Пропълзя напред и надникна през ръба. Около метър и половина по-долу имаше скална издатина. Не беше кой знае какво, но по-добро укритие нямаше да намери. Използвайки прикритието на мрака, той скочи и се хвърли напред. В същия миг нещо го блъсна в рамото и го отметна назад. Раздаде се оглушителен гръм. Озбърн рухна по гръб върху снега и за миг пред очите му причерня.

Когато се опомни, видя над себе си стръмната канара. В ноздрите му нахлу мирис на барут и той осъзна, че револверът е гръмнал при скока. Разпери ръце и опита да се надигне, но внезапно над него се изправи черен силует.

Беше Фон Холден. С раница на гръб и някакъв странен пистолет в ръката.

— В Спецназ ни учеха, че човек трябва да се усмихва на своя убиец — тихо каза той. — Това го прави безсмъртен.

Изведнъж Озбърн разбра, че ще умре. И всичко, което го бе довело дотук, щеше да свърши след броени секунди. Осъзна простата, трагична истина, че нищо не може да стори. Но все още беше жив и имаше надеждата Фон Холден да му разкрие нещо, преди да го застреля.

— Защо бе убит баща ми? — запита Озбърн. — Заради скалпела, който изобрети? Заради операцията на Елтон Либаргер? Кажете ми. Моля ви.

Фон Холден се усмихна с ледено високомерие.

— Für Übermorgen — победоносно изрече той. — За деня след утре!

Сетне стреснато извърна глава, защото от мрака над тях се раздаде гръмовен тътнеж. Беше като звука на освирепял ураган, който се напъва да изтръгне земята изпод нозете им. Грохотът стана оглушителен и наоколо се посипаха парчета скала. После фронтът на лавината връхлетя върху тях и двамата с Озбърн отхвръкнаха през ръба като парцалени кукли. Премятаха се, летейки надолу по тесен и стръмен улей. В един миг от този кошмарен полет Озбърн зърна лицето на Фон Холден, вкаменено от недоверие и ужас. После лицето изчезна сред ревящия поток от лед, камъни и сняг.

Фон Холден излетя пръв върху почти равна площадка от скали и отделни камъни. Мъчително се изправи на крака и хвърли поглед наоколо. Над него се издигаше стръмният улей, по който бяха пропаднали. Отгоре продължаваха да се сипят снежни потоци. Завъртя се и зърна ледника точно там, където трябваше да бъде. Но всичко останало изглеждаше непознато. Нямаше ни най-малка представа къде може да е пътеката. Вдигна глава с надеждата, че луната ще се покаже иззад облаците, но видя само небето. Беше кристално чисто, без нито едно облаче. Ала нямаше нито луна, нито звезди. Вместо тях високо в небосвода се издигаше зелено-пурпурното сияние. Огромните, ужасяващи, пастелни драперии на неговия кошмар.

Той изкрещя и побягна. Отчаяно диреше с поглед пътеката, водеща към отдушника. Но нищо не беше на място. Никога не бе стъпвал тук. Обзет от непоносим ужас, Фон Холден продължи да тича, докато се натъкна на каменна стена и разбра, че е попаднал в задънена клисура, чиито отвесни стени се издигаха на десетки метри в зелено-пурпурното небе.

Задъхан, разтърсван от ударите на сърцето си, той се върна назад. Сиянието ставаше все по-ярко и титаничните завеси започваха да се спускат към него и същевременно плавно се люшкаха нагоре-надолу като чудовищните чукове от кошмарните сънища.

Драпериите наближаваха, трепереха злокобно, обливаха го с пъстрото си сияние. Готвеха се да го обвият като саван.

— Не! — изкрещя той, сякаш искаше с този вик да прогони магията.

Крясъкът отекна от канарите и полетя към ледника. Но магията не изчезна. Сиянията продължаваха да слизат, пулсирайки равномерно като някакъв чудовищен жив организъм. Изведнъж станаха полупрозрачни като гнусните пипала на медуза и полетяха надолу, за да го смажат. В безмълвен ужас Фон Холден се завъртя и хукна обратно.

Отново достигна каменните стени в края на клисурата. Обърна се и разтреперан от страх видя, че пипалата идват към него. Прозрачни, блестящи, тръпнещи. Все по-ниско. Какво бяха те? Предупреждение за идващата смърт? Или просто самата смърт? Фон Холден се сви край скалата. Какво искаха? Та той беше обикновен войник и изпълняваше заповеди. Изпълняваше своя дълг.

