Озбърн нямаше представа накъде отиват нещата, но вече не бе в състояние да издържи. Искаше всичко да свърши веднъж завинаги.

— Защо съм тук?

Маквей пристъпи към прозореца и спусна щорите.

— Гледахте ли новините тая сутрин? За виетнамското семейство.

— Да, май имаше нещо такова… — разсеяно отговори Озбърн.

Смътно си спомняше, че бе чул новината, докато се бръснеше. В долината Сан Фернандо било избито цяло виетнамско семейство. Жени, деца, старци…

— Натовариха ме със случая. Бързам за аутопсията, затова дайте да не губим време. — Маквей разпечата плика и извади касетата. — Съществуват само два екземпляра. Това е оригиналът. Копието е при Ремер в Бад Годесбург. От ФБР ме натискат за касетата. Обещах да им я дам утре. Заради нея Залетл ни насочи към Джоана Марш. Оказа се, че й е дал подарък. Открихме го в чантичката й. Беше ключ за касетка, скрита в клетката на кученцето, което й подарил Фон Холден. А в касетката имаше друг ключ. За сейф в една тукашна банка. Вътре намерихме тази видеокасета.

В ъгъла на кабинета имаше телевизор и видео. Маквей зареди касетата.

— Не разбирам… — объркано промърмори Озбърн.

— Ще разберете. Но преди това трябва да знаете едно-две неща. Казахте, че след падането на Фон Холден не сте видял нищо повече.

— Беше тъмно.

— Е, смятаме, че е пропаднал в пукнатина, наричана от планинарите „черен лед“. Бездънна пропаст. Група швейцарски спасители слязоха докъдето бе възможно, но не откриха нищо. Това означава едно от двете: или е нейде на дъното и ще си остане там още няколко хилядолетия… или не е. Искам да кажа, че не сме напълно сигурни. Това беше едното. Другото е свързано с отпечатъците на човека, който се наричаше Либаргер. Човекът, с когото Ремер и Шнайдер са разговаряли половин час преди Шарлотенбург да се превърне в пепелище. — Маквей се изкашля и леко навъси вежди. Лицето още го наболяваше. — Експерти от БКА сравниха отпечатъците му с тия на Тимоти Ашфорд, обезглавения бояджия от Лондон.

— Господи! — Озбърн усети как косата му настръхва. — Значи сте бил прав…

— Да — кимна Маквей. — Лошото е, че от Либаргер, както и от всички други в оная зала, не е останало нищо освен пепел. Можем само да предполагаме, че човешка глава успешно е била присадена върху чуждо тяло и полученото същество се е завърнало към живота. То е дишало, разговаряло, мислило също като мене и вас. И не е имало никакви белези според Ремер и Шнайдер. Джоана Марш също го потвърди вчера в писмените си показания. Като рехабилитаторка е работила с него няколко месеца, без да забележи каквито и да било следи от операция.

— Симптомите на човек, който е претърпял тежък инсулт — замислено прошепна Озбърн. — Не е било инсулт, а възстановяване след фантастичната операция. — Той погледна Маквей. — Това ли има в касетата?

— Каквото има в касетата, ще си остане между тия четири стени. Ако се каже нещо, то ще дойде от Вашингтон или Бад Годесбург. — Маквей взе дистанционното управление и се втренчи в Озбърн. — Този път, докторе, никой няма да действа на своя глава. Надявам се, че ме разбрахте, защото може да си припомним и други неща. Сигурен съм, че ви е ясно какво имам предвид.

За миг двамата постояха мълчаливо един срещу друг. После Маквей дръпна вратата и излезе. Озбърн го видя как се отдалечава по коридора и изчезва. Просто така. Беше решил да го пусне на свобода, сякаш нищо не се е случило.

Озбърн поседя нерешително, после насочи дистанционното управление към видеото и натисна бутона. Раздаде се тихо бръмчене, телевизорът примига и на екрана се появи някакъв кабинет с празен стол на преден план. Отляво имаше бюро, отдясно книжни лавици. Осветлението идваше откъм прозорец, частично закрит от бюрото. Минаха няколко секунди и в кадъра влезе Залетл, облечен с тъмносин костюм. Вървеше с гръб към камерата. Когато достигна стола, той се обърна и седна.

