Не беше въпрос, а заповед.

Грандиозен, нисък и червендалест под буйната си сребристо-бяла коса, областният криминален съдия Ото Гравениц кимна към няколко кресла от кожа и бирманско тиково дърво и покани на немски посетителите да седнат. После мина пред тях и се настани зад масивно бюро в стил рококо, при което подметките му увиснаха на два пръста над дебелия ориенталски килим. В сравнение със спартанския декор на цялата сграда, кабинетът му беше истински оазис на богатство и изтънчен вкус към старинните мебели. Освен това целенасочено подчертаваше властта и високия пост на своя собственик.

Като се обърна към останалите, Хониг обясни на английски, че поради общественото положение на Шол и сериозните обвинения срещу него, съдията Гравениц е решил да изслуша показанията без присъствие на прокурор.

— Чудесно — съгласи се Маквей. — Да започваме.

Гравениц се пресегна напред, включи касетофона и в 15:25 заседанието започна.

В кратко предварително изявление, превеждано на немски от Ремер, Маквей обясни кой е Озбърн, как е забелязал убиеца на баща си в едно парижко кафене и как го проследил до един парк край Сена, тъй като наоколо нямало полиция, а се боял, че може да изгуби следите му. Там най-сетне събрал смелост да го разпита, но след броени секунди Мериман бил застрелян от човек, за когото имат основания да смятат, че също е наемник на Ервин Шол.

След като свърши, Маквей погледна втренчено Озбърн, отстъпи му мястото пред бюрото и седна. С помощта на Ремер свидетелят положи клетва пред Гравениц и започна показанията си. Отначало Озбърн повтори разказа на Маквей, а по-нататък не бе необходимо да се отклонява от истината.

Облегнат назад, Гравениц слушаше и в същото време внимателно изучаваше лицето на Озбърн. Когато разказът приключи, съдията се озърна към Хониг, после отново погледна свидетеля.

— Сигурен ли сте, че Мериман беше убиецът на баща ви? Изминали са почти трийсет години.

— Да, сър — каза Озбърн.

— Сигурно сте го ненавиждал.

Маквей стрелна очи към Озбърн. Внимавай, казваше погледът. Съдията опипва почвата.

— На мое място и вие щяхте да го ненавиждате — невъзмутимо отвърна Озбърн.

— Знаете ли защо Ервин Шол би могъл да желае смъртта на баща ви?

— Не, сър — отговори Озбърн и Маквей въздъхна от облекчение. Дотук всичко вървеше добре. — Не забравяйте, че бях дете. Видях лицето на убиеца и го запомних завинаги. Но повече не го видях до онази вечер в Париж. Не знам какво друго да ви кажа.

Гравениц изчака още малко, после се обърна към Маквей.

— Сигурен ли сте, че именно онзи Ервин Шол, който сега се намира в Берлин, е наел Албърт Мериман?

Маквей се изправи.

— Да, сър.

— Защо вярвате, че убиецът на хер Мериман също е бил наемник на хер Шол?

— Защото хората на Шол са се опитвали да убият Мериман, с което са го принудили да мине в нелегалност за дълги години. Най-сетне са го открили.

— И вие сте твърдо уверен, че зад всичко това стои Шол?

Маквей се бе опитал да избегне тъкмо това, но както всички талантливи съдии на този свят Гравениц имаше шесто чувство, близко по дух до родителската прозорливост. Както за децата, така и за подсъдимите предупреждението е едно: излъжеш ли, с тебе е свършено.

— Питате дали мога да го докажа? Не, сър. Все още не.

— Разбирам… — промърмори Гравениц.

Шол беше грамадна, влиятелна фигура в международните финансови среди и Гравениц се двоумеше. Маквей отлично знаеше, че всеки здравомислещ съдия би предпочел да подпише заповед за арестуване на германския канцлер, но не и да се захваща с човек като Ервин Шол. А показанията на Озбърн въпреки цялата си сила бяха само приказки и нищо повече. Трябваше незабавно да изкарат Гравениц от равновесие, иначе би се наложило най-неприятното — да отидат при Шол без заповед за арестуване. Ремер навярно мислеше същото, защото внезапно бутна креслото назад и се изправи.

