— Вера. Шшшшшт. Всичко е наред, скъпа. Всичко ще се оправи. — Той я притискаше към себе си като изплашено дете. Отметна косите й, разцелува я по очите и избърса сълзите с ръка. — Виждаш ли, взеха ми даже носната кърпа.

Едва сега Вера забеляза, че Озбърн е без колан и връзки на обувките.

— Не ме пускай — прошепна тя. — Никога, никога…

— Вера, кажи ми какво се случи…

Хванати за ръце, двамата седнаха на пейката. Вера избърса сълзите, затвори очи и се помъчи да си припомни какво бе станало от вчера насам.

Видя селската къща край Нанси и телата на тримата агенти, проснати там, където ги бе заварила смъртта. Близо до тях Аврил Рокар гледаше към небето с невиждащи очи и кръвта продължаваше да се стича от гърлото й.

Когато влезе вътре, телефоните не работеха. Не успя да намери ключовете от форда на охраната, затова взе полицейското пежо на Аврил Рокар и потегли към града, откъдето опита да се обади до Париж. Но и домашният, и служебният телефон на Франсоа даваха заето. Навярно защото вече е станало известно за оставката, реши Вера. Все още потресена от убийствата, тя се върна в пежото и подкара към един парк край града.

И там, докато седеше в колата и се мъчеше през вихъра от страх и вълнение да реши какво ще прави сега, внезапно забеляза на пода пред съседната седалка чантата на Аврил. Вътре откри паспорт, полицейско удостоверение, самолетен билет до Берлин и резервация за хотел „Кемпински“. Имаше и изящно отпечатана покана за тържествена вечеря в 20:00 на 14 октомври, петък, в чест на някой си Елтон Либаргер. Между спонсорите се споменаваше Ервин Шол. Същият човек, който бе пратил Албърт Мериман да убие бащата на Озбърн.

Единствената й мисъл бе, че щом Шол се намира в Берлин, може би Озбърн знае и също е заминал за там. Не беше кой знае каква идея, но нищо друго не й оставаше. Макар и няколко години по-млада, все пак донякъде приличаше на Аврил Рокар, тъй че би могла да мине за нея. Беше четвъртък, тържествената вечеря трябваше да се състои в петък. Най-бързият начин да стигне до Берлин беше с влак от Страсбург и тя потегли натам.

На два пъти опита да се свърже с Франсоа. Първия път телефоните пак даваха заето. При втория опит около четири следобед успя да се свърже с кабинета му от един крайпътен паркинг. Никой не го бе виждал, откакто напуснал дома си в седем сутринта. Журналистите още не знаели за изчезването, но полицията и тайните служби били вдигнати по тревога, а президентът заповядал семейството на Франсоа да бъде укрито под въоръжена охрана.

Спомняше си как замаяна и вцепенена остави слушалката. Нищо не съществуваше. Нито Франсоа Кристиан. Нито доктор Пол Озбърн от Лос Анджелис. Нито Вера Монере, която да се върне в Париж и да продължи предишния си живот, сякаш нищо не се е случило. Четирима души лежаха мъртви в селската къща зад нея, а единствените мъже, които бе обичала от цялото си сърце, сега бяха изчезнали като дим. Изведнъж я обзе предчувствие, че станалото досега е само прелюдия към нещо още по-страшно. И отново усети ужасния, смътен отзвук от миналото на баба си, изпълнено с вечен страх. Както преди половин век, единственият отговор беше в Берлин. Само че днес нещата я засягаха пряко.

Когато пристигна в хотел „Кемпински“, откри, че дрехите на Аврил вече са в стаята. Донесоха й закуска. На подноса лежеше вестник с новини за самоубийството на Франсоа. Напълно отчаяна, тя разбра, че трябва да се разходи на чист въздух и да обмисли как би могла да постъпи, ако я потърсят. Или ако не я потърсят и се наложи довечера да отиде сама на онова тържество в Шарлотенбург. От страх, че някой може да разкрие коя е всъщност, тя скри паспорта си под дюшека и излезе.

По някое време се озова пред църквата „Дева Мария, закрилница на мъчениците“. С изненада разбра, че тази църква е построена в памет на загиналите за свобода на съвестта и вярата от 1933 до 1945 година. Това й се стори истинско знамение. Може би вътре щеше да открие отговор на въпросите, които я измъчваха.

