Айсмеер беше последната спирка преди Юнгфрауйох и също както на Айгерванд, влакчето се задържа за няколко минути, предоставяйки на туристите възможност да щракат с фотоапарати и да ахкат от възхищение пред изсечените в скалата прозорци. Но тукашната панорама нямаше нищо общо с гледката от другите спирки. Вместо стръмни ливади, езера и тъмнозелени гори, окъпани в мека есенна светлина, от Айсмеер се виждаше само бял, застинал пейзаж. Докъдето стига поглед се спускаха само необятни потоци от сняг и лед, преградени тук-там с черни, настръхнали зъбери. В далечината залязващото слънце обагряше в розово заснежените върхове, а бездънната синева на небето над тях се нарушаваше само от няколко ефирни облачета. Сутрин или по пладне гледката навярно беше по-различна. Но сега, в последния час преди мръкване, мястото беше студено и зловещо — сурови, загадъчни простори, сред които нямаше място за човешки същества. Сякаш самата природа предупреждаваше човека: ако по някаква случайност се залута нататък, далече от влаковете и другите хора, скоро ще разбере, че това място не е негово. Ще бъде безкрайно сам. И Господ няма да го закриля.

Влакчето изсвири и пътниците тръгнаха обратно. Озбърн погледна часовника си. Беше пет без десет. Точно в пет щяха да пристигнат на Юнгфрауйох, а последният обратен влак тръгваше в шест. По това време мракът щеше да е непрогледен. В най-добрия случай разполагаше само с един час, за да открие Фон Холден и Вера. А после, ако още е жив, да хване последния влак.

Озбърн влезе последен. Вратата веднага се затвори, влакчето се люшна и колелата застъргаха по зъбчатата релса. Той се облегна назад, въздъхна дълбоко и разсеяно огледа вътрешността на вагона.

Седнала в дъното, Кони разговаряше с другите американци, без да поглежда към него. Добре, помисли той, една грижа по-малко. И в същия миг го обзе необяснимото желание да бъде до нея. Мина му мисълта, че ако седне сам, тя ще дойде да му прави компания. Стана и отиде да се настани на една свободна седалка близо до групата. Но Кони продължаваше да говори, сякаш изобщо не го бе забелязала. Озбърн я гледаше как размахва ръце и внезапно се запита защо ли си слага тия дълги изкуствени нокти. И защо си изрусяваше косата почти до бяло. Едва сега осъзна, че е изплашен до смърт. Ремер категорично го бе предупредил да стои настрана от Фон Холден. Нобъл му бе казал, че има невероятен късмет, щом е останал жив след срещата в Зоологическата градина. Онзи човек беше отлично трениран убиец, доказал способностите си през последните двайсетина часа със смъртта на трима германски полицаи и едно деветнайсетгодишно момиче. Знаеше, че Озбърн е по петите му. И след като преследвачът бе стигнал дотук, Фон Холден едва ли би бил толкова наивен да смята, че се е втурнал слепешком към Люцерн.

Фон Холден не бе слязъл с обратния влак. Значи все още беше на Юнгфрауйох. А горе нямаше нищо друго, освен самия връх.

След по-малко от пет минути Озбърн щеше да попадне право в ада, който сам си бе сътворил. През главата му прелетяха мисли за безброй недовършени неща. Пациентите… къщата… вноските за колата… застраховката… кой щеше да получи всичко? След последния развод май не бе правил ново завещание. Напуши го смях. Това беше същинска комедия. Раздърпаните нишки на живота. Беше дошъл в Европа, за да изнесе медицински доклад. Беше се влюбил. И всичко бе тръгнало право надолу. Стори му се, че чува как Вера изрича на френски: La descente infernale — спускане към ада.

Вера… Чуваше я така, както я помнеше — не такава, каквато бе сега. От време на време тя изплуваше в мислите му, но всеки път Озбърн я прогонваше. Фактите си бяха факти и нищо не можеше да ги промени. Когато му дойдеше времето, когато накрая се изправеше пред нея, щеше да се пребори с реалността, но засега трябваше да мисли само за Фон Холден…

Влакът забави ход. Край прозореца се мярна табела.

Юнгфрауйох.

— Боже Господи — прошепна той.

Ръката му инстинктивно докосна дръжката на пистолета. Е, поне не беше без оръжие.

