Той взе чашата и надникна през прозореца. Отсреща имаше друг, по-малък хотел. Повечето прозорци бяха тъмни, но на четвъртия етаж мъждукаше светлинка. Навярно някой четеше, или бе задремал с книга в ръка, или пък просто бе забравил да загаси на излизане и още не се бе прибрал. А може би в стаята лежеше труп, който чака да бъде открит на сутринта. Това й е лошото на детективската професия — почти навсякъде се разкриват безкрайни възможности за догадки. Рано или късно у полицая се развива някакъв вторичен усет за нещата, чувство за онова, което е ставало в стаята преди него или което може да намери на влизане, що за човек е бил там и с какво се е занимавал.

Но около отрязаната глава нямаше стая с мъждукаща светлинка. Ако имаха късмет, щяха да стигнат и дотам. До стаята, която да ги насочи към друга стая и най-сетне към мястото, където е убиецът. Само че първо трябваше да установят личността на жертвата.

Маквей допи уискито, избърса очи и погледна бележката, която бе надраскал преди час и вече бе привел в изпълнение. ГЛАВА-ХУДОЖНИК-СКИЦА-ВЕСТНИЦИ-САМОЛИЧНОСТ.

В пет часа сутринта парижките улици бяха пусти. Метрото се отваряше в пет и половина, тъй че за пристигане в пекарната Анри Канарак разчиташе на счетоводителката Анес Демблон. И тя добросъвестно спираше своя старичък бял ситроен пред жилищния блок всяка сутрин в пет без петнайсет. А Мишел Канарак гледаше всяка сутрин от прозореца на спалнята как нейният мъж излиза на тротоара, качва се в ситроена и потегля с Анес. После се загръщаше с пеньоара и отиваше пак да си легне, но мислите за Анри и Анес не й даваха да заспи. Анес беше стара мома на четирийсет и девет години, очилата счетоводителка, лишена от какъвто и да било чар. Нима Анри откриваше в нея нещо, което да липсва на Мишел? Та Мишел беше много по-млада, имаше сто пъти по-хубаво лице и безупречна фигура, а колкото до секса, Анри получаваше повече от достатъчно — нали тъкмо затова най-сетне бе успяла да забременее.

Мишел не знаеше и никога нямаше да узнае, че именно Анес бе настанила Анри на работа в пекарната. Навремето тя бе убедила собственика да го наеме въпреки пълната липса на опит в занаята. Собственикът, дребен и нервен човечец на име Льобек, нямаше никакво желание да наема нов работник, особено пък такъв, който ще го вкара в разходи за обучение. Но настроението му веднага се промени, когато Анес заяви, че в противен случай ще напусне. Не се намираха лесно счетоводители с нейния талант да заобикаля данъчните закони. И тъй, Анри Канарак бе нает, бързо изучи занаята, държеше се кротко и не припираше непрекъснато за повишение като някои други. С две думи, Анри беше идеален работник и Льобек не упрекваше Анес, че го е довела. Единственият въпрос, който й зададе по онова време, бе защо си залага работата заради някакъв скучен и грозноват мъж, а Анес му отвърна с краткото: „Да или не, мосю Льобек?“. Останалото не представлява интерес.

Пред мигащия светофар Анес намали скоростта и се озърна към Канарак. От самото начало бе забелязала синините по лицето му, но в неясната светлина на таблото те изглеждаха още по-грозни.

— Пак ли взе да пиеш? — Гласът й бе хладен, почти жесток.

— Мишел е бременна — отвърна той, като се взираше към жълтите лъчи на фаровете сред мрака.

— От радост ли се натряска, или от мъка?

— Не съм се натряскал. Един човек ме нападна.

Тя го стрелна с поглед.

— Какъв човек?

— Никога не го бях виждал.

— И после?

— Избягах — отвърна Анри, без да откъсва очи от уличното платно.

— На стари години най-сетне си взел да поумняваш.

Анри извърна глава към нея.

— Тоя път беше различно… Бях в кафене „Стела“. Онова, на улица Сен Антоан. На прибиране след работа седнах да изпия едно кафе и да почета вестника. Изневиделица някакъв тип връхлетя, повали ме на пода и почна да ме бъхти. Келнерите го дръпнаха и аз избягах.

— Защо е избрал точно теб?

