Той бръкна в джоба си, извади ключ и го протегна към нея.

— От хотелската ми стая.

— Трябва да хвана влака — небрежно подхвърли тя, сякаш казваше нещо, което би трябвало да му е известно. — Скоростния за Париж в десет часа.

— Не те разбирам — промърмори Пол със свито сърце. Досега не бе ставало дума нито за влак, нито за напускане на Женева.

— Пол, днес е петък. През уикенда имам работа в Париж, а в понеделник трябва да съм в Кале за осемдесет и първия рожден ден на баба.

— Какво толкова имаш да вършиш в Париж, че не можеш да го отложиш за другия уикенд?

Вера само го изгледа, без да отговори.

— Кажи де, какво? — настоя той.

— Ами ако ти кажа, че си имам приятел?

— Значи хубавите стажантки зарязват приятелите си, за да гонят бройки по други градове. Това ли са ви парижките лекарски нрави?

— Не съм гонила бройки! — възмутено се дръпна Вера. Но в ъгълчето на устните й трептеше усмивка. Пол забеляза това, а и тя не се стараеше да го прикрие.

— Кацат ли самолети в Кале? — запита той.

— Защо?

— Толкова ли е трудно да отговориш? — усмихна се Пол. — Да, кацат. Не, не кацат.

В очите на Вера искряха лунни отблясъци. Ветрецът откъм езерото леко разроши косата й.

— Не съм сигурна…

— Обаче в Париж има летище.

— Даже две.

— Щом е тъй, в понеделник можеш да отлетиш до Париж и да хванеш влака за Кале.

Беше готов да планира нещата вместо нея, стига само тя да го желаеше.

— И какво ще правя тук до понеделник?

Този път усмивката й бе малко по-широка. Да, наистина го оставяше да планира вместо нея.

— Решението трябва да бъде твое — тихо изрече той и отново подаде ключа.

Погледите им се срещнаха. В същото време пръстите й посегнаха напред и бавно обхванаха ключа.

На следващата сутрин Пол реши, че два дни са твърде малко. Вера току-що бе станала и той с удоволствие я гледаше как заобикаля леглото, за да се отправи към банята. С отметнати рамене, изпъчила без свян малките си изящни гърди, тя прекоси стаята грациозно като полуопитомено зверче, което даже не подозира собственото си великолепие. Мина му мисълта, че нарочно не е наметнала нищо — нито тениската с емблемата на „Лос Анджелис кингс“, която така и не влезе в употреба, макар че я бе предложил вместо нощница, нито някоя от пръснатите по пода хавлии, неми свидетели на трикратна любовна игра под душа. По този начин му казваше без думи, че отминалата нощ не е била мимолетна прищявка и че тази сутрин не се срамува от нея.

Малко преди разсъмване, в един от миговете на отдих, бяха решили днес да обиколят Швейцария с влак. Женева, Лозана, Цюрих, Люцерн. Пол искаше да посетят и Лугано на границата с Италия, но времето нямаше да им стигне. Преди да го погълне дълбокият сън на изтощението бе помислил, че Лугано ще остане за следващия път. И Италия.

Докато откъм банята долиташе шумът на душа, внезапно му хрумна нещо ново. Днес беше събота, 1 октомври. В понеделник Вера трябваше да бъде в Кале. Същия ден Пол излиташе от Лондон за Лос Анджелис. Ами ако зарежеха обиколката на Швейцария и вместо това хванеха самолет за Англия? Щяха да разполагат с тази вечер, цялата неделя и нощта срещу понеделник в Лондон или който и да било друг английски град. В понеделник можеше да я качи на влака за Дувър, а оттам фериботът щеше да я прехвърли през Ламанша право в Кале.

Всичко това прелетя през главата му за секунда и без повече да се колебае, той посегна към телефона. Вече бе набрал номера на централата и молеше телефонистката да го свърже с билетния център, когато осъзна, че все още е гол. И отгоре на всичко — възбуден, както почти през цялото време от снощи насам. Внезапно се почувства като гимназист, предприел таен любовен излет. Само че в гимназията никога не бе имал подобно приключение. Тия неща се случваха с другите, не с него. Макар да бе едър и симпатичен — даже по онова време — загуби девствеността си едва на двайсет и две години в медицинския колеж. Никога не бе вършил лудориите, които вършеха останалите момчета. Хвалеше се с измислени подвизи само за да не го смятат за глупак. Причината бе пак онзи дълбок, неподвластен на волята страх, че сексът води към привързаност, а тя на свой ред — към обич. И щом веднъж се поддаде на обичта, не след дълго някой ще я унищожи.

