Предположи, че следите са от форда на Лебрюн, защото двамата с французина бяха дошли след дъжда; всяка друга кола би оставила още един чифт следи.

Маквей бавно подкара покрай парка към горичката на възвишението, откъдето започваше рампата. Когато стигна там, спря и излезе. Пред него два чифта размити стъпки слизаха към реката. Неговите и на Лебрюн. Той огледа склона и площадката долу, представи си къде е бил спрян белият ситроен на Анес Демблон и опита да проумее какво са търсили там Озбърн и Албърт Мериман. Заедно ли са работили? Защо са свалили колата на брега? Дали не са разтоварвали нещо във водата? Наркотици? Или целта им е била самата кола? Да я потопят? Да я разглобят на части? Но защо? Озбърн беше сравнително заможен лекар. Всички предположения изглеждаха пълна безсмислица.

Ако тукашната червена кал се окажеше същата, която бе забелязал по маратонките на Озбърн вечерта преди убийството, Маквей трябваше да допусне, че лекарят е идвал и предния ден. Като се прибавеше и фактът, че в колата бяха открити отпечатъци от трима души: Озбърн, Мериман и Анес Демблон, можеше уверено да се предположи, че именно Озбърн е избрал мястото, за да доведе Мериман тук.

Лебрюн бе установил, че през целия петък Анес Демблон е била на работа в пекарната и все още се е намирала там по време на убийството.

Засега Лебрюн все още очакваше да получи от балистичната лаборатория доклад за куршума, който Вера Монере твърдеше, че е извадила от бедрото на Озбърн. Но и без този доклад Маквей бе склонен да приеме нейното твърдение за високия стрелец. Освен това трябваше да предполага, че човекът е дошъл в парка с друга кола, освен ако допуснеше невероятното — че е носил ръкавици, упражнявал е пълен контрол над другите двама и още една кола го е чакала на шосето. Толкова далече от Париж нямаше градски транспорт, а неизвестният едва ли би тръгнал пеш по магистралата. Беше възможно, но твърде невероятно, да се е прибрал на стоп. Човек, който си служи с „Хеклер и Кох“ и току-що е очистил двама души, просто не би вдигнал палец край пътя, та да осигури на полицията свидетел.

Ако се тръгнеше по нишката, свързваща лионската централа на Интерпол с полицейския архив в Ню Йорк, главната мишена на високия мъж би трябвало да е Мериман, а не Озбърн. Означаваше ли това, че Озбърн е свързан с него? В такъв случай следваше изводът, че след убийството на Мериман високият е обърнал автомата срещу своя съдружник. А може би просто бе проследил Мериман от хлебарницата и ненадейно се бе натъкнал на Озбърн?

Ако се доразвиеше тази теория и ако се допуснеше, че пожарът в жилищния блок на Анес Демблон е целял да унищожи единствено нея, изникваше логичната догадка, че високият мъж е имал заповед да унищожи не само Мериман, но и всички, които може да са го познавали отблизо.

— Жена му! — изведнъж възкликна Маквей.

Той обърна гръб на реката и забърза към опела направо през горичката. Нямаше представа къде е най-близкият телефон и мислено ругаеше Интерпол, че не са му осигурили радиостанция. Трябваше да предупреди Лебрюн, че където и да се намира, жената на Мериман е под сериозна заплаха.

Вече бе стигнал края на дърветата и му оставаха само няколко метра до колата, когато рязко спря и се обърна. Бързайки да напусне мястото на убийството, бе поел по пътека през горичката. Точно както би сторил и убиецът след стрелбата. На слизане снощи двамата с Лебрюн бяха заобиколили дърветата. Инспекторите и техниците на Лебрюн не бяха открили никаква следа от присъствието на трети човек. Но дали бяха търсили и горе, толкова далече от склона?

След цяла седмица дъждове беше настанало слънчево неделно утро. Маквей се подвоуми. Ако побързаше да предупреди Лебрюн за жената на Мериман, рискуваше в парка да нахлуят нетърпеливи любители на природата и неволно да унищожат всички следи. След кратка борба със съвестта си Маквей реши, че щом френската полиция все още я издирва, навярно и високият мъж ще срещне трудности. Значи нищо не му пречеше да открадне малко време и да се задържи тук.