— Не знам. — Канарак отново се загледа напред. Нощта отстъпваше място на утрото. Уличните лампи автоматично се изключваха. — После ме проследи. През Сена, в метрото… Успях да го изпреваря и скочих в един вагон, преди да ме настигне. И…

Отсреща някакъв минувач с куче пресичаше улицата. Анес намали скоростта, после отново превключи.

— И какво стана после?

— Погледнах през прозореца. Видях как двама полицаи го спипаха.

— Значи е бил луд. Поне веднъж и от полицията да има полза.

— Може да не е бил луд.

Анес го погледна. Усещаше нещо недоизказано.

— Какво има?

— Беше американец.

В един без десет след полунощ Пол Озбърн стигна до хотела на авеню Клебер. Петнайсет минути по-късно той се свърза от стаята си с Лос Анджелис. Адвокатът му го насочи към друг адвокат, който обеща да провери как стоят нещата. В един и двайсет телефонът иззвъня. Обаждаше се парижанин на име Жан Пакар.

След малко повече от пет часа и половина Жан Пакар седеше срещу Пол Озбърн в хотелския ресторант. Изглеждаше в изключително добра форма за своите четирийсет и две години. Беше късо подстриган и костюмът висеше хлабаво върху костеливото му тяло. Не носеше вратовръзка и разкопчаната яка на ризата разкриваше може би нарочно дългия крив белег, който пресичаше диагонално гърлото му. Пакар беше бивш легионер, а по-късно наемник в Ангола, Тайланд и Салвадор. Сега работеше за „Колб интернешънъл“, рекламирана като най-голямата детективска фирма в света.

— Не гарантираме нищо, но правим каквото е по силите ни и за повечето клиенти това се оказва достатъчно — обясни той с изненадващо топла усмивка.

Сервитьорът донесе горещо кафе и поднос с кифлички, после се оттегли. Жан Пакар не посегна към масата. Гледаше Озбърн право в очите.

— Искам да обясня — продължи той. Английският му беше приличен, макар и със силен акцент. — Всички детективи на „Колб интернешънъл“ са щателно проверени и имат безупречни препоръки. Ние обаче работим не като служители на фирмата, а като независими предприемачи. Получаваме задачите си от местните клонове и делим хонорара с тях. Във всички останало сме независими. Работим самостоятелно, освен ако решим да потърсим помощ. Може да се каже, че тайната на клиента е свещена за нас. А това става най-лесно, когато нещата се уреждат на четири очи между детектив и клиент. Сигурен съм, че ще го оцените, особено в днешно време, когато и най-деликатната информация е достъпна за всеки, готов да плати.

Жан Пакар махна с ръка на минаващия келнер и помоли на френски за чаша вода. После отново се обърна към Озбърн и продължи да говори за обичайната практика в „Колб“.

След приключване на анкетата, обясни той, всички досиета с писмени, откопирани или фотографски материали, включително и негативите, се връщат на заинтересованото лице. Детективът представя в местния клон отчет за разходите и свършената работа, а фирмата от своя страна праща сметката на клиента.

Сервитьорът се приближи. Пакар благодари на френски, отпи глътка вода, после остави чашата и погледна Озбърн.

— Тъй че разбирате колко чиста, дискретна и проста е нашата процедура.

Озбърн се усмихна. Харесваше не само процедурата, но и стила на частния детектив. Трябваше му човек, на когото да се довери, а Жан Пакар изглеждаше точно такъв. Един погрешен избор можеше да подплаши убиеца и да провали всичко. Оставаше още един проблем и Озбърн просто нямаше представа как да го преодолее. Но следващите думи на Жан Пакар премахнаха затруднението.

— Бих ви запитал защо желаете да открием този човек, но усещам, че предпочитате да не засягам темата.

— Лични дела — тихо каза Озбърн.

Жан Пакар кимна с разбиране.

През следващите четирийсет минути Озбърн разказа с пълни подробности малкото, което знаеше за търсения човек. Кафенето на улица Сен Антоан. По кое време го е видял там. На коя маса е седял. Какво е поръчал. Факта, че е пушил цигара. По кой път е тръгнал след инцидента, когато не е подозирал, че го наблюдават. Бягството към метрото на булевард Сен Жермен, след като бе разбрал за преследването.