Отначало Вера сметна пътуването до Англия за прекалено скъп каприз. Но Пол я притегли към себе си и заглуши възраженията с целувка. Каза, че няма по-скъп каприз от самия живот. И че за него няма нищо по-важно от това, да прекара с нея колкото се може по-дълго, а за целта ще е най-добре да отлетят до Лондон. Говореше сериозно. Тя зърна това в очите му, когато се отдръпна за миг; усети го в ласката, когато той се усмихна и нежно плъзна длан по лицето й.

— Да — усмихна се тя на свой ред. — Добре, да заминем за Англия. Но след това — край, разбрахме ли се? — Усмивката й изчезна и Пол за пръв път я видя сериозна. — Ти трябва да мислиш за кариерата си, Пол. Аз също и не желая да променям нищо.

— Добре.

Той се усмихна широко и приближи устни към нейните, но тя го отблъсна.

— Не. Първо да се разберем. След Лондон няма повече да се срещаме.

— Толкова ли държиш на професията си?

— Твърде много труд положих, за да завърша колежа. И още повече ми предстои. Да, държа на професията. И нямам намерение да се извинявам за това.

— Щом е тъй… — Той се поколеба. — Съгласен.

В Лондон нещата не потръгнаха. Вера искаше да отседнат в някой дискретен хотел, където не би рискувала да срещне бивш съученик или преподавател (или почитател, подкачи я Пол) и после да се чуди как да отклони нежелана покана за чай или вечеря. Озбърн предложи „Коноут“, един от най-добрите лондонски хотели — скъп, малък, отлично охраняван и типично „английски“.

Можеха и да си спестят труда. В събота вечерта гледаха новата постановка на „Опасни връзки“ в театър „Амбасадор“, вечеряха отсреща в „Айви“ и се разходиха хванати за ръце из театралния квартал, спирайки със смях за чаша шампанско във всяко попътно заведение. Накрая хванаха такси до хотела и по дългия път взаимно се подканваха с конспираторски, чувствен шепот да предприемат нещо повече, без да усети шофьорът. Сториха го и той наистина не усети. Поне така си мислеха.

Остатъка от трийсет и шест часовия престой в Лондон прекараха в леглото. Не за да се любят или да почиват. Пол пръв се оплака от натравяне или внезапен пристъп на грип, малко след него същото сполетя и Вера. Оставаше им само да се надяват, че пристъпът ще отмине скоро. Така и стана. Когато в понеделник сутринта потеглиха с такси за гара Виктория, двамата се чувстваха малко изнемощели, но напълно здрави.

— Страхотно си прекарахме в Лондон — промърмори Пол, докато я водеше под ръка към вагона.

Тя го погледна и се усмихна.

— В болест и в здраве…

По-късно щеше да се пита дали не е вложила в думите скрит смисъл. Без да желае, бе натъртила върху тях. Искаше репликата да изглежда шеговита, но разбираше, че не е прозвучала така. Сама не знаеше дали го е сторила нарочно и не й се мислеше по въпроса. Помнеше само, че после Пол я грабна в прегръдките си и я целуна. Никога нямаше да забрави тази целувка — великолепна, възбуждаща и в същото време изпълнена със сила и самоувереност, каквато не бе изпитвала с нито един мъж досега.

Помнеше още как гледаше Пол през прозореца на потеглящия влак. Той стоеше самотен сред огромната гара, изпълнена с влакове, коловози и хора. Бе скръстил ръце на гърдите си, взираше се подир нея с тъжна, недоумяваща усмивка и ставаше все по-малък с всяко потракване на колелата, докато накрая изчезна от поглед.

Разделиха се в седем и половина сутринта на 3 октомври. Два часа и половина по-късно Пол Озбърн убиваше времето в безмитния магазин на летище Хийтроу, чакайки да обявят дългия полет до Лос Анджелис.

Докато разглеждаше тениски, халби и кърпи с отпечатана схема на лондонското метро, той внезапно осъзна, че мисли за Вера. Сетне полетът бе обявен и Озбърн се отправи към изхода сред тълпа от пътници. През стъклените стени се виждаше как забързани служители товарят багаж в боинга на „Бритиш Еъруеиз“.