Обърна се и внимателно тръгна по същата пътека през горичката. Под дърветата земята беше покрита с дебел слой мокри борови иглички. Те пружинираха под краката му като килим, което означаваше, че човешката тежест е недостатъчна, за да остави следи върху тях.

Когато стигна до рампата, Маквей пое обратно. Отново нищо. Мина десетина метра на изток и повтори маршрута. Никакъв резултат.

Като се прехвърли няколко крачки на изток, той застана между пътеката и току-що изминатия маршрут, после отново тръгна сред дърветата. И почти веднага спря. Заровена между боровите иглички, пред него лежеше пречупена клечка за зъби. Маквей се наведе и я прибра с кърпичката си. Счупеното място изглеждаше малко по-светло, а това означаваше, че е захвърлена неотдавна. Маквей зави клечката, прибра я в джоба си и тръгна към колата. Сега вървеше бавно, оглеждайки внимателно почвата. Вече излизаше от дърветата, когато нещо привлече погледа му. Спря и приклекна.

Точно пред него боровите иглички имаха малко по-светъл оттенък. Под дъжда биха се сливали с околните, но сега, съхнейки под ранното слънце, създаваха впечатлението, че някой ги е разхвърлял нарочно. Маквей намери откършен клон и лекичко ги разбута настрани. Отначало не забеляза нищо и това го разочарова. Но след малко пред него се появи нещо като отпечатък от автомобилна гума. Изправи се, продължи напред и в самия край на горичката се натъкна на ясен отпечатък върху песъчливата почва. Някой бе спирал колата си под дърветата. След известно време бе потеглил на заден ход, при което бе забелязал следите. Веднага бе излязъл да ги покрие с борови иглички, но при това бе забравил да отбележи точно къде е спрял. Отвъд дърветата дъждът бе размил всичко. Обаче в началото на горичката клоните бяха защитили почвата и малък, но ясен отпечатък върху нея. Нищо особено — десетина сантиметра дълъг и един сантиметър дълбок. Но за техническия екип щеше да бъде достатъчно.

— Шол!

Озбърн току-що бе спрял да уринира и пускаше водата в тоалетната, когато името изневиделица изскочи в паметта му. Хапейки устни от болката в наранения крак, той неловко се завъртя и посегна към бастуна, който бе подпрял на мивката. После тръгна към стаята, като се стараеше да прехвърля тежестта върху здравия крак. Всяка стъпка изискваше усилие и трябваше да върви съвсем бавно, но той осъзна, че болката идва не толкова от самата рана, колкото от схващането след мускулната травма. А това означаваше, че започва да оздравява.

Когато изкуцука от килийката, служеща за тоалетна, стаята му се стори далеч по-малка, отколкото преди. Плътната завеса пред единственото прозорче създаваше мрачна, задушна атмосфера, наситена с дъх на дезинфекция. Озбърн спря, остави бастуна и дръпна завесата. В стаята веднага нахлу ярката светлина на есенния ден. Стиснал зъби от тръпнещата болка в бедрото, той се напрегна, отвори прозорчето и надникна навън. Видя само поредица от покриви, слизащи постепенно надолу, а отвъд тях утринното слънце огряваше кулите на Нотр Дам. Но най-силно го порази свежият въздух, полъхващ откъм Сена. Очарован и ободрен, той вдъхна с пълни гърди.

По някое време през нощта Вера бе дошла да смени превръзките. Бе опитала да му каже нещо, но Озбърн се чувстваше толкова изтощен, че не разбра нищо и веднага заспа. По-късно, когато се събуди и чувствата му постепенно се завърнаха, той започна да размишлява какво да прави с полицията и високия мъж. Но сега цялото му съзнание бе насочено към Ервин Шол. Обзет от ужас пред сукцинилхолина, Анри Канарак се кълнеше, че именно този човек го е наел, за да убие баща му. Доколкото си спомняше, почти в същия момент високият мъж изскочи от мрака и започна да стреля по тях.

Ервин Шол. Къде живееше? Канарак му бе казал и това.

Озбърн се дръпна от прозореца, докуца до леглото, приглади одеялото и седна. Не му харесваше изтощението, което изпитваше след краткото пътешествие до тоалетната и обратно. Сега нямаше сили за друго, освен да седи на ръба на леглото и да диша.