здравето на Либаргер.

Нобъл уморено се пресегна към подноса за чаша чай.

— От което се връщаме на познатия въпрос. Защо?

Маквей седна на ръба на леглото и за пореден път вдигна петте гъсто изписани страници със сведения за поканените в Шарлотенбург. Нищо не подсказваше, че тия хора могат да бъдат друго, освен почтени и преуспели германски граждани. За момент мислите му се стрелнаха към няколкото имена, които все още не бяха идентифицирани. Да, ключът можеше да се крие там, но шансовете изглеждаха твърде малки. Шестото чувство упорито му подсказваше, че отговорът е пред тях, някъде в информацията, с която разполагаха.

— Манфред — обърна се той към Ремер. — Въртим се, ровим, душим, спорим, издирваме поверителна информация за частни лица с помощта на една от най-добрите полицейски служби в света. И какво? Пак сме с празни ръце. Не можем дори да открехнем вратата. Обаче знаем, че има нещо. Може да е свързано с утрешната вечер, може и да не е. Но така или иначе, утре по някое време ще си размърдаме дебелите задници и със заповед в ръка ще притиснем Шол в ъгъла, за да му зададем два-три въпроса. Имаме един-единствен шанс, преди да налетят адвокатите. И ако не го изпотим дотам, че да рухне и да признае всичко, или поне да ни даде някакво основание за нови атаки, ако и в края на разговора знаем колкото сега…

— Маквей — боязливо запита Ремер, — защо ме наричаш Манфред? Нали винаги си ми казвал Мани?

— Защото си германец и искам да подчертая това. Ако тази история с Либаргер се окаже сборище на някаква политическа сила от нацистки тип… какво може да са замислили? Ново изтребване на евреите? — Гласът на Маквей омекна, без да губи нито частица от силата си. Не търсеше отговор, а обяснение. — Създаване на военна машина, която да смаже Европа и Русия, а след време и всичко останало? Нова премиера на старата трагедия? Защо биха го пожелали? Кажи ми, Манфред, защото не знам.

— Аз… — Ремер стисна юмруци. — И аз не знам…

— Така ли?

— Да.

— Мисля, че знаеш.

Настана мъртвешка тишина. В стаята имаше четирима мъже и нито един от тях не помръдваше. Бяха затаили дъх. После Озбърн сякаш видя как Ремер едва доловимо се люшва назад.

— Хайде, Манфред — добродушно подхвърли Маквей.

Но в този момент той нямаше намерение да бъде добродушен. Целенасочено бъркаше в раната, заварвайки Ремер неподготвен.

— Знам, Манфред, не е честно — тихо добави Маквей. — И все пак те питам. Заради последната надежда, че именно това ще ни помогне.

— Маквей, не мога…

— Можеш.

Ремер се озърна из стаята.

— Weltanschauung42 — изрече той почти шепнешком. — Хитлеровата представа за живота като вечна борба, в която само силните оцеляват, а най-силните властват. Според него германците някога са били най-силни сред силните. И следователно избрани да управляват. Но с поколенията тази сила почнала да запада, защото чистата германска раса се смесвала с други, по-низши. Хитлер е вярвал, че в цялата човешка история смесването на расите е единствената причина за гибелта на древните култури. Затова Германия загубила Първата световна война — защото арийците вече не пазели чистотата на своята кръв. Според Хитлер германците са били висша раса и можели отново да си възвърнат някогашното величие… но само чрез извънредно грижлив расов подбор.