— Това е истината — продължаваше Фон Холден. — Срещу нас са застанали опитни и добре организирани терористи, разполагащи с мрежа от агенти в Европа и Америка. Озбърн откри това и потърси помощ. Прехвърлихме го в чужбина, за да спасим живота му. Същото се отнася и за вас.

— За мен ли? — изненада се Вера.

— Тримата преди малко не търсеха мене, а вас. Знаят за връзката ви с Франсоа Кристиан. Може би грешат, но са решили, че знаете твърде много.

Пред погледа на Вера отново се появи Аврил Рокар, крачеща към къщата, след като само преди миг бе убила трима тайни агенти.

— А вие откъде знаете за Франсоа Кристиан? — запита тя.

— Озбърн ни каза. Затова ви измъкнахме от затвора, преди Маквей и неговите съучастници да се доберат до вас.

Завиха по един перон сред тълпа от забързани пътници. Фон Холден оглеждаше номерата на вагоните. От високоговорителите обявяваха заминаващи влакове. Откъде бе разбрала полицията, че е потеглил за Франкфурт? Погледът му дебнеше лицата и движенията наоколо. Нападението можеше да връхлети изневиделица. В далечината се раздаде вой на сирени. И изведнъж Фон Холден забеляза вагона, който търсеше.

Експресът потегли в 7:46. Вера тревожно седеше на червеното плюшено кресло до Фон Холден. Докато влакът се откъсваше от перона, тя приведе глава към прозореца и погледна назад. Не можеше да повярва, че Маквей е агент на нацистите. Но Лебрюн и Франсоа Кристиан бяха мъртви. А Фон Холден знаеше прекалено много. Нямаше откъде да го е научил, освен от Пол. Вече сто души бяха загинали при пожара в Шарлотенбург, още трима бе видяла да загиват в коридора на влака. В друго време, при други обстоятелства би могла да размисли и да се усъмни. Но събитията се развиваха прекалено бързо, прекалено жестоко.

И най-страшното — всичко това ставаше под сянката на едно толкова зловещо политическо движение, че тя дори не смееше да мисли за него.

За един час Озбърн забрави всичко друго, освен жестоката касапница наоколо. Отначало с помощта на Ремер, а после със съдействието на първите пристигнали санитари той полагаше отчаяни усилия да спаси жертвите, проснати върху кървавия бетон на автострадата. Трябваше да напрегне цялото си умение на хирург, всичко, което бе научил още от първия ден в медицинския колеж. Без инструменти, без лекарства и упойка.

Швейцарското ножче на един шофьор, стерилизирано върху пламъчето на клечка кибрит, му послужи за скалпел, с който да извърши трахеотомия на седемдесетгодишна монахиня.

След като привърши операцията, Озбърн се зае с една жена на средна възраст. Невръстният й син истерично крещеше, че имала ужасна рана в крака и щяла да умре от загуба на кръв. Не беше рана. Кракът се оказа откъснат. Озбърн смъкна колана си, пристегна го около бедрото и нареди на момчето да държи импровизирания турникет. Веднага след това Ремер го повика да измъкнат млада жена изпод една толкова смачкана кола, че изглеждаше невъзможно някой да е оцелял вътре. Проснат по корем на бетона, Озбърн бавно я изтегли навън, докато легналият по гръб Ремер повдигаше с крака купчината ламарини и говореше нещо на немски. Едва сега забелязаха, че жената стиска в прегръдките си бебе. Бебето беше мъртво. Когато разбра това, тя просто стана и се отдалечи по пътя. След малко шофьорът на един смачкан микробус изтича подир нея, защото жената вървеше слепешком към идващите автомобили. По магистралата продължаваха да пристигат полицейски коли и линейки, а от Франкфурт бяха съобщили, че изпращат санитарен хеликоптер. Ремер вече стискаше измършавялото тяло на един младеж в последния стадий на СПИН, докато Озбърн наместваше изкълченото му рамо. Болката навярно беше непоносима, но младежът дори не изохка. Накрая се отпусна и едва доловимо прошепна:

— Danke.63

Оттук нататък с пострадалите се заеха екипите от „Бърза помощ“. Бяха започнали още по тъмно, сега вече настъпваше утрото. Наоколо магистралата приличаше на бойно поле. Докато двамата вървяха по чакъла към мерцедеса, от небето с рев се спусна санитарен хеликоптер. Веднага към него се спуснаха двама спасители с носилка, трети санитар тичаше край тях, вдигнал високо банка с кръвна плазма.