— Моля да ме извините за примитивното въведение — изрече Залетл. — Сам съм и няма кой друг да включи камерата. — Той преметна крак върху крак, облегна се назад и продължи с официален тон. — Името ми е Хелмут Залетл. Имам лекарско образование. Живея в Залцбург, Австрия, но по рождение съм немец. В момента на записа съм на седемдесет и девет години. Когато го гледате, вече няма да бъда между живите. — Залетл помълча и впи поглед в камерата, като че искаше да подчертае думите си. Мисълта за предстоящата смърт сякаш изобщо не го вълнуваше. — Онова, което ще чуете, е изповед. За убийство. За фанатизъм. За съдбата на едно откритие. Надявам се да ме извините, че не говоря добре английски… През 1939 година бях млад хирург в Берлинския университет. Представител на райхсканцлера ми предложи да стана член на изследователска група по новите перспективи в хирургията. По-късно, като член на нацистката партия и групенфюрер от СС бях назначен за комисар по въпросите на общественото здравеопазване. Може би знаете част от тези подробности, защото те са обществено достояние. По-подробна информация ще откриете във Федералния архив в Кобленц.

Залетл посегна за чаша вода, отпи глътка и отново се обърна към камерата.

 — През 1946 година бях изправен пред съда в Нюрнберг по обвинение в подготовка и водене на агресивна война. Бях оправдан и скоро след това се заселих в Австрия, където практикувах медицина до седемдесетгодишна възраст. Поне така изглеждаше отстрани. В действителност продължавах да бъда министър на Райха, макар че той официално бе престанал да съществува.

През 1938 година, под ръководството на Мартин Борман — секретар, а по-късно и заместник на фюрера, твърдо уверен, че Бог помага само на силните нации — бе започната работа именно върху това: да се съхрани Третият райх. За тази цел Борман създаде както специална програма, така и средствата за нейното осъществяване.

Всичко започна под формата на скъпа, сложна и извънредно подробна социално-икономическа и политическа прогноза за бъдещето. Използвайки труда на огромен брой експерти от всички области на науката, които не знаеха почти нищо за целта на изследването, Борман успя за две години да разработи едно твърде рисковано, но както се оказа удивително точно предсказание за световното развитие от 1940 до края на века.

Без да навлизам в подробности, ще кажа само, че изследването предвиждаше поражението на Райха от съюзническите армии и последвалото разделяне на Германия. Възхода на Съединените щати и Съветския съюз като свръхсили, неизбежната „студена война“ и надпреварата във въоръжаването. Развитието на японската икономическа мощ, предизвикано от световното търсене на по-съвършени автомобили и авангардни технологии. Прогнозата за следващия половин век включваше четири най-важни елемента: възраждането на Западна Германия, която отново ще се превърне в промишлен и финансов гигант с най-стабилна икономика в целия западен свят; осъзнатата необходимост от икономическо сътрудничество между европейските държави; обединението на двете германски държави и накрая надпреварата във въоръжаването, която ще разори Съветския съюз и ще предизвика рухването на целия комунистически блок. В тези научни прогнози, които излагам съвсем опростено, тайно бе засято семето, съхраняващо Третия райх.

Шепа богати и могъщи германски финансисти, които оставаха верни до смърт на на нацистката кауза, но бяха успели да скрият това, създадоха безименна организация с пипала по целия свят. С годините Организацията се разрастваше, като всеки нов член биваше подложен на строга проверка.

Отначало движението трябваше да излезе наяве съвсем бавно, като незначителен дял от крайната десница. Девизът му щеше да бъде „национализъм“. Нямаше да се споменават думи като райх, арийци, нацизъм. Всичко щеше да стане тихо, пресметливо, със силата на огромни богатства и изключително влияние върху цялото германско общество, от крайната левица до крайната десница, от старците до възторжените юноши, от богатите банкери и интелектуалци до бездомниците, невежите и безработните. След обединението на Германия шумът постепенно щеше да се засили, използвайки обществения хаос и противопоставянето на имащите от запада срещу нямащите от бившия комунистически изток. Атмосферата на недоверие и гняв щеше да натежи още повече след нахлуването на емигрантска вълна от развалините на съветския блок.