Маквей кимна.

— Сега Клас работи в централата на Интерпол. Лично е стоял до компютърния специалист докато получат съвършено ясни линии. След това Рудолф Халдер от виенския клон направил проверка с новия оптичен сравнител, който разработиха двамата с Клас. Всичко е точно като вашите американски лазерни бомби.

Лебрюн отново се загледа в екрана. Чакаше резултат от молбата си за идентифициране до централния информационен център на Интерпол в Лион. Първото запитване бе получило отговор „нерегистриран в Европа“. Второто — „нерегистриран в Северна Америка“. Третата молба беше под кода „автоматично издирване“ и означаваше, че компютърът трябва да провери всички архивни данни.

Маквей се пресегна и взе от бюрото чаша черно кафе. Макар че полагаше всички усилия да бъде съвременно ченге и да използва всевъзможните високотехнологични системи, които му предлагаха, той просто не можеше да прогони от кръвта си старата школа. Според него един детектив просто трябваше да обикаля и да дири, докато открие виновника и уликите срещу него. После да го разпитва докато се пречупи. И все пак знаеше, че рано или късно ще трябва да приеме новостите, та макар и само за да си облекчи живота.

Стана, пристъпи зад Лебрюн и също се загледа към екрана. Точно в този момент един компютърен файл подаде сигнала „открит“ от клона на Интерпол в Ню Йорк. Седем секунди по-късно върху монитора се появи името МЕРИМАН, АЛБЪРТ ДЖОН, издирван за убийство, опит за убийство, въоръжен грабеж, изнудване — Флорида, Ню Джърси, Род Айланд, Масачузетс.

— Симпатяга — подхвърли Маквей.

Екранът изгасна и след миг върху него се появи един-единствен ред. ПОЧИНАЛ В НЮ ЙОРК СИТИ НА 22 ДЕКЕМВРИ 1967.

— Починал? — възкликна Лебрюн.

— Вашият прехвален компютър праща един покойник да върши убийства в Париж — ухили се Маквей. — Как ли ще го обясните на вестниците?

Лебрюн го прие като оскърбление.

— Очевидно Мериман е инсценирал собствената си смърт и е напуснал Щатите под чуждо име.

Маквей отново се усмихна.

— Или пък Клас и Халдер вече не ги бива толкова, както едно време.

— Вие да не би да имате нещо против европейците, Маквей? — сериозно запита Лебрюн.

— Само когато не им разбирам езика. — Маквей отстъпи назад и огледа тавана, после се върна зад бюрото. — Добре, да приемем, че вие с Клас и Халдер имате право и убиецът е Мериман. Защо ще излиза от сянката след толкова години, за да очисти някакъв частен детектив?

— Защото нещо го е принудило. Вероятно онова, върху което е работил Жан Пакар.

На монитора се появи текст: ОПИСАНИЕ — ПОЛИЦЕЙСКА СНИМКА — ОТПЕЧАТЪЦИ — ДА/НЕ?

Лебрюн даде потвърждение. Екранът изгасна и след миг върху него изникна нов въпрос: САМО ПО ФАКС — ДА/НЕ?

Лебрюн отново потвърди. След две минути от принтера изпълзя лист със снимката, описанието и отпечатъците от пръстите на Албърт Мериман. На снимката Анри Канарак беше с почти трийсет години по-млад.

Лебрюн се усмихна и подаде листа на Маквей.

— Не го познавам — каза американецът.

Изтръсквайки цигарената пепел от ръкава си, Лебрюн вдигна телефонната слушалка и поръча на някого да претърсят наново, само че този път по-щателно, дома на Жан Пакар и кабинета му в „Колб интернешънъл“.

— Освен това бих ви посъветвал да видите дали някой от вашите художници не може да направи предполагаем портрет на сегашния Албърт Мериман — каза Маквей. После вдигна изтърканата кожена чанта, която му служеше едновременно за куфар и за портативна полицейска лаборатория, благодари на Лебрюн за кафето и добави: — Знаете как да се свържете с мен, ако нашият приятел Озбърн направи някоя пакост преди да отпътува за Лос Анджелис.

И той се отправи към вратата. Вече бе хванал дръжката, когато Лебрюн подхвърли зад гърба му:

— Маквей, Албърт Мериман е починал… в Ню Йорк.