„Мисли за баща си! Чуй звука, с който ножът на Мериман се впи в корема му! Виж лицето му! Виж как те гледа, сякаш пита какво е станало. Виж как коленете му се подгъват и той рухва на тротоара. Някой крещи! Той е изплашен. Знае, че ще умре. Виж как протяга ръка към теб. Иска да я стиснеш, да му помогнеш. Виж го, Пол Озбърн. Виж го и не се бой от онова, което те чака.“

Спирачките изскърцаха, влакчето се разтърси и запълзя едва-едва. Вече наближаваха. Отсреща проблесна светлина и релсите се раздвоиха. Кони бе казала, че и тази спирка е в тунела, също като Айгерванд и Айсмеер. Само че тук релсите свършваха в дъното. Единственият изход беше там, откъдето бяха дошли. Обратно по тунела.

— Пожар в метеостанцията, господине — обясни един железничар купчината почернели обломки, струпани край стената на тунела. — Снощи беше. Никой не пострада, но със станцията е свършено.

Пожар! Снощи! Също като Шарлотенбург. Също като das Garten.

Докато наближаваха Юнгфрауйох, тревогата на Фон Холден ставаше все по-силна. Боеше се от нов пристъп. Предполагаше, че го плаши не толкова Озбърн, колкото Вера. През последната част от пътуването тя беше тиха, разсеяна и явно се мъчеше да преосмисли нещата. Затова още щом влакът спря, Фон Холден я помъкна към асансьора. До метеостанцията им оставаха не повече от три-четири минути. А стигнеха ли там, всичко беше наред, защото Вера щеше да умре почти веднага.

Точно в този момент Фон Холден видя обломките и узна за пожара. Досега нито веднъж не му бе минавала мисълта, че станцията може да бъде унищожена.

 — Пол е там, горе, нали?

— Да — каза Фон Холден.

Сред падащия здрач двамата се изкачваха по стръмните стъпала към обгорелите останки на метеостанцията. Зад тях блестяха светлините на масивната бетонна сграда, приютяваща ресторанта и Ледения дворец. В полумрака отдясно се спускаше стръмно надолу безкрайна, назъбена река от сняг и лед. Горе в небето се извисяваше връх Юнгфрау, облян в кръв от последните слънчеви лъчи.

— Защо няма спасители? Къде са пожарникарите?

Фон Холден със задоволство усети в гласа на Вера гняв, възмущение и страх. Значи каквото и да й минаваше през главата, тя се тревожеше най-вече за Озбърн. Това щеше да я разсейва от други мисли, ако не успееха да се доберат до тунелите и се наложеше да тръгнат обратно.

— Няма спасители, защото никой не знае, че вътре е имало хора. Станцията работи автоматично. Никой не идва насам, освен техниците по поддръжката. Нашата база е по-надолу. При пожар аварийните генератори изолират всяко ниво.

Стъпалата свършиха. Фон Холден блъсна настрани голям шперплатов лист и двамата прекрачиха през овъглената рамка на входа. Вътре царуваше мрак, наситен с тежкия дъх на пушек и разтопен метал. Тук бяха бушували свирепи пламъци. Много по-свирепи, отколкото се полага на обикновен пожар. Доказваше го и разтопената стоманена врата в дъното, скрита зад останките от шкаф за инструменти. Фон Холден откри един забравен лост и се опита да я изкърти, но не успя.

— Залетл, копеле мръсно — тихо изруга той и захвърли лоста.

Нямаше смисъл да отваря вратата. Знаеше какво ще намери отвъд нея — тесен тунел от титанова стомана, превърнат в непроходима плетеница от метални буци.

— Елате — каза той. — Има и друг вход.

Ако автоматите бяха изолирали долните нива, все още имаше надежда.

Когато излязоха навън, Фон Холден остави Вера да слиза пред него. Последните слънчеви лъчи хвърляха върху косата й меко медно сияние. За един кратък миг Фон Холден се запита какво ли е да бъдеш обикновен човек. В този миг си спомни за Джоана. Спомни си как й бе казал съвършено искрено, че не знае дали е способен да обича. А тя бе отвърнала: „Способен си“. Тази неочаквана мисъл доведе друга: че въпреки простичката си външност тя е красива по душа, може би най-красивата жена, която някога бе срещал. И Фон Холден с изумление се запита дали Джоана не е била права, дали в крайна сметка не излизаше, че наистина е способен на обич… и готов да отдаде тази обич само на нея.