После навярно бе загубил съзнание от лекарствата или от изтощение, защото всичко изчезваше.

По-късно като че бе попаднал в болницата на Гринделвалд. Имаше някакъв спор по въпроса кой е всъщност. Беше готов да се закълне, че по някое време в стаята влязоха Ремер и Маквей. Облечен със същия смачкан костюм, Маквей седеше до леглото и го гледаше.

И отново видя Фон Холден сред планините. Видя го как се олюлява на ръба. Как пада. За част от секундата му се стори, че горе на ръба стои още някой. Напрегна памет, помъчи се да разбере кой е това и осъзна, че е Вера. В ръката й блестеше огромна ледена висулка, обляна в кръв. Но това видение изчезна и отстъпи място на друго, далеч по-ясно. Фон Холден беше жив и падаше към него, продължавайки да стиска кутията. Времето не течеше нормално, а бе застинало като в забавен кадър и той падаше по широка дъга, която водеше отвъд Озбърн, към бездънния мрак стотици метри по-долу. Сетне Фон Холден изчезна и остана само онова, което бе казано преди.

— Защо бе убит баща ми? — питаше Озбърн отново и отново.

— Für Übermorgen — отговаряше Фон Холден. — За деня след утре.

Берлин

Понеделник, 18 октомври

Вера седеше сама на задната седалка, докато таксито зави от Клай алее по Меселщрасе и навлезе в Далем — един от най-красивите берлински квартали. Вече втори ден валеше студен дъжд и всички се оплакваха от времето. Тази сутрин портиерът на хотел „Кемпински“ й бе донесъл една червена роза, дебел плик и набързо надраскана бележка с молба да отнесе плика на Озбърн, когато го посети в малката клиника за богати пациенти в Далем. Само това и подпис. Маквей.

Поради ремонт на улиците се наложи да заобиколят и таксито мина покрай овъглените останки на Шарлотенбург. Въпреки дъжда работите по разчистването вървяха с пълен ход. Булдозери прегазваха алеите и събираха развалините на купища тухли и камъни, които се извозваха с грамадни самосвали. Трагедията бе отразена по първите страници на световната преса, а в цял Берлин флаговете бяха спуснати. Предстоеше погребение на жертвите с военни почести. На него щяха да присъстват двама бивши американски президенти, президентът на Франция и английският министър-председател.

— Вече веднъж е горял — гордо и твърдо изрече шофьорът. — През 1746 година. Тогава са го построили наново. Пак ще го построим.

Докато таксито завиваше по Кайзер-Фридрихщрасе, Вера затвори очи. Бе слязла с Озбърн от планината и бе останала при него докато не я прогониха. После я изпратиха с усилена охрана до Цюрих, където узна, че той е прехвърлен в Берлин. Веднага потегли насам. Всичко бе станало толкова бързо. Спомени и чувства се сблъскваха — прекрасни, мъчителни, ужасяващи. Любов и смърт вървяха ръка за ръка. Плътно преплетени. Сякаш бе преживяла цяла война.

И навсякъде тегнеше вездесъщата сянка на Маквей. Понякога той изглеждаше строг, но добродушен дядо, загрижен за човешките права и достойнството на всекиго. Друг път се превръщаше в хладнокръвен пълководец. Егоистичен, безмилостен, неуморим, даже жесток. Вечно устремен към истината. На всяка цена.

Таксито спря под козирката на входа и Вера влезе в болницата. С изненада видя, че в малкото топло фоайе стои униформен полицай. Той нито за миг не я изпусна от поглед, докато се представяше на дежурната сестра. После веднага повика асансьора и с усмивка я придружи до кабината.

На втория етаж я посрещна друг полицай, а пред вратата на стаята дежуреше цивилен инспектор. Двамата явно знаеха коя е, цивилният даже я поздрави по име.

— Опасно ли е? — запита тя, разтревожена от полицейското присъствие.

— Не, просто предпазна мярка.

— Разбирам.

