Тя извърна глава, видя отражението си в огледалото и пристъпи натам. Не беше сигурна какво точно вижда, но усещаше, че е някак променено. Стройната фигура и малките гърди си оставаха същите. Косата, макар и безобразно разрошена, изглеждаше непроменена. Имаше още нещо. Нещо бе изчезнало и на негово място бе дошло друго.

Внезапно телефонът зазвъня отново. Леко раздразнена, Вера погледна натам. Звънът не спираше и накрая тя вдигна слушалката.

— Oui…

— Един момент — долетя от телефона далечен глас.

Той се обаждаше.

— Вера! Bonjour!6 — заподскача в слушалката гласът на Франсоа. Звучеше весело, настоятелно.

Тя помълча за секунда. И в тази секунда осъзна, че онова изчезнало нещо всъщност бе детското в нея, че е пресякла граница, от която няма завръщане. Вече не беше същата, каквото и да означаваше това. За добро или за зло, животът й се променяше изцяло.

— Bonjour — изрече тя най-сетне. — Bonjour, Франсоа.

Малко след пладне Пол Озбърн напусна апартамента на Вера и се върна с метрото в хотела си. Два часа по-късно, облечен с поло, джинси и маратонки, вече караше наетото тъмносиньо пежо по авеню дьо Клиши. Ориентирайки се внимателно по картата, която бе получил заедно с колата, той свърна надясно от улица Мартр и излезе на северозападната магистрала край Сена. През следващите двайсет минути спря на три пъти, за да огледа страничните пътища и местата за отбивка. Нито едно не изглеждаше подходящо.

В три без двайсет и пет Озбърн отмина някакъв обграден с дървета път, който навярно водеше към Сена. Веднага зави обратно и подкара по него. Половин километър по-нататък се озова в безлюден парк, разположен по хълмистия източен бряг на реката. Доколкото можеше да прецени, паркът не представляваше нищо повече от просторна ливада, оградена с дървета, покрай които обикаляше черен път. Продължи напред, докато пътят постепенно взе да завива обратно към магистралата. И тук най-сетне видя онова, което търсеше — рампа от утъпкан чакъл, слизаща до самата вода. Спря, излезе от колата и се огледа. Шосето беше почти на цял километър и изобщо не се забелязваше зад гъсталака от дървета и храсти.

През лятото този парк край реката навярно гъмжеше от посетители, но сега, в три следобед през дъждовния октомврийски четвъртък, наоколо не се мяркаше жива душа.

Озбърн се отдалечи от пежото и тръгна надолу по рампата. В пролуките между преплетените дървесни корони под него смътно се мяркаше реката. Оловното небе и неспирният ръмеж пораждаха странно чувство за самота, сякаш бе последният човек на този свят. Стръмната рампа беше набраздена от колелата на автомобили — навярно през лятото хората слизаха до брега, за да се повозят на лодки.

Когато наклонът взе да намалява, той зърна край самата вода да стърчат ниски прогнили стълбове и предположи, че преди години на брега е имало нещо като пристанище. Кога, защо, в каква епоха? Кой знае… Какви ли армии и преди колко века бяха минавали оттук? Колко хора бяха стъпвали по пътя, където вървеше сега?

На три-четири метра от реката чакълът свършваше, отстъпвайки място на сив пясък, който по-близо до водата се превръщаше в червеникава кал. Озбърн предпазливо пристъпи напред, като изпробваше с крак терена. Пясъкът беше стабилен, но щом достигна калта, маратонките му веднага затънаха. Той отскочи назад, изтръска се доколкото можеше и пак огледа реката. На това място Сена течеше лениво, плискайки по брега едва забележими вълнички. Но трийсетина метра по-надолу стърчеше неголям скалист нос, обрасъл с дървета и там течението рязко се отклоняваше към средата на реката.

Озбърн дълго гледа скалите, осъзнавайки пределно ясно какво върши. После рязко обърна гръб на реката и се отправи към група дървета в подножието на хълма. Намери голям откършен клон, върна се и го хвърли във водата. За момент не се случи нищо. Клонът просто плаваше на повърхността. После водата бавно го понесе напред и след няколко секунди парчето дърво се стрелна покрай скалите към средата на течението. Озбърн погледна часовника си. Бяха изминали десет секунди. След още двайсет клонът изчезна от поглед зад дърветата по малкия нос. Общо половин минута от мига, в който го бе хвърлил.

