Изпънат на пръсти, с високо протегната ръка, той разбра, че е в безизходица. Оставаше му само да се освободи със сила. А това означаваше да пожертва кожата на дланта си. Но друга възможност нямаше. Ако се забавеше тук, скоро щеше да замръзне.

Дълбоко си пое дъх, преброи до три и дръпна с всичка сила. Прониза го огнена болка и ръката му се освободи. Но тласъкът рязко го завъртя настрани и той усети как нещо го блъсна в гърба. Опората изчезна. В следващата секунда вече летеше надолу по ледената пързалка. Отчаяно се помъчи да спре падането с ръце, пръсти, лакти. Напразно. Тялото му се хлъзгаше все по-бързо. Изведнъж зърна под себе си мрак и разбра, че ще прелети през ръба.

С последно отчаяно усилие сграбчи с лявата си ръка единствената скална издатина. Пръстите му отскочиха, но той успя да преметне лакът през скалата и увисна на сантиметри от ръба.

Лежеше по гръб, задъхан и разтреперан. Заби единия крак дълбоко в снега. После другия. Налетяла вихрушка яростно го обсипа със сняг. Озбърн затвори очи и отправи към небето безмълвна молитва. Не беше дошъл толкова далече само за да замръзне сред тая ледена пустош. Това би превърнало целия му живот в безсмислица. А той не желаеше да е живял напразно!

В скалната стена до него тъмнееше широка пукнатина. Озбърн се плъзна на една страна, прехвърли крак върху крак и утъпка стъпало в снега. После се превъртя по корем, сграбчи ръба с две ръце и се изтегли нагоре. Постепенно успя да намести коляно в пукнатината. След това целия крак. Най-сетне успя да се изправи.

Фон Холден се притискаше към отвесната скала на трийсетина метра над него. Ако Озбърн бе прелетял само пет крачки по-близо, щеше да го увлече подир себе си в пропастта.

Като надникна през ръба на пътеката, той видя, че американецът се е вкопчил в някаква пукнатина над бездната. За да се върне горе, трябваше да преодолее почти отвесния заледен склон под ударите на снежните вихрушки. До входа на шахтата оставаха не повече от триста метра по тясната, криволичеща пътека. Нямаше да е лесно, но въпреки снега и леда Фон Холден щеше да се добере дотам за десет-петнайсет минути. За толкова кратко време Озбърн в никакъв случай не би могъл да се изкачи обратно — ако това изобщо бе възможно — камо ли да го настигне. А щом достигнеше шахтата, Фон Холден щеше да изчезне.

Да, полицаите щяха да дойдат, но за да го открият, би трябвало да изчакат поне седмица, докато напусне скривалището си. Едва ли биха го сторили. Най-вероятно щяха да сметнат, че Вера ги е повикала, за да прикрие бягството му в друга посока. Или че е пропаднал в някоя от дълбоките пукнатини по ледника. Така или иначе, щяха да си тръгнат, отвеждайки Вера като съучастничка в убийството на тримата франкфуртски полицаи.

Колкото до Озбърн, дори и да оцелееше до сутринта, разказът му нямаше да е по-убедителен от този на Вера. Бил преследвал някого из планините. А после? Къде е този „някой“? Какво би могъл да отговори? Разбира се, най-добре би било Озбърн да загине. Фон Холден можеше да пристъпи до ръба и да стреля по него в тъмнината. Но нямаше смисъл. Скалата беше хлъзгава, рискуваше да полети в пропастта, или просто да не улучи. А ако Озбърн паднеше долу — ранен или мъртъв — полицаите щяха да разберат, че Фон Холден наистина е бил тук и да повярват на Вера. Тогава нямаше да се откажат токова лесно от преследването. Не. По-добре да го остави долу и да се надява, че ще загине. Ето, това беше правилният избор. Именно затова Шол го бе избрал за Leiter der Sicherheit.

Озбърн бе притиснал лице към скалата. Връхчетата на маратонките му едва се задържаха в тясната каменна издатина. Под него зееше студена, мрачна пустота. Нямаше представа колко далече е дъното, но преди малко наблизо бе отскочил едър камък. Напразно се вслушваше — така и не чу шум от падането. Горе се виждаше ръбът на пътеката, но една издадена скала преграждаше пътя натам. Пукнатината, върху която стоеше, пресичаше вертикално стръмната каменна стена. Можеше да се придвижи наляво или надясно, но не и нагоре.

