— Отивам на кратка среща с един полицай, който явно води твърде бурен живот. — Шол се усмихна високомерно. — Има време за всичко, добри ми докторе, има време.

Изтънчен и великолепен в елегантния си смокинг, Шол се държа изключително любезно още от влизането в залата и стана дори още по-любезен, когато Маквей го запозна с Озбърн. След като Маквей го запозна с правата му на американски гражданин, той старателно изслуша въпросите и отговори на всеки от тях с явно недоумение.

— Нека да повторим още веднъж — каза накрая Маквей. — Бащата на доктор Озбърн е убит в Бостън на 12 април 1966 година от професионален убиец на име Албърт Мериман. Преди една седмица доктор Озбърн го среща в Париж и Мериман си признава престъплението. При това твърди, че е бил нает от вас. Вие казвате, че никога не сте чувал за Албърт Мериман.

— Съвършено вярно.

— А познавал ли сте Джордж Озбърн?

— Не.

— Тогава защо е трябвало да пращате наемен убиец срещу човек, когото не познавате?

— Маквей, въпросът е идиотски и вие много добре го знаете — не се стърпя Гьоц. Чудеше се защо Шол разрешава на полицая подобни волности.

— Слушайте, детектив Маквей — спокойно изрече Шол, без да поглежда към Гьоц. — Никога не съм пращал наемен убиец срещу когото и да било. Подозрението ви е просто възмутително.

— Къде е тоя Мериман? — продължаваше да се перчи Гьоц. — Искам да го видя.

— Там е проблемът, мистър Гьоц. Мериман е мъртъв.

— Тогава няма какво да приказваме. И вие сте тъп, и заповедта ви е пълна тъпотия. Много поздрави на покойника! — Гьоц се изправи. — Мистър Шол, няма какво повече да търсим тук.

— Още нещо, Гьоц… Албърт Мериман беше убит.

— Голяма работа!

— Наистина голяма. Човекът, който го уби, също беше наемник. И също работеше за мистър Шол. Името му е Бернхард Офен. — Маквей погледна Шол. — Бивш сътрудник на източногерманската тайна полиция, преди да се прехвърли при вас.

— Не съм чувал за никакъв Бернхард Офен, мистър Маквей — безразлично заяви Шол.

Часовникът над камината показваше 21:14. След една минута вратите щяха да се разтворят и Либаргер да прекрачи в Златната галерия. За своя изненада Шол откри, че разговорът започва да го интригува. Маквей знаеше удивително много.

— Разкажете ми за Елтон Либаргер — внезапно го изненада Маквей.

— Той е мой приятел.

— Бих желал да се срещна с него.

— Боя се, че няма начин. Той се възстановява от тежка болест.

— Но вече е достатъчно здрав, за да държи реч.

— Да, така е…

— Не разбирам. Значи здравето не му позволява да беседва с един човек, но може да говори пред цяла зала.

— Той е под лекарски надзор.

— Сигурно имате предвид доктор Залетл.

Гьоц гледаше Шол с недоумение. Докога щеше да търпи? Какво ставаше, по дяволите?

— Абсолютно вярно. — Шол оправи левия ръкав на смокинга си, излагайки на показ заздравяващите драскотини. Усмихна се. — Не е ли смешно, че и двамата страдаме в едно и също време от болезнени рани, мистър Маквей? Моите са от игра с котка. Вашите — от игра с огъня. А на стари години би трябвало да сме малко по-умни, нали?

— Не беше игра, мистър Шол. Опитаха се да ме убият.

— Значи сте имал голям късмет.

— Някои от приятелите ми нямаха.

— Съжалявам.

Шол хвърли поглед към Озбърн и отново се завъртя срещу Маквей. Разбираше, че през живота си не е срещал по-опасен човек. Опасен, защото не признаваше нищо друго освен истината и заради нея бе готов на всичко.

21:15

Залата бе притихнала. Всички погледи бяха впити в Елтон Либаргер, който крачеше по централната пътека на изумителната, пищна галерия от зелен мрамор и позлата в стил рококо, наречена „Златна“ още от своя създател Георг Венцеслаус фон Кнобелсдорф. Либаргер стъпваше твърдо. Вече не се нуждаеше от бастун или чужда помощ. Гордо изпъчен в своето великолепно вечерно облекло, той се чувстваше свободен, опитен, самоуверен. Като символичен владетел на бъдещето, минаващ пред ония, благодарение на които бе стигнал дотук.