Пак се обърна и тръгна към дърветата. Трябваше му нещо по-масивно, нещо наподобяващо по тежест човешко тяло. След малко откри дънера на изкоренено дърво. С усилие метна дървото на рамо, върна се към водата, отново нагази в калта и го хвърли навътре. Също както предния път, за момент дънерът остана неподвижен, после течението го повлече покрай брега. Щом наближи скалите, дървото ускори ход и се насочи право към средата на реката. Озбърн пак погледна часовника. Трийсет и две секунди докато се изгуби от поглед. Дънерът тежеше около двайсет и пет килограма. Канарак вероятно беше някъде към осемдесет. Съотношението в тегло между клона и дънера беше далеч по-голямо, отколкото това между дънера и Канарак. Не се забелязваше обаче съществена разлика във времето, за което течението ги бе отнесло отвъд скалите.

Когато постепенно започна да схваща положението, Озбърн усети как пулсът му се ускорява и под мишниците му избива пот. Щеше да успее, нямаше никакво съмнение! Върна се малко назад, после изтича покрай дърветата по брега към онова място, където скалите навлизаха в реката. Тук беше дълбоко и водата течеше безпрепятствено. След като нямаше какво да го спре, парализираният от сукцинилхолина Канарак щеше да се носи все по-бързо към главното течение. Преди да са минали и шейсет секунди от хвърлянето му във водата, тялото вече щеше да поеме надолу по Сена.

Сега трябваше да се увери. Озбърн нагази във високата трева и вървя почти километър през храсталаци и горички. Колкото повече се отдалечаваше, толкова по-стръмен ставаше брегът, а и течението набираше сила. Най-сетне Озбърн спря на едно малко възвишение. Докъдето му стигаше погледът, реката беше чиста. Нямаше нито островчета, нито пясъчни плитчини или заседнали дънери. Само бързата, широка река сред пусти ниви и полета. Нещо повече — не се виждаха села, фабрики, къщи или мостове. Доколкото можеше да прецени, изобщо нямаше откъде случаен свидетел да зърне, че нещо плава надолу по течението.

Особено в мрачна, дъждовна нощ.

Лебрюн и Маквей проследиха Озбърн и спътницата му до градината на Националния природонаучен музей. Оттам друга полицейска кола продължи следенето до апартамента на Вера.

Щом двамата влязоха, Лебрюн се свърза с централата и съобщи адреса. След четирийсет секунди получиха по факс списъка на живеещите в тази сграда, изваден от компютрите на Пощенската служба.

Лебрюн прегледа листа, после го подаде на Маквей, който бавно надяна очилата си. Според списъка и шестте апартамента в сградата на Кей дьо Бетюн 18 бяха заселени. Пред две от фамилиите имаше само инициали, което навярно означаваше, че са на неомъжени жени. Едното име беше М. Сейриг, другото В. Монере. Данните от архива за permis de conduire — френското название на шофьорските книжки — изясниха, че става дума за Моник Сейриг, шейсетгодишна, и Вера Монере, възраст двайсет и шест години. След по-малко от минута факсът в невзрачния форд на Лебрюн им подаде копие от шофьорската книжка на Вера Монере. Снимката потвърждаваше, че това е спътницата на Пол Озбърн.

В този момент от централата внезапно наредиха да се свали наблюдението. Лебрюн бе уведомен, че доктор Пол Озбърн предизвиква интерес от страна на Интерпол, а не на Парижката полицейска префектура. Ако ония от Интерпол държат някой да виси на отсрещния тротоар, докато Озбърн се забавлява с госпожицата, нека бъдат тъй добри да поемат разноските, защото местните власти не могат да си ги позволят.

Маквей имаше печален опит от работа с градските бюджети и знаеше как общината кастри разходите с голямата секира, а самозвани политици вдигат олелия за всеки похарчен долар. Затова след половин час, когато сконфузеният Лебрюн го свали от колата пред префектурата, той само сви рамене и се отправи към бежовия опел, който му бяха дали от Интерпол. Нямаше друг изход, освен да поеме следенето лично.