Вера се обърна към вратата. Зад нея беше човекът, когото почти не познаваше, но го обичаше тъй, сякаш заедно бяха преживели векове. Той бе докоснал в душата й струна, неизвестна дори за самата нея. Може би защото когато се срещнаха, и двамата тръгваха по дълъг и стръмен път. И онова, което видяха тогава пред себе си, ги сближаваше тъй, сякаш никога нямаше да се разделят. А сетне той бе потвърдил това горе, в планините, при невъбразимо жестоки условия. За себе си и за нея.

Поне така си мислеше тя. Изведнъж я обзе страх, че може би тия чувства са само нейни. Че е разбрала погрешно, че чувствата между тях са били мимолетни и едностранни, че от другата страна на вратата ще открие не Пол Озбърн, а съвършено непознат човек.

— Защо не влизате? — усмихна се инспекторът и отвори вратата.

Той лежеше по гръб, изпънал високо крак сред мрежа от макари, въженца и противотежести. Беше само по тениска и червени шорти и когато го видя такъв, страховете й мигом изчезнаха и Вера избухна в смях.

— Какво ти е толкова смешно, по дяволите? — запита той.

— Не знам… — изкиска се тя. — Нямам представа… Просто всичко е толкова…

После инспекторът затвори вратата, тя изтича през стаята и се хвърли в прегръдките му. И всичко станало през последните дни — на Юнгфрау, в Париж, в Лондон и Женева — връхлетя като бурна вълна. Навън валеше и цял Берлин се оплакваше от времето. Но за тях това нямаше значение.

Лос Анджелис

Пол Озбърн седеше сред тревистото дворче зад своя дом в Пасифик Палисейдс и гледаше дългата дъга от светлини около залива Санта Моника. До Коледа оставаше само седмица, а температурата даже в десет вечерта не спадаше под двайсет и пет градуса.

Онова, което се случи на Юнгфрау, беше прекалено сложно и объркано, за да дири в него някакъв смисъл. Най-силно го смущаваха последните мигове, защото не знаеше със сигурност кое е истина и кое се е разиграло само във въображението му.

Като лекар разбираше, че е преживял тежка физическа и психическа травма. Не само през последните седмици, а през целия си живот още от най-ранно детство, макар че дните в Германия и Швейцария несъмнено бяха най-тежки. Но именно на Юнгфрау тънката нишка между халюцинация и реалност преставаше да съществува. Нощта и снегът се бяха слели със страха и пределното изтощение. Ужасът от лавината, предстоящата неминуема смърт от куршума на Фон Холден и непоносимата болка в счупения крак изтриваха от съзнанието му представата за реалност. Ставаше почти невъзможно да реши къде свършва истината и започва видението. Впрочем имаше ли някакво значение, след като вече си бе у дома — измъчен, но въпреки всичко жив и на път да оздравее?

Озбърн отпи глътка чай с лед и отново погледна към залива. След час Вера щеше да потегли с експреса за Кале. После двете с баба й щяха да се прехвърлят с ферибота до Дувър и оттам да хванат влака за Лондон. Утре в единайсет сутринта щяха да излетят за Лос Анджелис. Вера вече бе посещавала Щатите заедно с Франсоа Кристиан. Баба й идваше за пръв път. Озбърн нямаше представа какво ще помисли старата жена за коледните празници в Лос Анджелис, но не се съмняваше, че ще изрази открито своите впечатления. От празника, от слънчевото време… и от него.

Пристигането на Вера беше вълнуващо събитие. А присъствието на баба й правеше всичко някак официално. Ако решеше да остане и да работи като хирург в САЩ, трябваше да се справи със строгите изисквания на Образователната комисия за чуждестранни лекари. Може би щеше да се наложи отново да държи изпити или да премине дълъг и труден стаж. Подобно начинание би изисквало от нея да пожертва много време и енергия, при това напълно безсмислено, защото във Франция вече имаше лекарски права. Само че Озбърн я бе помолил да се омъжи за него. Да дойде в Калифорния и да заживеят щастливо.

Направи й предложението в болничната стая, а тя с усмивка отговори, че „ще види“. Точно така каза:

— Ще видя…

— Какво? — запита той.

Наистина, какво искаше да види? Дали иска да се омъжи за него? Да живее в Щатите? В Калифорния? Но колкото и да я разпитваше, не успя да изтръгне нищо освен тези думи. „Ще видя…“ После тя го целуна и замина за Париж.