Но вместо отговор срещна германските полицаи.

Шнайдер бе излъгал, че трябва да върне Озбърн в хотела. Полицаите от охраната имаха нареждане ако Вера бъде открита, незабавно да го отведат при нея. Маквей искаше двамата да повярват, че са сами, за да изкопчи някаква информация от развълнувания разговор при подобна среща. Идеята беше предложението да дойде от Озбърн, а Шнайдер неохотно да се съгласи. И Озбърн се хвана на въдицата.

Внезапно вратата на стаята за разпити се отвори. Озбърн се завъртя и зърна на прага Маквей.

— Хайде, разкарайте го! — ядосано нареди детективът.

Веднага двама униформени полицаи сграбчиха Озбърн за лактите и го помъкнаха навън.

— Вера! — изкрещя той, опитвайки да погледне назад. — Вера!

Трясъкът на масивната стоманена врата заглуши втория му вик. Полицаите го изтласкаха по коридора, после по някакви стъпала и накрая го блъснаха в друга бяла стая. Ключалката щракна зад гърба му.

Десет минути по-късно в килията влезе Маквей. Беше зачервен и дишаше тежко, сякаш току-що бе изкачил дълго стълбище.

— Е, какво записахте? — ледено запита Озбърн. — Има ли нещо интересно? Много беше удобно да ви изпреваря, нали? Току-виж споделила с мен нещо повече, отколкото би казала на германската полиция, а пък микрофоните тъкмо затова са създадени. Обаче май нищо не излезе. Чухте само истината от устата на една изплашена жена.

— Откъде знаете, че е истината?

— Знам, по дяволите!

— Говорила ли е някога за капитан Каду от Интерпол, споменавала ли е името му?

— Не. Никога.

Маквей го изгледа свирепо, после омекна.

— Добре. Нека да й повярваме. И двамата.

— Пуснете я тогава.

— Озбърн, вие сте тук благодарение на мен. Иначе щяхте да лежите на пода в някое парижко бистро с куршум между очите.

— Маквей, това няма нищо общо и вие много добре го знаете. Нямате повод да я държите под стража. Това също го знаете.

Маквей го гледаше право в очите.

— Нали искате да узнаете защо е убит баща ви.

— Смъртта на баща ми няма нищо общо с Вера.

— Откъде знаете? Как можете да сте сигурен? — Маквей не беше жесток, просто опипваше почвата. — Казахте, че сте се запознали в Женева. Вие ли я потърсихте или тя вас?

— Това… това няма никакво…

— Отговорете.

— Тя… ме потърси…

— Била е любовница на Франсоа Кристиан. Точно в деня на шарлотенбургското сборище Кристиан внезапно умира, а тя изниква в Берлин с покана за бала.

Озбърн беше разгневен и напълно объркан. Какво се мъчеше да докаже Маквей? Че Вера работи за „групата“? Невъзможно! Вярваше на онова, което му бе казала преди малко. Обичаше я прекалено много, за да се усъмни.

Обърна се и погледна нагоре. Високо под тавана бяха прикрепени няколко мощни лампи, които не изгасваха никога.

— Може и да е невинна докторе — каза Маквей. — Но ние вече нямаме думата, всичко е в ръцете на германската полиция.

Вратата зад тях се отвори и в килията влезе Ремер.

— Заснехме къщата на Хауптщрасе. Нобъл ни чака.

Маквей се завъртя към Озбърн.

— Искам да видите записа.

— Защо?

— Защото това е къщата, в която ще се срещнем с Шол. Имам предвид нас двамата, докторе. Аз и вие.

Джоана хвърляше последните вещи в куфара върху леглото, когато вратата се отвори и в стаята влезе Фон Холден.

— Джоана, извинявай. Прости ми…

Без да му обръща внимание, тя извади от гардероба роклята, която Ута Баур й бе ушила специално за тази вечер. Върна се при леглото и започна да я сгъва. Фон Холден постоя мълчаливо, после пристъпи зад нея и сложи ръка на рамото й. Джоана застина.

— Денят е много напрегнат за мен, Джоана… И за теб, и за господин Либаргер. Моля те, прости ми, че се държах така в кабинета…

Джоана не помръдваше, загледана в блясъка на някакъв далечен прозорец.

— Трябва да ти кажа истината, Джоана… Откакто се помня, никой не ми е казвал, че ме обича. Ти… ти ме изплаши…