Маквей вече бе точно под Озбърн. Стоеше на място и се оглеждаше. Озбърн неволно се усмихна. Ако Маквей носеше мека шапка като холивудските ченгета от 40-те години, би могъл да се пресегне и да я дръпне от главата му. Представяше си каква гримаса би направил полицаят.

— Между другото, докторе, в момента колегите от Лос Анджелис ми подготвят подробно досие за вас. Когато се прибера, в хотела ще ме чака факс с първоначалните данни. Между тях сигурно ще е и кръвната ви група.

Маквей помълча и се ослуша. После бавно и търпеливо тръгна пак към дъното на мазето, очаквайки ако Озбърн наистина е тук, да допусне грешката, която ще го издаде.

— Ако случайно ви интересува, все още не знам кой е високият мъж и какво смята да прави. Но би трябвало да чуете, че е отговорен за смъртта на доста хора, които са познавали човек на име Албърт Мериман или Анри Канарак. Анес Демблон, приятелка на Мериман, изгоря при пожар в нейния жилищен блок, запален от високия. Освен нея в пламъците загинаха две деца и деветнайсет възрастни, от които навярно нито един не е чувал за Албърт Мериман. После високият замина за Марсилия, където намери жената на Мериман, сестра й, съпруга на сестрата и петте им деца. Всички бяха простреляни в главата.

Маквей спря, пресегна се и изключи едната лампа.

— Той е търсил вас, доктор Озбърн. Не госпожица Монере. Но разбира се, след като го видя тази вечер, тя също ще влезе в списъка.

С глухо щракане изгасна и втората лампа. Озбърн чу как Маквей се задава към него през сенките.

— Честно казано, доктор Озбърн, положението ви става адски напечено. Аз ви преследвам. Парижката полиция ви преследва. И високият също. Ако ви спипа полицията, можете спокойно да се обзаложите, че високият ще намери начин да ви очисти в затвора. А след това ще се заеме с госпожица Монере. Не веднага, защото известно време ще я охраняват. Но някой ден в магазина, в метрото, във фризьорския салон или в болничното кафене в три часа през нощта… — Маквей се приближаваше. Когато достигна точно под Озбърн, той спря и се обърна към мрачното мазе. — Никой не знае, че съм тук. Никой, освен нас двамата. Ако поговорим, може би ще открия начин да ви помогна. Как ви се струва, а? Помислете.

Отново настана тишина. Озбърн затаи дъх, защото разбираше, че Маквей се вслушва напрегнато. Минаха цели четирийсет секунди, докато го чу да тръгва по скърцащото стълбище, после пак да спира.

— Отседнал съм в един евтин хотел, „Старият Париж“ на улица Жи льо Кьор. Стаите са малки, но не им липсва мухлясал френски чар. Оставете ми вест къде да се срещнем. Няма да доведа никого. Ще бъдем само аз и вие. Ако ви е страх, не използвайте името си. Просто кажете, че се обажда Томи Ласорда. И оставете място и час.

Маквей изкачи останалите стъпала и изчезна. Озбърн чу как задната врата се отвори и пак се затвори. После го обгърна тишина.

Казваха се Ерик и Едуард. Джоана никога не бе виждала тъй съвършени мъже. На двайсет и четири години двамата изглеждаха безупречни образци на силната половина от човешкия род. Бяха еднакви на ръст и тегло: сто седемдесет и осем сантиметра, седемдесет и три килограма.

За пръв път ги видя рано следобед, докато работеше с Елтон Либаргер в плиткия край на басейна в гимнастическия салон. Басейнът беше с олимпийски размери — петдесет на двайсет и пет метра. Ерик и Едуард плуваха бътерфлай по часовник. Джоана бе виждала този стил и преди, но само за кратко, защото малцина издържаха натоварването. В единия край на басейна автоматичен часовник отчиташе времето и дистанцията.

Когато Джоана и Либаргер влязоха във водата, младежите вече бяха минали по осем дължини в двете посоки, тоест по осемстотин метра. Когато привършиха процедурите, двамата все още плуваха бътерфлай рамо до рамо. Циферблатът показваше 62 — повече от шест километра. Шест километра бътерфлай без почивка? Изглеждаше невероятно, дори невъзможно. Но нямаше никакво съмнение, защото го бе видяла със собствените си очи.

Час по-късно, докато един слуга отвеждаше Либаргер на говорна терапия, Ерик и Едуард излязоха от басейна. Готвеха се за бягане през гората, когато Фон Холден ги запозна с Джоана.

