В плика, който бе донесла, Маквей изпращаше задграничния му паспорт, най-сетне измъкнат от Първа парижка полицейска префектура. Имаше и бележка на френски, подписана от Бара и Метро. Двамата детективи му пожелаваха всичко най-хубаво и изразяваха искрената надежда, че ще стори всичко възможно, за да не идва повече във Франция.

Изписаха го една седмица след събитията на Юнгфрау и два дни след като Вера потегли за Париж.

Ремер го придружи до аерогарата и му разказа последните новини. Нобъл беше прехвърлен със самолет в Лондон и сега лежеше в специализиран център за лечение на тежки изгаряния. Предстояха му множество операции за присаждане на кожа и дълги месеци възстановяване, преди да се завърне към нормалния живот… ако това изобщо се окажеше възможно. Самият Ремер, въпреки гипсираната китка, се бе завърнал на работа и разследваше енергично събитията около пожара в Шарлотенбург и престрелката в хотел „Борггреве“. Джоана Марш бе открита в един берлински хотел. След дълги разпити я бяха освободили и тя бе заминала за Щатите, придружена от Маквей. Ремер не знаеше какво е станало след това. Предполагаше, че се е прибрала в Таос.

— Ремер… — предпазливо запита Озбърн, припомняйки си нощта на Юнгфрау. — Знаете ли откъде е повикала полицията? От коя спирка? Клайне Шайдег или Юнгфрауйох?

За момент Ремер откъсна очи от пътя и го погледна.

— За Вера Монере ли питате?

— Да.

— Тя не се е обаждала на полицията.

— Какво искате да кажете? — смая се Озбърн.

— Обадила се е друга американка. Туристка… Някоя си Кони… не помня фамилията.

— Кони?

— Точно така.

— Значи Вера е знаела къде съм. И е казала къде да ме намерят.

— Намериха ви кучетата. — Ремер се навъси. — Защо мислите, че е била госпожица Монере?

— Тя беше там, когато ме донесоха в станцията… — неуверено промърмори Озбърн.

— Както и много други.

Озбърн се загледа настрани. Значи кучетата… Добре, нека да е така. Нека образът на Вера, изправена на пътеката за Фон Холден с огромна окървавена висулка в ръцете, да си остане само илюзия. Част от халюцинациите. И нищо повече.

— Всъщност питате дали е невинна. Искате да вярвате, но все още не смеете.

Озбърн го погледна.

— Сигурен съм, че е невинна.

— И имате право. Открихме нелегалната печатница, в която е изработена фалшивата полицейска карта на Фон Холден. Намираше се в апартамента на надзирателя. Онзи, който предал Вера на Фон Холден. Тя е вярвала, че идва при вас. Фон Холден знаел толкова много, че едва към края започнала да се съмнява.

Озбърн не се нуждаеше от доказателства. Дори да не бе повярвал горе в планината, щеше да повярва при срещата в болницата.

— А Джоана Марш? — запита той. — Разбрахте ли защо Залетл ни насочи към нея?

Ремер помълча, после поклати глава.

— Някой ден може и да узнаем, нали така?

Нещо в поведението му подсказваше, че знае повече, но предпочита да не говори по въпроса. И Озбърн осъзна, че каквото и да бяха преживели заедно, Ремер си оставаше полицай. Стигаше му само един пример — как се бяха отнесли с Вера, макар че навярно от самото начало знаеха, че не е Аврил Рокар и няма нищо общо с Организацията. Подобна власт беше ужасяваща, защото лесно можеше да попадне в нечисти ръце.

— Какво става с Маквей? — запита той.

— Нали ви казах. Замина за Щатите заедно с госпожица Марш.

— Той ми върна паспорта.

— Иначе няма как да напуснете Германия — усмихна се Ремер.

— Не ми каза нищо. Даже когато дойде да ме посети в Гринделвалд, не изрече нито дума.

— В Берн.

— Какво?

— Откараха ви в бернската болница.

Лицето на Озбърн застина като маска.

— Сигурен ли сте?

— Да. Бяхме при колегите в Берн, когато пристигна новината, че са ви открили на върха.

— Били сте в Берн? Как…

— Маквей откри следата ви — усмихна се Ремер. — Нали си купихте железопътна карта в Берн. И платихте с кредитна карта. Маквей държеше сметките ви под око. За всеки случай. Така разбра къде сте.