Озбърн погледна Ремер и спокойно подхвърли:

— Мисля, че изтървахме влака.

— Ja.

Ремер отвори вратата на мерцедеса и в този момент от радиостанцията се раздаде поредица от кодови цифри, последвани от неговото име. Той веднага грабна микрофона и отговори. Отсреща развълнувано заговориха на немски. Ремер изслуша съобщението, потвърди, че е приел и прекъсна връзката.

— Преди малко Фон Холден е застрелял трима полицаи на гарата във Франкфурт. И тримата са мъртви. Фон Холден е избягал.

Ремер не каза нищо повече, но продължаваше да го гледа втренчено. Озбърн изтръпна от лошо предчувствие.

— Не ми казахте всичко. Какво има?

— Заедно с Фон Холден е пътувала жена.

— Значи…

 — Снощи в 22:37 Вера Монере е била освободена от затвора — каза Ремер, докато се отдалечаваха с бясна скорост от мястото на катастрофата. — Преди час в една кола близо до централната берлинска гара са открили трупа на служителя, който е подписал заповедта.

— Да не би да намеквате, че тя е била жената с Фон Холден? — гневно запита Озбърн.

— Нищо не намеквам, просто ви съобщавам фактите. Смятам, че при сегашните обстоятелства трябва да знаете.

— Значи са я освободили, но никой не знае какво е станало след това.

Ремер мълчаливо поклати глава.

— Ремер… какво става, по дяволите?

— И аз това бих искал да знам.

Трима свидетели бяха забелязали мъж и жена да слизат от берлинския влак малко след пристигането във Франкфурт. Двойката прекосила перона и влязла в чакалнята. По-нататък мненията на свидетелите се разминаваха. В едно обаче бяха единодушни — че мъжът е този от снимката и че е носил на рамо някаква голяма чанта.

По фактите и свидетелските показания мрачните франкфуртски полицаи възстановиха картината на престъплението. Тримата им колеги бяха посрещнали влака в 7:04. Пет-шест минути по-късно някой ги бе застрелял от купето, в което пътуваше издирваният Фон Холден. Труповете бяха открити в 7:18 от италиански бизнесмен, напускащ съседното купе. Човекът бе чул разговор в коридора, но не и изстрели, което подсказваше, че убиецът е използвал пистолет със заглушител. В 7:25 бе пристигнал първият полицейски патрул. В 7:45 районът беше блокиран. През следващите три часа бяха проверени всички пътници, напускащи гарата с влак, автобус, такси или пеш.

Ремер бе приел обаждането в 7:34. В 8:10 двамата с Озбърн пристигнаха на гарата.

Най-напред Ремер обсъди подробно произшествието с франкфуртските полицаи, след това лично разпита свидетелите. Озбърн слушаше внимателно и се мъчеше да разбере за какво става дума. Но не схвана почти нищо. Както му бе казал Ремер още по пътя, всичко беше въпрос на логика. Като важен транспортен възел, Франкфурт навярно беше само междинен пункт, а не крайна цел на Фон Холден. Летището се намираше само на десет километра от гарата и дотам имаше пряка линия на метрото. Но по всичко личеше, че Фон Холден е бил изненадан от полицаите, иначе би слязъл на някоя от предишните спирки. Убийството го е поставило в отчаяно положение. Едва ли би поел риска да потърси самолет, особено във Франкфурт. Следователно са му останали две възможности. Да се укрие в града за известно време, или незабавно да избяга. Самото бягство би могло да стане по три начина: с автобус, кола или влак. Ако не бе откраднал кола, този вариант отпадаше, защото в бюрата за наемане на автомобили щяха непременно да си спомнят за него. Оставаха две възможности — автобус или влак. Тук вече полицията заставаше пред сериозен проблем, защото Франкфурт имаше автобусна връзка с над двеста градове в Европа. Дори при внимателно претърсване на автобусите не беше изключено двойката да се е изплъзнала. Същото се отнасяше и до влаковете. Проверките бяха започнали едва след блокирането на гарата в 7:45. През трийсетте минути от 7:15 до 7:45 бяха потеглили шестнайсет влака. Автобусните билети се закупуваха предварително и нито един от касиерите не си спомняше за човек с външността на Фон Холден. Но с влаковете не беше така. Пътниците често си купуваха билет от кондуктора след потеглянето.