Придържайки кученцето си за каишката, Бербел Брахер разговаряше с инспекторите от берлинския отдел за разследване на убийства. Фрау Брахер беше на осемдесет и седем години и изглеждаше странно, че е излязла на улицата половин час след полунощ. Обяснението беше просто — откакто навърши шестнайсет години, кученцето й Хайнц имаше проблеми с бъбреците и трябваше да го извежда по четири пъти на вечер. Понякога даже пет или шест пъти. Тази вечер Хайнц беше зле; фрау Брахер го извеждаше вече за шести път, когато забеляза полицейските коли и любопитните младежи, струпани около таксито.

— Да, видях го. Беше млад и красив, облечен със смокинг. — Тя млъкна за момент, докато от пристигналата линейка слизаха двама санитари с бели престилки. — Стори ми се малко странно, че такъв симпатичен и официално облечен младеж зарязва таксито и хвърля ключовете вътре.

Санитарите извадиха от багажника трупа на млада жена и го прибраха голям найлонов плик.

— Но в края на краищата това не е моя работа, нали? — каза Фрау Брахер. — А, да, човекът носеше на рамо голям бял сак. И това ми се стори странно. Младеж със смокинг да носи толкова неудобна чанта. Но какво ли не става в днешно време… Вече на нищо не се учудвам.

Смокингът подсказваше връзка между убийството и трагедията в Шарлотенбург. Половин час по-късно фрау Брахер седеше в централното полицейско управление и разглеждаше купчина снимки. За всеки случай уведомиха БКА, а оттам незабавно се свързаха с Ремер.

— Прибавете снимката от видеозаписа — нареди той от болничната си стая. — Не я изтъквайте, просто я пъхнете между останалите.

След двайсет минути от Бад Годесбург му се обадиха, че резултатът е положителен. Това означаваше, че един от висшите ръководители на „Организацията“ е успял да избяга от пожара в Шарлотенбург и в момента се намира на свобода. Незабавно по цялата страна бе разпратен циркуляр за издирване на Паскал Фон Холден, аржентинец с швейцарско поданство, заподозрян в убийство. Ремер настоя да бъде издадена международна заповед за арестуване.

След по-малко от час заповедта бе подписана и факсът разпрати снимката на Фон Холден към всички полицейски служби в Европа, Великобритания, Северна и Южна Америка с кодово обозначение „Червено“, което означаваше „да се задържи незабавно“. Следваше забележка: „въоръжен и крайно опасен“.

Когато Ремер влезе в болничната стая, вече минаваше два след полунощ. Озбърн бе задремал, но се събуди веднага.

— Как се чувствате? — запита инспекторът.

— Добре. А вашата китка?

Ремер надигна ръка.

— Гипсираха я.

— Маквей?

— Спи.

Ремер пристъпи напред и Озбърн забеляза напрегнатия блясък в очите му.

— Открили сте рехабилитаторката!

— Не.

— Какво има тогава?

— Човекът от Спецназ. Онзи, с когото се срещнахте в Зоологическата градина. Успял е да се измъкне от пожара.

Озбърн трепна. Значи нишката не беше прекъсната докрай.

— Фон Холден?

— В 22:48 човек с неговото описание е потеглил с влака за Франкфурт. Не сме сигурни дали е той, но смятам да потегля натам. Времето е прекалено мъгливо за полети. Влакове няма. Ще тръгна с кола.

— Идвам с вас.

Ремер се усмихна широко.

— Знаех си.

Десет минути по-късно един тъмносив мерцедес напусна Берлин по магистралата. Беше специален полицейски модел с V-образен осемцилиндров двигател с обем шест хиляди кубически сантиметра. Максималната му скорост се пазеше в тайна, но слуховете твърдяха, че на права отсечка можел да достигне триста и петдесет километра в час.

— Прилошава ли ви в автомобил? — сериозно запита Ремер.

— Защо?

— Влакът пристига в 7:04. Остават ни около пет часа. По магистралата опитен шофьор може да стигне до Франкфурт за пет часа и половина. Аз съм опитен шофьор. И освен това полицай.

— Какъв е рекордът?

— Засега няма рекорд.

Озбърн се усмихна.

— Значи вече ще има.