Маквей спря, бавно преброи до десет и се обърна тъкмо навреме, за да види как по лицето на Лебрюн се разлива хитра усмивчица.

— Заради полицейското братство, Маквей. Обадете им се, s’il vous plait.14

— Значи заради братството, а?

— Oui.

Докато в сградата на рю дьо ла Сите Маквей седеше зад телефона на Лебрюн и опитваше да узнае от нюйоркското полицейско управление нещо за покойния Албърт Мериман, само на хвърлей камък от същата сграда Вера Монере крачеше покрай Турнелската порта и разсеяно се вглеждаше в шлеповете по Сена.

Смяташе за разумно решението си да прекрати връзката с Франсоа Кристиан. Знаеше, че разривът му е причинил болка, но бе сторила всичко по най-мекия и достоен начин. Повтаряше си, че не е зарязала един от най-видните френски държавни мъже заради някакъв ортопед от Лос Анджелис. Истината бе, че нито тя, нито Франсоа можеха да останат същите — и двамата продължаваха да растат. А живот без растеж означаваше залиняване и смърт.

Онова, което бе сторила, представляваше най-обикновен акт на самозащита. Франсоа би постъпил по същия начин един ден, когато най-сетне признаеше факта, че истинската обич принадлежи на жена му и децата.

Когато достигна върха на стръмната улица, тя се обърна и огледа Париж. Сякаш за пръв път виждаше завоя на Сена и величествените кули на Нотр дам. Дърветата, покривите, движението по булевардите, романтичната глъчка на минувачите — всичко й се струваше ново и непознато. Франсоа Кристиан беше чудесен човек и тя изпитваше благодарност към съдбата, че е бил част от живота й. Но сега бе също тъй благодарна, че всичко е свършило. Може би защото за пръв път в своя живот се чувстваше необременена и напълно свободна.

Зави наляво и се отправи по моста към дома си. Съзнателно се опитваше да не мисли за Пол Озбърн, но въпреки това съзнанието й непрестанно се връщаше към него. Искаше да вярва, че той й е помогнал да се освободи. Със своята обич, дори обожание, Озбърн бе обновил нейната вяра в себе си като независима, интелигентна и привлекателна жена, напълно способна да води собствен живот. А това й вдъхна необходимата самоувереност и храброст, за да скъса с Франсоа.

Но имаше още нещо и би било чисто самозалъгване да не го признае. Доктор Озбърн страдаше и неговото страдание я вълнуваше. От една страна бе склонна да мисли, че грижата и тревогата са част от прастария женски инстинкт. Всички жени изпитват същото, когато усетят болка у ближния. Ала отлично разбираше, че не е толкова просто. Желаеше да го обсипва с обич докато болката престане — и сетне отново да го обича.

— Bonjour, mademoiselle15 — весело подхвърли кръглоликият униформен портиер, докато отваряше изящната врата от ковано желязо.

— Bonjour, Philippe — усмихна се тя, после пристъпи покрай него във фоайето и бързо се изкачи по полираните мраморни стъпала към своя апартамент на втория етаж.

След като влезе, тя затвори вратата и мина в столовата. На масата имаше ваза с две дузини червени рози. И без послание знаеше от кого са, но все пак погледна картичката.

Au revoir, Francois.16

Беше изписано с неговия почерк. Франсоа бе казал, че я разбира и явно говореше искрено. Бележката и цветята бяха знак, че завинаги ще си останат приятели. Вера подържа картичката, после отново я прибра в плика и мина в хола. В ъгъла имаше малък роял. Срещу него, под прав ъгъл едно към друго, бяха разположени две канапета с масичка за кафе от абанос и кристално стъкло. Отдясно беше коридорът към двете спални и кабинета. Отляво — столовата. През нея се минаваше към килера и кухнята.

Навън ниските облаци хвърляха тежка сянка над града. В сивия навъсен ден всичко изглеждаше печално. За пръв път апартаментът й се стори нелепо грамаден, лишен от уют и топлина — жилище за някоя далеч по-стара и претенциозна жена.

Обгърна я чувство за самота, мрачно като небето над Париж и тя неволно закопня за Пол. Искаше да го докосва и да усеща докосването му както вчера. Искаше да бъде с него в спалнята, под душа или където я пожелае. Искаше да го усеща в себе си, да се любят отново и отново — до болка.