Използвайки клона като нещо средно между бастун и патерица, той обърна гръб на бучащата вода и тръгна през мрака.

Събота, 6 октомври, 3:15 през нощта

Седнала в хола на своя апартамент, Анес Демблон пушеше вече втора кутия „Житан“ от полунощ насам и гледаше втренчено телефона. Все още не бе съблякла омачканото костюмче, с което изкара целия работен ден в канцеларията. Не бе вечеряла, даже не си бе измила зъбите. Анри вече трябваше да е пристигнал, или поне да се обади по телефона. Трябваше да има някаква вест, каквато и да било. Но нямаше. Сигурна бе, че нещо се е объркало. Обаче какво? Дори да се окажеше, че американецът е професионалист, Канарак би го очистил също тъй ефикасно, както бе сторил с Жан Пакар.

Колко години бяха минали откакто той я дръпна за косата и вдигна полата й пред всички хлапета в двора на Второ общинско училище в Бриджпорт, щат Кънектикът. Тогава Анес беше едва в първи клас, а Анри Канарак — не, Албърт Мериман! — в четвърти. След онзи подвиг той се изхили, после поведе с небрежна походка тайфата си към нова жертва — едно дебело момче, което скоро щеше да се разплаче от подигравките и ударите им. Още същия следобед Анес му го върна тъпкано. След училище проследи Албърт, изчака го да се наведе над нещо и се прокрадна изотзад. Като се изпъна в цял ръст, тя вдигна ръце високо нагоре и стовари върху главата му огромен камък. Спомняше си как той рухна на паважа, облян в кръв. Спомняше си, как мислеше, че наистина го е убила, докато накрая Албърт посегна да я сграбчи за глезена и тя побягна. Това бе началото на една връзка, траяла повече от четирийсет години. Така е, даже в най-ранно детство хората от един и същ тип се привличат.

Анес се изправи и смачка цигарата в препълнения пепелник. Вече наближаваше три и половина през нощта. В събота пекарната беше отворена до обяд. След по-малко от два часа трябваше да тръгва за работа. Изведнъж тя се сети, че Анри бе взел колата. Значи трябваше да пътува с метрото, ако го отваряха толкова рано. Не знаеше точно. Отдавна не бе отивала на работа с градския транспорт.

Реши, че може и да хване такси. Мина в спалнята, свали дрехите и си облече нощницата. После нагласи будилника за 4:45 и си легна. Все пак седемдесет и пет минути сън бяха по-добре от нищо, стига да успееше да заспи.

В паркирания отсреща зелен форд високият мъж на име Бернхард Офен погледна часовника си. Беше 3:37.

На седалката до него лежеше неголям черен предмет, напомнящ дистанционно управление за телевизор. В горния ляв ъгъл имаше електронен циферблат. Той взе предмета и нагласи брояча на три минути и трийсет секунди. После включи двигателя на колата и натисна червения бутон в долния десен ъгъл на кутийката. Циферблатът се включи и започна да отброява назад с точност до една стотна от секундата.

Бернхард Офен хвърли един последен поглед към тъмния жилищен блок, сетне подкара напред.

3:32:16

На различни места в претъпканото с вехтории мазе на жилищния блок бяха скрити седем съвсем малки вързопчета с извънредно компактен пластичен експлозив, свързани с общ електронен детонатор. Малко след 2:00 Офен се бе вмъкнал през един счупен прозорец. За по-малко от пет минути бе напъхал зарядите между купища стари мебели и вързопи с дрехи, като обърна особено внимание на огромния резервоар с четири хиляди литра нафта за парното отопление. След това излезе по същия път и се върна в колата. В 2:40 вече бяха изгаснали всички прозорци освен един. В 3:35 Анес Демблон също изключи лампата.

В 3:39 и трийсет секунди пластичните заряди избухнаха.

Полет 38 на „Американ еърлайнз“ от Чикаго за Цюрих кацна на летище Клотен в 8:35, двайсет минути преди разписанието. От авиолинията предложиха да осигурят инвалидна количка, но Елтон Либаргер настоя сам да слезе от самолета. Предстоеше му да се срещне със семейството, което не бе виждал цяла година и държеше да се покаже като напълно възстановен мъж, а не като безпомощен инвалид, който ще бъде само излишен товар.