— Това е незаконно — възмути се Озбърн.

Гласът на Ремер изведнъж стана твърд.

— А вие му взехте револвера, писмото и значката. Нямате право да се представяте за полицейски служител.

— Ако не го бях направил, къде щеше да е сега Фон Холден? — възрази Озбърн. Изчака малко, но Ремер мълчеше. — И сега какво?

— Нищо не мога да кажа. Случаят не зависи от мен. С него се занимава Маквей.

„Случаят не зависи от мен. С него се занимава Маквей.“ Ден след ден тия думи отекваха в паметта на Озбърн. Какво наказание се полагаше за онова, което бе извършил? Не само бе отнел оръжието и документите на полицейски служител, но и си бе послужил с тях, за да мине през границата. Можеха да го съдят в Лос Анджелис, а после да го екстрадират в Германия или Швейцария. Или дори във Франция, ако се намесеше Интерпол. А не дай си Боже да възникнат и допълнителни обвинения. Но главното бе опитът за убийство на Албърт Мериман. Въпреки всичко Мериман беше американски гражданин. А Маквей не забравяше подобни неща.

Вече наближаваше Коледа, а от детектива още нямаше никаква вест. Но всеки път щом зърнеше полицейска кола, Озбърн неволно трепваше. Не знаеше как да се отърве от подлудяващия страх и чувството за вина. Можеше да потърси адвокат и да си подготви защита, но това само би влошило положението, ако Маквей бе решил да го остави на мира. За да прогони тревогите, той се помъчи да насочи всички мисли към пациентите си. Три вечери седмично ходеше на упражнения за счупения крак. Поне още месец нямаше да се отърве от патериците и още два месеца щеше да накуцва. Но това беше нищо в сравнение с другите възможности.

А времето постепенно заличаваше душевните рани. Част от загадката около смъртта на баща му бе разсеяна, макар че крайният отговор продължаваше да тъне в мъгла. Думите на Фон Холден „Für Übermorgen, за деня след утре“ — ако онази част от спомените му бе истина, а не халюцинация — изглеждаха просто безсмислена абстракция, която не изясняваше нищо.

Заради собствения си разсъдък, заради бъдещето, заради Вера трябваше да отхвърли в миналото Юнгфрау, Мериман, Фон Холден и Шол. Също като трагичната смърт на баща си, с която най-сетне започваше да се примирява.

Маквей се обади в дванайсет без пет, само ден преди пристигането на Вера.

— Искам да ви покажа нещо. Ще можете ли да дойдете?

— Къде?

— Централното управление — поясни Маквей небрежно, сякаш бяха говорили за това преди четвърт час. — Сградата „Паркър сенчър“.

— Кога?

— След час.

Боже Господи, какво ли си бе наумил? По челото на Озбърн изби пот.

— Идвам — каза той и затвори телефона с трепереща ръка.

Пътуването от Санта Моника до центъра му отне двайсет и пет минути. Беше горещо и хоризонтът около града чезнеше зад гъста завеса от смог. Чувстваше се изплашен до смърт.

Маквей го чакаше на входа. Здрависаха се и тръгнаха към асансьора, където чакаха десетина души. Озбърн се подпря на патериците и заби поглед в земята. Маквей не споменаваше нито дума за онова, което искаше да му покаже.

— Как е кракът? — запита Маквей, когато тръгнаха по коридора на един от горните етажи.

Изглеждаше отпочинал, а изгореното петно на лицето му вече заздравяваше. Даже бе успял да хване тен, сигурно пак играеше голф.

— Оправя се малко по малко… — промърмори Озбърн, като се мъчеше да изглежда спокоен. — А и вие май сте добре.

— Доколкото ми позволяват годинките — отвърна Маквей без усмивка и го поведе по лабиринт от коридори, изпълнени с объркани, уморени и гневни хора.

Най-сетне се озоваха в голямо помещение, разделено на две с телена мрежа. Вътре имаше двама полицаи и безброй лавици със запечатани найлонови пликове за веществени доказателства. Маквей се подписа в някаква книга и получи плик с видеокасета. Отново излязоха в коридора и минаха в празен кабинет. Маквей затвори вратата.