Фон Холден се облегна назад и се вслуша в равномерното потракване на колелата по релсите. През мрака отвън прелетяха светлините на малко градче. Катастрофата в Берлин бе останала далече назад и сега можеше да се съсредоточи изцяло върху предстоящата задача. Той вдигна глава и забеляза, че спътничката му го гледа от съседното легло.

— Спете — прошепна Фон Холден.

— Добре… — каза Вера, после се преобърна на другата страна и се помъчи да заспи.

Малко след десет вечерта бяха дошли да я вземат. Изведоха я от килията и я въведоха в някаква канцелария, където й върнаха дрехите и наредиха да се преоблече. Пред сградата чакаше кола. Човекът в нея се представи като Hauptkomissar61 Фон Холден от федералната полиция. Обясни, че я освобождават по негово нареждане и трябва да му се подчинява безпрекословно.

Няколко минути по-късно, свързани с белезници ръка за ръка, двамата се качиха на влака за Франкфурт.

— Къде ме водите? — тревожно запита Вера, когато Фон Холден заключи отвътре вратата на спалното купе.

Той мълчаливо остави на пода големия черен калъф, който носеше. После се пресегна, отключи белезниците и чак тогава отговори:

— При Пол Озбърн.

При Пол Озбърн! Тия три думи я зашеметиха.

— Прехвърлихме го в Швейцария — добави Фон Холден.

В главата й избухнаха хиляди мисли. Швейцария! Защо? Господи, какво се бе случило?

— Добре ли е той?

— Нямам никакви сведения. Само заповеди — отсече Фон Холден, после й предложи да си легне.

След малко влакът потегли и Фон Холден изгаси лампата.

— Лека нощ — каза той.

— Къде точно отиваме?

— Лека нощ.

Фон Холден се усмихна в полумрака. Реакцията на Вера беше спонтанна и естествена — дълбока тревога, последвана веднага от надежда. Въпреки страха и умората, всичките й мисли бяха насочени към Озбърн. Значи нямаше да създава никакви неприятности, докато вярваше, че я водят при него. Особено щом се намираше под охраната на Hauptkomissar от БКА.

Днес следобед сътрудници от берлинския сектор бяха съобщили на Фон Холден за нейното арестуване. В онзи момент информацията нямаше особена стойност, но при новите обстоятелства ставаше изключително ценна. По негова заповед берлинският сектор уреди освобождаването й само за половин час. През това време Фон Холден се преоблече, получи документи на инспектор от БКА и прехвърли кутията в черен найлонов калъф, който можеше да се носи през рамо или на гръб като раница.

По ирония на съдбата тъкмо Маквей бе осигурил на Фон Холден необходимото прикритие. Беглецът вече не пътуваше сам, а споделяше първокласното спално купе с извънредно красива жена. Освен това при необходимост Вера щеше отлично да му послужи като заложница.

Фон Холден погледна часовника си. След пет часа трябваше да пристигнат във Франкфурт. Сега щеше да поспи четири часа, а после да вземе решение.

Фон Холден се събуди точно в шест. Отсреща Вера продължаваше да спи. Той стана, мина в тясната тоалетна и затвори вратата.

Докато се бръснеше, мислите му се върнаха към Шарлотенбург. Колкото повече разсъждаваше, толкова по-силно ставаше убеждението му, че ударът е бил дело на предател или дори група предатели в най-висшите кръгове на Организацията. Спомни си за зловещата поява на Залетл край мавзолея. Докторът беше прекалено нервен, докато му съобщаваше, че са пристигнали полицаи със заповед за арест на Шол. И прекалено категорично му бе наредил да чака в Кралските покои, с което го обричаше на неминуема гибел, ако Фон Холден не бе напуснал двореца на своя глава.

Но мисълта за предателство на Залетл изглеждаше абсурдна. Докторът участваше в Übermorgen още от самото начало на плана в края на 30-те години. Лично бе надзиравал цялата медицинска част, включително обезглавяването на набелязаните индивиди и експерименталните операции. Как би могъл да унищожи в най-върховния момент онова, за което се бе борил повече от половин век? Абсурд! Ала кой друг освен него можеше да има свободен достъп не само до Шарлотенбург, но и до най-съкровените тайни на Übermorgen?