— Накъде така, душко?

Озбърн завъртя глава. До него стоеше Кони. Внезапен напор на вятъра разтърси прозорците и той едва се удържа да не подскочи.

— Накъде ли? — Озбърн нервно оглеждаше ресторанта, крачейки напред. — Ами, рекох си… че може да пийна чаша кафе.

— Какво става?

— Нищо. Защо трябва да става нещо?

— Загазил си. Полицията ли те гони?

— Не.

— Сигурен ли си?

— Да, сигурен съм.

— Тогава защо си толкова нервен? Трепериш като новородено жребче.

Вече бяха пред щанда. Озбърн отново огледа залата. Железничарите вече се настаняваха около близката маса. На съседната седеше американското семейство, което бе забелязал до щанда за сувенири. Бащата посочи към тоалетните и момченцето се отправи натам. На масата до вратата двама младежи пушеха и разговаряха.

— Ела да седнем. Искам да изпиеш това.

Вече бяха минали касата и Кони го водеше към една от страничните маси.

— Какво е?

— Кафе с коняк. Хайде, бъди добро момче и го изпий.

Озбърн я погледна, после взе чашата. Мислите му прелитаха светкавично. Какво да прави? Те бяха тук, в сградата или някъде около нея. Не беше тръгнал след тях. Значи те щяха да дойдат.

— Вие ли сте доктор Озбърн?

Озбърн стреснато вдигна глава. До масата стоеше момчето с якето.

— Да.

— Един човек каза, че ви чака отвън.

Изрусените вежди на Кони подскочиха нагоре.

— Какъв човек?

— До пистата за кучешки впрягове.

— Клифърд, какво правиш? Мислех, че си в тоалетната. — Бащата пристъпи към тях и хвана момчето за ръката. — Извинявайте — обърна се той към Озбърн и пак погледна хлапето. — Защо досаждаш на хората, а?

Двамата се отдалечиха.

Озбърн отново видя баща си, проснат на тротоара. Първобитния страх в очите му. Ужаса. Рязко бутна стола назад и се изправи. Без да поглежда Кони, той заобиколи масата и тръгна към изхода.

Фон Холден чакаше в снега край пистите за кучешки впрягове. Черната раница лежеше до краката му. Държеше деветмилиметров картечен пистолет „Скорпион“ със заглушител. Оръжието беше леко, удобно и имаше пълнител с трийсет и два патрона. Озбърн сигурно щеше да бъде въоръжен, както онази вечер в Зоологическата градина. Фон Холден нямаше представа доколко е трениран противникът, но това беше без значение, защото този път щеше да му отнеме всякакъв шанс за съпротива.

Вера стоеше в мрака на петнайсет метра от Фон Холден, точно между него и изхода за ски-училището. Беше прикована с белезници за дървения парапет около пистите. Можеше да крещи колкото си иска. Горе, в ресторанта, вече се канеха да затварят и никой нямаше да я чуе. Никой освен Озбърн, когато излезе навън. Петнайсет метра бяха достатъчни, за да я види от прага, но и твърде много, за да я чуе някой горе. Целта на Фон Холден бе да ги отведе в мрака отвъд пистите и там да ги ликвидира. Точно затова бе приковал Вера към парапета. Тя изпълняваше ролята, която й бе определил от самото начало. Само че от заложница се превръщаше в примамка.

На четирийсет метра от нея вратата в дъното на Ледения дворец се отвори, за миг бликна светлина и самотен силует прекрачи навън. Ледените висулки край изхода проблеснаха в мрака, вратата се затвори и силуетът спря, смътно очертан на снежния фон. После закрачи напред.

Вера гледаше как Озбърн се приближава по пистата. Знаеше, че е уязвим, защото очите му се нуждаеха от време, за да привикнат към мрака. Озърна се назад. Фон Холден бе нарамил раницата и се отдръпваше зад близките преспи. Преди малко я беше извел от Ледения дворец, за да я прикове към парапета, без да каже нито дума. Клопката беше грижливо подготвена и Озбърн щеше да попадне в нея.

— Пол! — изкрещя Вера в тъмнината. — Той те дебне. Върни се! Телефонирай на полицията!

Озбърн спря и се вгледа в нея.

— Върни се, Пол! Ще те убие!

Озбърн се поколеба още миг, после отскочи настрани и изчезна. Тя веднага извърна глава към преспите, но от Фон Холден нямаше и следа. Настана тишина, нарушавана само от собственото й дишане. Внезапно усети върху слепоочието си студения допир на метал.

