От другата страна на площада Маквей си купи жетон и слезе в метрото. „Лебрюн — чу той собствения си глас съвършено ясно, сякаш все още беше в кабинета на инспектора, — досега не ни е хрумвало да предположим тристранна връзка, нали?“

Като огледа таблото с разклоненията на парижкото метро, Маквей избра маршрут и тръгна към перона. В главата му продължаваше въображаемият разговор с Лебрюн.

„Открихме Мериман само защото беше оставил отпечатък при убийството на Жан Пакар, прав ли съм? Знаехме, че Озбърн е наел Пакар да издири някого. Той ми каза, че става дума за любовника на госпожица Монере и по онова време отговорът изглеждаше правдоподобен. Ами ако е лъгал, както лъжеше за калта по маратонките? Ами ако се е опитвал да открие Мериман? Дявол да ни вземе, как можахме да изтървем този момент?“

Маквей се провря в претъпкания вагон и стисна тръбата над главата си. Кипеше от яд, че е пропуснал очевидното, а мислите продължаваха да прелитат стремително.

„Озбърн забелязва Мериман в кафенето, може би по чиста случайност и го разпознава. Опитва да се хвърли в атака, но келнерите го сграбчват и Мериман избягва. Озбърн хуква към метрото, там бива арестуван и попада при вас. Набързо скалъпва историята, че Мериман бил джебчия и вашите хора го пускат. Звучи приемливо. После Озбърн се обръща към «Колб интернешънъл», откъдето му изпращат Жан Пакар. След два дни Пакар открива, че Мериман се спотайва под името Анри Канарак.“

Вагонът намали ход и плавно спря на нов перон. Маквей погледна името на станцията и се отдръпна да стори път на шумна група хлапаци. Вратите се затвориха и вагонът потегли. Маквей продължаваше да не чува нищо освен вътрешния си глас.

„Според мен е разумно да предположим, че Мериман е разкрил издирването и сам се е заел с Пакар, за да узнае за какъв дявол го търсят. А Пакар, бивш наемник и следователно костелив орех, никак не обича да го безпокоят в собствения му дом. Следва оживен спор, завършил в полза на Мериман. Поне така му се струва, само че е оставил отпечатък. И колелото се завърта. Оттук нататък става малко мъгляво. Но ако не греша, ключът се крие там, че онази първа вечер в кафенето Озбърн се е нахвърлил върху Мериман. Вашите хора са доказали, че виновникът е Озбърн, обаче никой не е определил жертвата. Освен ако Жан Пакар е стигнал по този начин до следата на Мериман. Но ако Озбърн наистина е нападнал Мериман и ако узнаем защо, нищо чудно да се доберем и до високия мъж.“

Вагонът пак намали ход. Маквей отново погледна името на станцията. Точно така! Тук трябваше да се прехвърли: Шарл де Гол — Етоал.

Той излезе сред навалицата от забързани пътници, изкачи се нагоре, мина край продавач на варена царевица и изтича надолу по стъпалата. На долната площадка последва тълпата към нова станция, търсейки с поглед нужния перон.

Двайсет минути по-късно той излезе от метрото и тръгна към улица Сен Антоан. Отсреща вдясно се намираше кафене „Стела“.

Беше 19:10 на 9 октомври, неделя.

Бернхард Офен стоеше до прозореца в затъмнената спалня на Вера Монере и гледаше как долу таксито спира пред сградата. След миг Вера излезе и тръгна към входа. Офен се канеше да отстъпи назад, когато зърна иззад ъгъла да завива кола с изгасени фарове. Той се притисна към рамката и продължи да гледа. Колата — пежо последен модел — наближи по тъмната улица и също спря. Офен измъкна от джоба си миниатюрен далекоглед и го насочи надолу. На предната седалка имаше двама мъже.

Полиция.

Значи те правеха същото — използваха Вера, за да открият американеца. Държаха я под наблюдение и бяха последвали таксито. Трябваше да го предположи от самото начало.

