— Помните ли името на компанията?
— „Майкротаб“. Добре си го спомням, защото изпратиха за погребението грамаден венец. Бяха прикрепили картичка с името на компанията, но не дойде нито един човек — безучастно допълни Озбърн.
Сега Маквей разбра цялата безпределна мъка на Озбърн. Разбра, че той вижда погребението, сякаш е било вчера. Навярно го бе видял и при първата среща с Мериман в кафенето.
— В Бостън ли беше тази компания?
— Не, в Уолтъм, предградие на Бостън.
Маквей взе химикалката и надраска: „Майкротаб“ — Уолтъм, Масачузетс — 1966.
— Имате ли представа как е работил? Сам? Или са майсторили тия неща на групи по четирима-петима?
— Татко работеше сам. Другите също. На служителите им беше забранено да разговарят за работата, дори помежду си. Спомням си как веднъж майка ми го заяде на тая тема. Казваше, че е смешно човек да не може да си поговори с колегата от съседната стая. По-късно предположих, че трябва да е било заради патентите.
— Имате ли представа върху какво работеше, преди да го убият?
Изведнъж Озбърн се усмихна широко.
— Да. Тъкмо беше свършил и го донесе у дома, за да ми покаже. Гордееше се и затова искаше да видя. Макар да съм сигурен, че не е било редно.
— Какво беше?
— Скалпел.
Маквей усети как косъмчетата по тила му настръхват.
— Скалпел?… За хирургия?
— Да.
— Помните ли как изглеждаше? По какво се различаваше от другите скалпели?
— Беше отлян. От специална сплав, която да издържа изключителни температурни колебания и въпреки това да остава хирургически остра. Трябваше да се използва в комбинация с електронна ръка, управлявана от компютър.
Освен настръхналата коса Маквей имаше чувството, че надолу по гръбнака му пълзят ледени кубчета.
— Някой е възнамерявал да оперира при невероятни температури. Чрез някаква компютърна джунджурия, която да работи със скалпела на баща ви, така ли?
— Не знам. Не забравяйте, че по онова време компютрите бяха огромни, заемаха цели зали, тъй че не знам доколко практично би било и дали изобщо е изпробвано.
— Температурите.
— Какви температури?
— Споменахте за изключителни температури. Горещина, студ или и двете едновременно?
— Не знам. Но по онова време вече бяха започнали експерименти с лазерна хирургия, която всъщност представлява превръщане на светлинната енергия в топлина. Тъй че ако са търсили неизследвани области на хирургията, вероятно биха тръгнали в обратната посока.
— Тоест студ.
— Да.
Изведнъж ледените кубчета изчезнаха и Маквей усети как по вените му плъзва гореща вълна. Това бе нещото, което непрестанно го теглеше към Озбърн. Връзката между Озбърн, Мериман и обезглавените трупове.
71.
Берлин, понеделник, 10 октомври
22:15
— Es ist spat, Uta26 — раздразнено каза Конрад Пайпер.
— Извинявайте, хер Пайпер. Но вярвам, че разбирате, нищо не мога да сторя — отвърна Ута Баур. — Сигурна съм, че ще пристигнат всеки момент.
Тя се озърна към доктор Залетл, който продължаваше да мълчи.
Тази вечер двамата бяха пристигнали с личния реактивен самолет на Елтон Либаргер и от летището бяха дошли право тук за последни приготовления преди появата на останалите. При други обстоятелства Ута би започнала още преди половин час. Гости като тези, които се бяха събрали в частната зала на петия етаж на „Галерие Памплемус“ — пететажна галерия за „neue kunst“27 на Курфюрстендам — не бяха свикнали да ги карат да чакат, особено толкова късно вечерта. Но и двамата закъснели не бяха от ония, които някой би дръзнал да оскърби, като си тръгне, без да ги дочака. Особено ако поканата идва от тях.
Облечена както винаги в черно, Ута стана и прекоси залата към страничната маса, където имаше грамадна сребърна кана с прясно бразилско кафе, подноси с разнообразни миниатюрни сандвичи, сладкиши и бутилки минерална вода, за чието непрестанно подновяване се грижеха две красиви млади сервитьорки с тесни джинси и каубойски ботуши.
— Сменете кафето, моля — подхвърли Ута с камшичен тон на едната от тях. — Не е достатъчно свежо.
Момичето незабавно грабна каната и изчезна в служебната кухничка.