След малко установи, че отдясно издатината леко се разширява. Отгоре се появиха остри ръбове, които можеха да послужат за опора. Въпреки студа одраната длан на дясната му ръка пламтеше като обгорена с нажежено желязо. При всяко хващане за скалата го пронизваше непоносима болка. Но това беше добре, защото не му позволяваше да се разсейва. Караше го да мисли само за болката и за това, как най-добре да хване следващия ръб. Дясна ръка. Стисни. Плъзни десния крак, намери опора, изпробвай я. Прехвърли тежестта. Задръж. Сега продължавай с лявата ръка и левия крак.

Скалата пред него постепенно завиваше към стръмен улей. Кулоар, както го наричат алпинистите. Но снежните вихри не му позволяваха да различи дали пукнатината продължава по-нататък или свършва дотук. Ако свършваше, едва ли би могъл да се върне обратно. Озбърн спря и се помъчи да стопли с дъх дясната си длан. После лявата. Не знаеше колко време е минало, а часовникът му бе хлътнал в ръкава и нямаше как да го извади, без да застраши равновесието си. Но отлично разбираше, че до утрото има още часове и ако спре да се движи, след броени минути ще замръзне.

Внезапно облаците се разкъсаха и за момент луната надникна иззад тях. Отдясно, на три-четири метра под него, имаше широка площадка, водеща обратно към склона. Изглеждаше заледена и стръмна, но все пак по нея би могъл да се измъкне. После видя и още нещо. Стръмна пътека, криволичеща надолу към ледника. И върху нея човешки силует с раница на гърба.

В следващия миг луната отново изчезна и вятърът се засили. Снежинките се впиваха в лицето на Озбърн като късчета натрошено стъкло и той се притисна още по-плътно към скалата. Площадката е реална, помисли той. На нея ще намериш опора. Незнайната сила, която те доведе дотук, сега ти предлага още един шанс. Вярвай.

Озбърн пролази до края и отпусна крак. Не срещна нищо, освен пустота. Вярвай, Пол. Вярвай в онова, което видя.

И той се отблъсна в мрака.

Без сам да знае защо, Фон Холден мислеше за Шол и неговия жесток, убийствен страх да се покаже без дрехи. Носеха се слухове, че още в детството пенисът му бил откъснат при злополука. Или че бил хермафродит с мъжки и женски полови органи и сам се смятал за чудовище…

Фон Холден бе на мнение, че Шол не желае да го виждат гол, защото се гнуси от всяка форма на човешка топлина. За него бе важна само силата на ума и поради това всички телесни и емоционални потребности го отвращаваха, макар че продължаваха да бъдат част от него.

Внезапно унесът отмина и Фон Холден отново видя тясната пътека, отляво на която се простираше стръмната пустош на ледника. Горе в небето луната надникна иззад разкъсаните облаци. Фон Холден вдигна глава и зърна нечия сянка да пълзи по скалата над него. Озбърн! Точно под него имаше широка площадка. Ако я забележеше и успееше да се спусне до нея, след секунди щеше да открие следите на Фон Холден в пресния сняг.

Луната изчезна зад облаците и отново настана мрак. Стори му се, че вижда как силуетът полита надолу. До отдушника оставаха само петдесетина метра и Озбърн лесно щеше да го проследи. Стига толкова, помисли Фон Холден. Убий го сега и пренеси трупа в шахтата. Никой няма да го намери.

Около минута Озбърн лежа замаян от падането. Когато се опомни, той се надигна на коляно и хвърли поглед към мястото, където бе забелязал Фон Холден. Смътно различи тясната пътека покрай скалата, но от Фон Холден нямаше и следа. Надигна се и изведнъж го обзе страх, че е изгубил револвера на Маквей. Но оръжието си беше на място, под колана му. Извади го и обтегна ударника. После тръгна напред по корниза, като се придържаше със свободната ръка за скалата.

Фон Холден намести раницата по-удобно и отстъпи така, че да вижда ясно пътеката над себе си. После извади картечния пистолет и зачака.

Когато Озбърн достигна пътеката, корнизът стана по-тесен. Луната отново надникна между облаците. Светлината й се стовари върху него като лъч на театрален прожектор. Той инстинктивно се просна на снега и в същия миг автоматичен откос раздроби скалата зад гърба му. Обсипа го дъжд от ситни каменни парченца. После луната изчезна и сред мрака отново се възцари безмълвие, нарушавано само от вятъра. Озбърн нямаше представа откъде бяха дошли изстрелите. Не бе чул нищо. А това означаваше, че оръжието на Фон Холден е със заглушител. Ако противникът се намираше по-горе, Озбърн беше открит като на длан.