Той отново надигна далекогледа и видя, че единият полицай говори по радиостанцията. Вероятно чакаха указания. Офен се усмихна; не само полицията знаеше за личната връзка на госпожица Монере с министър-председателя. Организацията бе открила това още когато Франсоа Кристиан се кандидатира за поста. С оглед на възможните политически неприятности при една по-категорична намеса, полицаите едва ли биха получили разрешение да влязат в сградата, независимо от подозренията си. Или щяха да останат на място и да продължат наблюдението отвън, или да чакат докато дойде началството. За Офен отсрочката бе предостатъчна.

Той бързо напусна спалнята, мина по коридора и влезе в тъмната кухня тъкмо когато външната врата се отвори. Дочу гласове и лампата в хола светна. Не можеше да различи какво точно говорят, но беше сигурен, че гласовете са на Вера и портиера.

Изведнъж двамата излязоха от хола и тръгнаха право към кухнята. Офен заобиколи масата, вмъкна се в килера, стисна валтера и зачака.

Вера влезе в кухнята и щракна лампата. След миг се появи и портиерът. На половината път към задния изход Вера спря.

— Какво има, госпожице? — запита портиерът.

— Аз съм глупачка, Филип — мрачно отвърна тя. — А полицаите са много хитри. Открили са шишенцето и ти изпратиха подобно, очаквайки да ми съобщиш и аз да постъпя точно както постъпих. Предполагат, че знам къде е Пол, затова са изпратили високия полицай, та да го помисля за убиеца и в страха си да ги отведа до Пол.

— Откъде знаете? — усъмни се Филип. — Никой, дори мосю Озбърн, не е виждал високия мъж отблизо. А ако онзи е бил полицай, щях да го позная.

— Да не би да познаваш цялата парижка полиция? Не ми се вярва…

— Госпожице, помислете за другата възможност. Ами ако не е бил полицай, а онзи, който стреля по мосю Озбърн?

Офен чу как стъпките им се връщат към кухненската врата. Лампата изгасна и гласовете взеха да заглъхват.

— Може би трябва да съобщим на мосю Кристиан — подхвърли Филип, докато влизаха в хола.

— Не — тихо отвърна Вера.

Засега само Пол Озбърн знаеше, че е скъсала с министър-председателя. Все още не бе решила дали да осведоми за тази промяна малцината посветени в тяхната връзка и как да го стори. Освен това последното нещо, което би желала, бе да забърка Франсоа в подобна история. Франсоа Кристиан беше един от тримата бъдещи кандидати за президентския пост, а жестоката конкуренция пред наближаващите избори вече бе прераснала в нещо, което коментаторите наричаха „политическа касапница“. Един скандал, особено свързан с убийство, би означавал пълна катастрофа. А независимо от края на връзката им, Вера все още дълбоко обичаше Франсоа и за нищо на света не би рискувала да провали кариерата му.

— Изчакай ме тук — каза Вера и мина в спалнята.

Филип се загледа подир нея. Дългът му повеляваше да служи на госпожица Монере и при необходимост да я защити. Е, не чак с цената на живота си, но поне с информация. На бюрото във фоайето беше записан частният номер на министър-председателя. Филип имаше заповед да набере този номер по всяко време на денонощието, ако госпожицата изпадне в затруднение.

— Ела тук, Филип — обади се тя от тъмната спалня.

Той влезе и я видя да стои до завесата на прозореца.

— Виж сам.

Филип пристъпи до нея и надникна навън. Отсреща бе спряло пежо с изгасени фарове. В светлината на уличните лампи различи два силуета на предната седалка.

— Слез долу — нареди Вера. — Гледай си работата, като че нищо не се е случило. След няколко минути повикай такси. До болницата. Ако дойдат от полицията, кажи им, че съм се прибрала, защото не ми е било добре. После ми е минало и съм решила да се върна на работа.

— Както кажете, госпожице.

От затъмнената кухня Офен видя как Филип излиза от хола и тръгва насреща му. Той бързо вдигна валтера и отстъпи назад. След миг външната врата се отвори и отново се затвори. Настана тишина.

Това означаваше едно. Портиерът бе излязъл и Вера Монере оставаше сама в апартамента.

От тъмното купе на пежото инспекторите Бара и Метро виждаха светлина в хола на Вера. Лебрюн бе инструктирал строго всички участници в операцията: ако напусне болницата, последвайте я и докладвайте; намесвате се само при необходимост. Под „необходимост“ се разбираше появата на Озбърн или трети човек, който би могъл да ги отведе до него.