Ерик и Едуард се задавиха от вълнение, когато го видяха как се отправя към подиума. До тях фрау Дортмунд плачеше, без да крие сълзите си. Внезапно Ута Баур се изправи, размаха ръка към залата и започна да ръкопляска. В другия край Матиас Нол последва примера й. После скочиха на крака Гертруде Бирман, Хилмар Грунел, Хенрик Щайнер, Конрад и Маргарете Пайпер. След миг вече всички гости бяха прави в единодушен жест на преданост. Кимайки с благосклонна усмивка, Либаргер плъзна поглед отляво надясно, докато гръмотевичните ръкопляскания разтърсваха залата и ставаха все по-силни с всяка негова крачка към подиума. Върховният миг наближаваше и възторгът бе неописуем.

Залетл погледна часовника си.

21:19.

Отсъствието на Шол беше непростимо. Надигайки глава, Залетл видя, че Либаргер вече е достигнал подиума и се изкачва по стъпалата. Когато достигна върха и се огледа, овациите станаха оглушителни. Настъпваше прелюдията на Übermorgen. Началото на „деня след утре“.

Навън Ремер и Шнайдер пресичаха двора на Шарлотенбург. Крачеха бързо и мълчаливо. Пред тях някакъв черен мерцедес зави от улицата към портала и пазачите му направиха път. Шофьорът прекоси двора, спря колата пред главния вход и се изкачи по стълбището. Първата мисъл на Ремер бе, че Шол се подготвя за бягство и той се запита дали да не вдигне тревога. Но не се случи нищо повече. Може би мерцедесът чакаше края на церемонията. Ремер измъкна радиостанция от джоба на сакото си и предаде кратко съобщение. Докато минаваха портала, той нарочно погледна към охраната. Пазачите извърнаха глави и ги оставиха да излязат. От мрака незабавно се появи тъмносиньо БМВ. Двамата се настаниха на задната седалка и колата потегли.

Ако Ремер, Шнайдер или някой от двамата други полицаи бе погледнал назад, щеше да види как парадният вход на двореца се отваря и шофьорът на черния мерцедес излиза, следван не от Шол, а от Джоана.

След като й помогна да се настани, шофьорът затвори вратата и седна зад волана. Включи двигателя, мина през портала и подкара към Шпандауер дам. Стотина метра по-нататък забеляза зад себе си сребрист фолксваген. Следяха го. Шофьорът се усмихна. Не вършеше нищо противозаконно, просто откарваше дамата до хотела.

На задната седалка Джоана се загърна в кожената наметка и се помъчи да удържи сълзите. Не знаеше какво е станало. В последния момент Залетл я бе прогонил, без да й даде възможност да се сбогува с Елтон Либаргер. Веднага след напускането на полицаите докторът я отведе настрани. Изглеждаше безкрайно нервен, но гласът му звучеше твърдо и повелително:

— Работата ви с господин Либаргер приключи. И за вас, и за него ще е по-добре да не се срещате повече. — Внезапно лицето му стана почти добродушно и той й подаде малко пакетче в лъскава опаковка. — Това е за вас. Обещайте ми, че няма да го отваряте, преди да се приберете у дома.

Объркана и стресната от неговата категоричност, тя не намери сили да възрази. Благодари и разсеяно прибра подаръка в чантичката си. Мислеше за Либаргер. Заедно бяха преживели много неща — и добри, и лоши. Залетл би могъл поне да ги остави да се сбогуват. Независимо от подаръка, този човек беше ужасно груб. Но онова, което последва, се оказа още по-лошо.

— Знам, че се надявахте да прекарате тази последна вечер с Фон Холден — каза Залетл. — Не се правете на изненадана че знам. За жалост Фон Холден ще бъде много зает с господин Шол и веднага след вечерята отлита с него за Южна Америка.

Сърцето й се сви.

— Няма ли да го видя?

— Не.

Джоана недоумяваше. Трябваше да пренощува в хотел и на сутринта да отлети за Лос Анджелис. Фон Холден не бе споменал за пътуване с Шол. Беше обещал да дойде при нея веднага след церемонията в Шарлотенбург. Нощта щеше да бъде само тяхна.

— Вещите ви са събрани. Пред стълбището ви чака кола. Сбогом, мис Марш.

И това бе всичко. Един пазач я придружи до изхода. После колата я отнесе. Когато погледна назад, дворецът едва се различаваше сред гъстата мъгла. Сякаш всичко, станало през последните дни, включително и срещата с фон Холден, беше само сън. Сън, който бавно изчезва в мъглата.