Джоана взе ръчния багаж и изчака зад Либаргер докато другите пътници слязат от самолета. След това му подаде бастуна, посъветва го да внимава и той рязко пристъпи напред.

Когато достигна изхода, Либаргер енергично подпря бастуна до вратата на самолета, без да обръща внимание на усмихнатата стюардеса. Дълбоко пое дъх, прекрачи прага и изчезна в подвижния ръкав.

— Малко е нервен, но ви благодаря от негово име — извинително подхвърли Джоана, докато бързаше да го настигне.

В аерогарата им се наложи да изчакат на опашка пред митницата. Когато минаха, Джоана намери количка, прибра багажа и двамата тръгнаха по коридора към имиграционните служби. Изведнъж тя се запита какво ще правят, ако никой не ги посрещне. Нямаше представа нито къде живее Елтон Либаргер, нито на кого да се обади. После стъклената врата в дъното ги изведе към чакалните. Изведнъж насреща им шестчленен духов оркестър засвири швейцарски вариант на „Той е чудесен момък“ и наоколо избухнаха ръкоплясканията на двайсетина изключително добре облечени мъже и жени. Малко по-назад ръкопляскаха четирима униформени шофьори.

Либаргер спря и впи поглед в посрещачите. Джоана се запита дали ги е познал. Някаква едра жена с кожено манто и воалетка се втурна напред, грабна Либаргер в прегръдките си и като го обсипваше с целувки, заповтаря:

— Чичо. О, чичо! Колко ни липсваше! Добре дошъл у дома!

Останалите също тъй бързо обкръжиха Либаргер, оставяйки Джоана да стои самотно отстрани. Това посрещане я озадачаваше. За пет месеца напрегната терапия Елтон Либаргер нито веднъж не й бе споменавал за богатството и властта, с които очевидно разполагаше. Къде бяха близките му през това време? Цялата работа й се струваше абсурдна. Но в края на краищата това не я засягаше.

— Мис Марш? — запита един извънредно красив мъж, който се бе отделил от групата. — Името ми е Фон Холден. Работя в компанията на мистър Либаргер. Ще разрешите ли да ви придружа до хотела?

Фон Холден изглеждаше на трийсет и няколко години. Беше строен, висок над метър и осемдесет, с късо подстригана кестенява коса и рамене на плувец. Облечен бе в безупречен двуреден костюм на ситно райе, бяла риза и тъмна вратовръзка.

Джоана се усмихна.

— Много ви благодаря. — Като се озърна към групата, тя видя, че някой е докарал инвалидна количка и двама от шофьорите помагат на Либаргер да се настани в нея. — Би трябвало поне да кажа някоя дума на мистър Либаргер.

— Сигурен съм, че той няма да ви се сърди — любезно я успокои Фон Холден. — Освен това ще се видите на вечеря. А сега насам, ако обичате.

Той пое багажа на Джоана и я изведе в някакъв страничен коридор, където ги чакаше асансьор. Пет минути по-късно двамата бяха на задната седалка на мерцедес, устремен по магистралата към Цюрих.

Джоана никога не бе виждала толкова много зеленина. Навсякъде имаше дървета и ливади с великолепен изумруден цвят. В далечината се мержелееха призрачните върхове на Алпите, увенчани със сняг дори по това време на годината. Родното й Ню Мексико беше пустинен щат, където въпреки небостъргачите и огромните супермаркети все още живееше недодяланият, тревожен дух на граничните области. Земите там принадлежаха на койотите, пумите и гърмящите змии, а пустините и затънтените каньони все още приютяваха хора, предпочитащи да живеят сами. Напролет из планините и високите пасища избуяваха диви цветя, но по това време на годината всичко се превръщаше в суха, кафеникава прахан.

Швейцария беше съвсем различна. Джоана бе забелязала това през прозорчето още по време на полета, а още по-силно го усети сега, докато лимузината навлизаше в Цюрих през Стария град. Тук имаше кътчета, напоени с исторически спомени за римляните и Хабсбургите. Това бе свят на средновековни улички, оградени от сиви, ранноготически каменни сгради, съществували векове преди първата газена лампа да светне из мините на Ню Мексико.