— Ваше благородие — изрече той на немски. — Доколкото разбирам, една от основните причини да ни приемете толкова спешно е фактът, че са застреляни двама полицейски служители, работещи по случая. Един може да се окаже случайност, но двама…

— Да, това беше сериозен довод — съгласи се Гравениц.

— В такъв случай трябва да знаете, че единият беше нюйоркски полицай, убит в собствения си дом. Вторият, уважаван сътрудник на парижката полиция, бе тежко ранен на железопътната гара в Лион, а по-късно прехвърлен тайно в Лондон и настанен в болница под денонощна охрана. — Ремер помълча. — Преди малко е бил убит в болничната стая.

— Съжалявам — искрено въздъхна Гравениц.

Ремер кимна и продължи:

— Имаме сериозни основания да вярваме, че убиецът е работил за организацията на Шол. Налага се да разпитаме хер Шол лично, Ваше благородие, а не да се разправяме с адвокатите му. Без заповед за арест това е невъзможно.

Гравениц събра длани, облегна се и извърна глава към Маквей, който го гледаше втренчено, очаквайки решението. После невъзмутимо се приведе напред и записа нещо в бележника върху бюрото. Приглади с пръсти сребристата си грива, стрелна с поглед Хониг и обърна очи към Ремер.

— Окей — каза той на английски. — Окей.

Маквей, Нобъл и Озбърн изчакаха Гравениц да подпише Haftbefehl37 за Ервин Шол и да я връчи на Ремер. След това благодариха на съдията, сбогуваха се с Хониг и слязоха в гаража с личния асансьор на Гравениц.

Всички, включително Озбърн, разбираха, че стъпват по тънък лед. Както бе изтъкнал Хониг, заповедта в джоба на Маквей беше почти безполезна. Разбира се, нищо не им пречеше да почукат на вратата на Шол и да заявят: „Добър вечер, сър, ние сме от полицията и носим заповед за арест по следните причини…“ Най-вероятно Шол щеше да попадне зад решетките като всеки обикновен гражданин, но само след час щеше да налети цял орляк гръмогласни адвокати и в крайна сметка арестуваният щеше победоносно да излезе, без да е казал и дума.

През следващите седмици щяха да завалят заявления, подписани от Шол и десетки високопоставени лица, гарантиращи за него; клетвени декларации, че изобщо не е замесен, не е познавал, не е имал работа или основания за работа с бащата на Озбърн и който и да било от убитите; доказателства, че не е чувал, познавал или търсил по какъвто и да било повод човек на име Албърт Мериман; свидетелски показания, че през въпросните дни е бил другаде и не е припарвал до имението си в Лонг Айланд; категорични твърдения, че изобщо не е чувал за бивш агент от Щази на име Бернхард Офен и че по време на парижките събития се е намирал в Съединените щати. Всички тия клетвени декларации, скрепени с най-авторитетни подписи, щяха да гарантират пълната невинност на Шол. И тъй като липсваха конкретни доказателства, обвинението щеше да отпадне.

А после, след година или две, когато времето постепенно прикрие името на Шол и целият епизод бъде почти забравен, щеше да дойде ред на хладнокръвното, обмислено отмъщение, за което предупреждаваше Хониг. Маквей, Нобъл, Ремер и Озбърн щяха да видят как животът им се превръща в руини. Приятели, колеги и съвсем непознати хора щяха да ги обвинят в кражби, корупция, сексуални извращения, злоупотреби със служебното положение и още по-страшни неща. Семействата им щяха да станат за присмех, имената им нямаше да слизат от вестникарските страници, докато не бъдат напълно съсипани. В сравнение с тях Хъмпти-Дъмпти би изглеждал същинска гранитна канара, изсечена навеки между другите величави ликове върху скалите на Маунт Ръшмор.

Сред скърцане на гуми Ремер изкара мерцедеса от гаража и потегли по Харденбергщрасе, следван от колата на охраната.

Пет минути по-късно минаха край двайсет и двата етажа от стъкло и стомана на Европейския център и като свърнаха по близката уличка, слязоха в нов гараж.

— Auf Wiedersehen. Danke38 — каза Ремер по радиостанцията.