Внезапно едно ново чувство се надигна в гърдите му и прогони страха. Той беше войник от Спецназ! Беше Leiter der Sicherheit! Нямаше да се остави на смъртта, преди да е изпълнил задачата си!

— Nein! — изрева той. — Ich bin der Leiter der Sicherheit!67

Трескаво смъкна раницата, дръпна ремъците и измъкна отвътре кутията. Прегърна я и прекрачи напред.

— Das ist meine Pflicht!68

Той протегна ръце и издигна високо кутията.

— Das ist meine Seele!69

Сиянието внезапно изчезна и Фон Холден остана разтреперан под лунните лъчи с кутията в ръце. Минаха няколко секунди, преди да чуе собственото си дишане. След още малко пулсът му се успокои. Бавно тръгна към изхода от клисурата. Излезе и се озова на скалния ръб над ледника. Точно под него ясно се виждаше пътеката, водеща към шахтата. Без да губи време, Фон Холден тръгна натам, продължавайки да притиска кутията към гърдите си.

Бурята бе отминала и в небето блестяха безброй звезди. Наклонените лъчи на залязващата луна придаваха на пейзажа някаква странна абстрактност, сякаш тази планина принадлежеше едновременно на миналото, настоящето и бъдещето. Фон Холден имаше чувството, че е помолил за помощ незнайни сили и те са му отворили път към един нов свят, съществуващ само в някакво затънтено кътче на битието.

— Das ist meine Pflicht! — повтори той, впил поглед в звездите.

Дългът над всичко! Над света. Над Бог. Над времето.

След няколко минути той достигна скалите, които прикриваха отвора на шахтата. Краят им минаваше по самия ръб на пропастта и Фон Холден трябваше да ги заобиколи внимателно. Докато пристъпваше по ръба, той зърна на десетина метра под себе си Озбърн, проснат по гръб върху тясна заснежена площадка. Левият му крак беше подвит неестествено. Фон Холден разбра, че е счупен. Но Озбърн не беше мъртъв. Отворените му очи гледаха право нагоре.

Вече никакви рискове, помисли Фон Холден. Застреляй го още сега.

Когато пристъпи напред и погледна право надолу, над ботуша му излетя снежно облаче. Беше прекрачил в сянка, луната над него изчезваше зад острия силует на Юнгфрау. Но дори и сред мрака Озбърн го видя как прехвърля тежката кутия в лявата си ръка. После дясната протегна пистолета. Озбърн вече нямаше оръжие — револверът на Маквей бе изчезнал в лавината, която преди малко му спаси живота. Съдбата вече му бе дала един шанс. Нямаше да получи втори, ако не предприемеше нещо.

Хапейки устни от болката в счупения крак, Озбърн заби лакти в снега. Из цялото му тяло избухна непоносимо страдание, но въпреки всичко той пълзеше по гръб като премазано животно през камъни и лед, гърчеше се, лазеше сантиметър по сантиметър, за да се изтръгне от безмилостния прицел. Изведнъж главата му увисна надолу и той разбра, че е достигнал ръба. Отдолу долетя мразовит полъх. Озърна се през рамо и не видя нищо, освен необятна черна пропаст сред ледовете. Бавно завъртя поглед нагоре. Усети как Фон Холден се усмихва, присвивайки пръст около спусъка.

Сетне очите на Фон Холден проблеснаха под лунните лъчи. Тялото му се сгърчи и пистолетът заподскача, разпращайки към пустотата ветрило от куршуми. Фон Холден продължаваше да стреля, разтърсван от всеки изстрел, докато пълнителят свърши. После ръката му омекна, отпусна се настрани и изтърва пистолета. Още миг той постоя горе с широко разтворени очи, без да изпуска кутията. Полюшна се безкрайно бавно и полетя напред и надолу, отвъд Озбърн — все по-надолу през ясната нощ към зейналия мрак на ледника.

Озбърн помнеше кучешки лай и човешки лица.

Лекар и санитари. Планински спасители, които го измъкнаха на носилка нагоре през мрака. Вера. Станцията. Лицето й — пребледняло и обтегнато от страх. Слизане с влакчето. Униформени полицаи. Те говореха нещо, но не помнеше дали ги е чул. Кони. Седнала до него с окуражаваща усмивка. И пак Вера. Ръката й върху неговата.