— Племенниците на господин Либаргер — обясни той с усмивка. — Бяха студенти в източногерманския Институт по физкултура, докато се разчу, че ще го закриват. Затова се прибраха.

Двамата бяха крайно любезни. Изрекоха в един глас: „Здравейте, много ми е приятно“, после хукнаха към гората.

Джоана запита дали не тренират за Олимпийските игри и Фон Холден отново се усмихна.

— Не. Никакви игри. Политика! Господин Либаргер ги насочва натам още от детството, когато почина баща им. Смяташе, че един ден Германия ще се обедини. И се оказа прав.

— Германия ли? Мислех, че е швейцарец.

— Германец. Роден е в индустриалния град Есен.

Точно в седем вечерта роднини и гости заеха местата си в празничната столова на имението, за което Джоана вече бе узнала, че се нарича „Анлегеплац“. На немски това означаваше нещо като „отправна точка“ — намек, че човек може да го напусне, но рано или късно ще се завърне.

Когато се завърна в стаята след напрегнатата работа с Либаргер, Джоана откри официална вечерна рокля, изработена безупречно само по нейни снимки от знаменитата моделиерка Ута Баур, с която я бяха запознали снощи на яхтата. Както разбра по-късно, Ута Баур също гостуваше в Анлегеплац. Роклята беше дълга, плътно прилепнала по тялото; вместо да прикрива пищната й фигура, тя подчертаваше и изтъкваше формите по най-изгоден начин. Предвидена да се носи без бельо, чиито очертания биха нарушили чистотата на линията, дрехата беше преднамерено дръзка и елегантно еротична.

Към черното кадифе бе пришита пухкава златиста материя, която започваше отзад край шията, минаваше под плиткото деколте и се спускаше от другата страна като небрежно наметнато боа. И един последен съвършен щрих — на раменете висяха две мънички златни пискюлчета.

Отначало Джоана се поколеба. Никога не си бе въобразявала, че ще носи подобна рокля. Но в багажа си нямаше нищо представително, а в Анлегеплац всяка вечеря беше официална. Тъй че не й оставаше друг избор. Роклята я преобрази. Това бе истинска магия. След като се гримира и направи косата си на френска плитка, тя изведнъж престана да бъде предишната пухкава, невзрачна рехабилитаторка от Ню Мексико. От огледалото я гледаше елегантна и съблазнителна светска лъвица, надарена с небрежна, предизвикателна грация.

Голямата столова на Анлегеплац би могла да послужи за сцена на средновековна пиеса. Дванайсетте гости седяха по двойки един срещу друг на изящно резбовани столове с високи облегалки около дългата маса, предвидена поне за трийсет души; шестима сервитьори имаха грижата да изпълнят всяко тяхно желание. Залата заемаше два етажа и беше изградена изцяло от камък. От тавана като бойни знамена се спускаха флагове с гербовете на знатни родове, подсилвайки впечатлението, че това място е предназначено за рицари и крале.

Елтон Либаргер заемаше почетното място. Отдясно Рита Баур разговаряше с него в характерния си енергичен стил, сякаш наоколо нямаше жива душа. Беше облечена изцяло в черно — предпочитаният й цвят, както вече бе разбрала Джоана. Черни ботуши до коленете, тесен черен панталон и еднореден блейзър, придържан от едно-единствено копче на гърдите. Кожата на ръцете, лицето и гърдите й беше обтегната и полупрозрачна, сякаш недокосвана от слънчев лъч. Трапчинката между миниатюрните й гърди, повдигнати от плитък сутиен, имаше същия млечнобял цвят, прошарен с бледосини вени като едва забележими пукнатини по изящен порцелан. Под изключително късата бяла коса се тъмнееха само тънко изскубаните вежди. Не носеше нито грим, нито бижута и тъкмо това правеше поразително впечатление.

Вечерята се проточи и въпреки присъствието на другите гости — доктор Залетл, близнаците Ерик и Едуард, още неколцина, чиито имена не бе успяла да запомни — Джоана посвети почти цялото си време на разговор с Фон Холден за Швейцария, нейната история, география и железопътна мрежа. Фон Холден изглеждаше познавач на всички тия теми, но със същия успех би могъл да говори за обратната страна на луната. Тазсутрешното студено, рязко нареждане да се приготви за напускане на хотела бе накарало Джоана да се почувства грозна и евтина, сякаш предната вечер я бяха използвали като хартиена носна кърпа. Но когато след пладне се срещнаха в градината, Фон Холден отново беше мил и сърдечен както снощи, такъв си остана и на вечерята. И макар че се мъчеше да прикрие това, с всяка изминала минута тя все по-силно копнееше за неговото докосване.