— Не мърдай. Нито звук!

Озбърн стоеше до Вера, притиснал към главата й револвера на Маквей. Напрегнато се вгледа в тъмнината, после извърна очи.

— Къде е? — изсъска той.

В очите му пламтеше жестока, свирепа ярост.

— Пол… — изпищя Вера.

— Попитах къде е.

О, ГОСПОДИ, НЕ! Изведнъж Вера разбра. Озбърн мислеше, че тя е една от тях. От Организацията.

— Пол — умолително изрече тя. — Фон Холден ме освободи от затвора. Казваше, че е полицай, че ме води при теб.

Озбърн леко отпусна револвера. Отново се вгледа в мрака. Изведнъж десният му крак се стрелна напред. С остър пукот дървеният парапет се пречупи и Вера отстъпи настрани, протегнала неловко напред окованите си ръце.

— Върви! — заповяда той и блъсна Вера към пистите, като се стараеше да я държи между себе си и невидимия Фон Холден.

— Пол, недей, моля те…

Озбърн не й обърна внимание. Отпред беше затвореното ски-училище. Зад него имаше телени клетки, в които през деня държаха кучешките впрягове. По-нататък през падащите снежинки едва прозираше бледа синкава светлина. Озбърн дръпна Вера назад и се вгледа през рамото й. Нищо не помръдваше.

— Каква е онази светлина?

— Вентилационна шахта… Тунел. По него излязохме от Ледения дворец.

Озбърн я завъртя към себе си.

— Той е там, нали? Казвай! Да или не?

Не виждаше предишната Вера; виждаше само жената, която му бе изменила. Изпълваха го страх и отчаяние, но въпреки всичко щеше да продължи.

— Не знам.

Вера трепереше от ужас. Ако Фон Холден наистина беше там и влезеха след него, можеше да ги нападне иззад някой ъгъл.

Озбърн се озърна, после блъсна Вера към светлия кръг. Наоколо се раздаваше само тихият шепот на вятъра и хрущенето на снега под краката им. Светлината идваше все по-близо.

— Той изобщо не е в тунела, нали, Вера? — Озбърн присви очи, опитвайки да различи нещо през падащия сняг. — Той е някъде в тъмното и чака да ме изведеш на светло. За теб няма никакъв риск. В Спецназ са го учили как да стреля.

Как бе възможно това? Защо не я разбираше? Защо не вярваше, че говори истината?

— По дяволите, Пол! Изслушай ме…

Вера се завъртя към него и изведнъж застина. Под бледата синкава светлина пред тях тъмнееха стъпки в снега. Озбърн също ги различи. Напудрени с пресен сняг, стъпките водеха право към тунела. Само преди секунди Фон Холден бе стоял тук.

Озбърн рязко блъсна Вера в сянката на кучешките клетки. После се озърна към пистите.

Вера разбра, че той се мъчи да реши как да постъпи. Беше изтощен. Готов да рухне всеки момент. Мислеше само за Фон Холден. Изобщо не усещаше, че допуска грешки. И ако продължеше така, скоро Фон Холден щеше да застреля и двамата.

— Пол, погледни ме! — извика тя с треперещ от вълнение глас. — Погледни ме!

Няколко безкрайни секунди той стоя неподвижно. Снегът бавно се сипеше около тях. После Озбърн се завъртя бавно, с усилие. Въпреки студа по челото му се стичаше пот.

— Чуй ме, моля те — каза Вера. — Няма значение как си стигнал до тия изводи. Истината е, че нямам и никога не съм имала нищо общо с Фон Холден и Организацията. Дошло е време да ми повярваш, длъжен си да го сториш. Да повярваш, че всичко между нас е било истина и нищо… нищо друго няма значение…

Гласът й заглъхна в мрака.

Озбърн я гледаше втренчено. Тя бе засегнала нещо в душата му, за което дори не бе подозирал. Ако решеше да каже „не“, всичко щеше да бъде просто и ясно. Но за да каже „да“, трябваше да изпитва неописуемо, невъобразимо доверие. Да се откаже от себе си, от баща си, от целия свят. И след всички изпитания да каже: „Вярвам на обичта си към теб… и ако това означава смърт, готов съм да я приема“.

Трябваше да се довери безрезервно. До край.

Вера го гледаше. Чакаше. През падащия сняг зад нея едва се различаваха светлините на ресторанта. Сега всичко зависеше от него. От неговия избор.