— Давам им още петнайсет минути, не повече. Не разбират ли, че и аз съм зает? — Ханс Дабриц включи хронометъра си, сложи няколко сандвича върху чиния и се върна на място.
Ута си наля минерална вода и огледа нетърпеливите гости. Имената им бяха като справочник на видните личности в днешна Германия. Представяше си кратките им описания в подобен справочник.
Ханс Дабриц — дребен, брадат, петдесетгодишен. Бизнес с недвижими имоти и задкулисни политически игри. Недвижимите имоти включват големи жилищни комплекси в Кил, Хамбург, Мюнхен и Дюселдорф, индустриални складове и многоетажни административни сгради в Берлин, Франкфурт, Есен, Бремен, Щутгарт и Бон. Притежава цели квартали в центровете на Бон, Франкфурт, Берлин и Мюнхен. Един от директорите на най-голямата банка в Германия — франкфуртската „Дойче банк“. Неуморен и щедър спонсор на множество местни политици; контролира повечето от тях. Според една често подхвърляна шега най-голямо влияние в германския Бундестаг има един от най-дребните германци. В хладнокръвните и трезвомислещи среди зад кулисите на германската политика Дабриц се смята за кукловод номер едно. Почти никога не пропуска да постигне каквото е решил.
Конрад Пайпер, трийсет и осем години (който преди два дни бе посетил с жена си Маргарете тържествената вечеря на яхтата по случай завръщането на Елтон Либаргер), президент и главен изпълнителен директор на „Голц дивелопмънт груп“ (ГДГ) — втората по големина германска търговска компания. Под прикритие основал в Лондон холдинговата група „Люсън интернешънъл“. Чрез „Люсън“ ГДГ създава мрежа от петдесет малки и средни германски компании, които стават основни доставчици на „Люсън интернешънъл“. От 1981 до 1990 под прикритието на „Люсън“ ГДГ продава на богатия Ирак стратегически материали за производство на химическо и биологично оръжие, компоненти за балистични ракети и ядрени технологии. По време на операция „Пустинна буря“ Ирак загубва почти всичко получено, но това няма значение. Пайпер е утвърдил ГДГ като оръжеен доставчик от световен мащаб.
Маргарете Пайпер, двайсет и девет години, съпруга на Конрад. Дребничка, чаровна, страстно посветена на работата си. Още на двайсет години е композитор, продуцент и личен мениджър на три от най-известните рок-групи в Германия. На двайсет и пет притежава изцяло най-голямото германско звукозаписно студио „Синдерела“, две запазени марки за звукозапис и къщи в Берлин, Лондон и Лос Анджелис. В момента президент, основен акционер и движеща сила на Агенцията за електронни изкуства — огромна световна организация за издирване на таланти, включваща знаменити писатели, певци и специалисти по звукозапис. Според познавачите гениалността на Маргарете Пайпер идва от факта, че душата й е винаги настроена на „вълната на младостта“. Злонамерените критици се отнасят към нейната способност да задържа властта си над непрестанно растяща младежка аудитория не толкова с изумление, колкото с ужас, защото онова, което върши, балансира на ръба между творчески гений и откровено манипулиране на масите. Обвинение, което тя категорично отхвърля. Твърди, че просто се е отдала изцяло и завинаги на изкуството и народа.
Запасният генерал-майор от авиацията Матиас Нол, шейсет и две години. Уважаван политик. Блестящ оратор. Привърженик на мощното германско движение за мир. Отявлен критик на всякакви бързи промени в конституцията. Дълбоко уважаван от значителен брой германци в напреднала възраст, все още измъчвани от вина и срам за престъпленията на Третия райх.
Хенрик Щайнер, четирийсет и три. Размирник номер едно сред клокочещите профсъюзни борби в нова Германия. Баща на единайсет деца. Широкоплещест, невероятно приятен събеседник. Сякаш излян по калъпа на Лех Валенса. Динамичен и извънредно популярен политически организатор. Разполага с моралната и физическа подкрепа на на неколкостотин хиляди работници от автомобилната и стоманодобивна промишленост в новите източни провинции, водещи борба за икономическо оцеляване. Осъден на осем месеца лишаване от свобода за подтикване на триста шофьори към протестни стачни действия срещу опасните и лошо поддържани магистрали. Само две седмици след излизането му от затвора петстотин полицаи от Потсдам организират под негово ръководство символично спиране на уличното движение, чрез което протестират срещу бюрократичното забавяне на заплатите им с повече от месец.