Хотелската стая се бе превърнала в театър с трима зрители и един-единствен актьор. Ремер стоеше изпъчен. Очите му блестяха, по челото му избиваше пот. Вече не шепнеше, гласът му се бе издигнал в твърд и безпогрешен монолог, сякаш предварително учен наизуст.

— В началото на нацисткото движение германците са осемдесет милиона; след сто години Хитлер предвижда двеста и петдесет милиона, дори повече. Затова Германия се нуждае от Lebensraum — жизнено пространство. Много жизнено пространство, чрез което нацията да си осигури правото на пълна свобода и независимост. Но жизнено пространство и земя, казва Хитлер, има единствено за народите, притежаващи силата да ги извоюват. Тоест, новият райх трябва пак да поеме по пътя на тевтонските рицари. Да извоюва с меч земя за германския плуг и хляб за германския стомах.

— Значи решили набързо да оправят работата като изтребят шест милиона евреи, за да не кръшкат с германките? — запита Маквей с гласа на стар провинциален съдия, който е изтървал нещо и се опитва да разбере. Нарочно поддържаше шеговит тон, защото знаеше, че Ремер ще се опита да отвърне на удара, да защити миналото. И своята вина.

— Трябва да разберете обстоятелствата. Това става след жестокото поражение в Първата световна война. Версайският договор е отнел нашата гордост, инфлацията достига чудовищни размери, безработицата е масова. Кой би дръзнал да спре един водач, дошъл да ни върне гордостта и самоуважението? Той ни обгръща в чара си и ние потъваме, изчезваме. Погледнете старите филми, старите снимки. Вижте лицата на хората. Те обичат своя фюрер. Обичат неговите думи и огъня в тях. И затова няма значение, че са думи на необразован, безумен човек…

Изведнъж лицето на Ремер стана безизразно и той млъкна, сякаш бе забравил какво иска да каже.

— Защо? — изсъска Маквей като суфльор в евтин театър. — Чухме урока по история, Манфред. А сега ни кажи истината. Защо сте потънали в чара на Хитлер? Защо сте повярвали в идеите и страстите на необразован, безумен човек? Нима прехвърляш цялата вина върху него?

Ремер отчаяно стрелна поглед из стаята. Беше достигнал последния предел.

— Нацистите са нещо повече от Хитлер, Манфред. — Маквей вече не беше стар провинциален съдия. Гласът му се врязваше в подсъзнанието на Ремер, заповядваше да потърси по-надолу. — Въпреки цялата си власт, не е бил само той…

Ремер бе забил поглед в килима. Когато надигна глава, в очите му блестеше ужас.

— Както други народи вярват в религия, ние вярваме в митове. Те са древни, първични, вродени… и лежат под самата повърхност, очаквайки историческия миг, когато обаянието на нов водач ще им вдъхне живот… Хитлер е последният и до ден днешен бихме го последвали, накъдето и да ни поведе… Това е древна култура, Маквей — идва от Прусия и много преди нея. Тевтонски рицари препускат в мъглата. Покрити с брони. Мечове литват нагоре в железни юмруци. Тътнещи копита разтърсват земята, газейки всичко по пътя си. Завоеватели. Господари. Наша земя. Наша съдба. Ние сме висшите. Раса на господари. Чистокръвни германци. Руса коса, сини очи и тъй нататък.

Ремер изгледа втренчено Маквей. После се завъртя, измъкна цигара, запали я и отиде да седне на канапето, колкото се може по-далече от другите. Придърпа един пепелник и наведе глава. Цигарата остана забравена между пожълтелите му пръсти. Димът й бавно се виеше към тавана.

Озбърн лежеше в мътните лъчи на новото утро и слушаше тежкото дишане на Нобъл, долитащо от съседното легло. Маквей и Ремер спяха в другата стая. Бяха загасили лампата в три и половина, сега наближаваше шест без четвърт. Беше спал по-малко от два часа.

Откакто бяха пристигнали в Берлин, Озбърн усещаше как яростта на Маквей постепенно се превръща в отчаяние, докато се мъчи да разкъса защитните слоеве около Шол. Именно затова бе атакувал Ремер, опитвайки, макар и с цената на грубост, да разкрие нещо, което не са схванали досега. И бе успял — защото всъщност Ремер не говореше за тевтонски рицари, препускащи в мъглата. Говореше за надменност. Мисълта, че която и да било раса може да се обяви за „висша“ и като доказателство да се заеме с изтреблението на всички останали. Тази идея пасваше на Шол като презерватив — идеята за човек, способен безмилостно да убива и в същото време да се гордее с ролята на баща и изповедник на крале и президенти. Щяха да се сблъскат с тази представа, когато застанеха пред Шол. Но въпреки всичко тя си оставаше само представа, гледна точка и нищо повече. Не беше конкретна.

Конкретното се наричаше Либаргер. И Озбърн твърдо вярваше, че именно той стои в центъра на всичко. За жалост досега не бяха открили нищо повече от кратките първоначални данни. Единственият обнадеждаващ факт беше, че доктор Залетл също трябваше да присъства в Шарлотенбург, но засега БКА не можеше да го открие нито в Австрия, нито в Германия или Швейцария. Къде се криеше?

Някъде трябваше да има още нещо. Но какво? И как да го открият?

Когато Озбърн влезе в съседната спалня, Маквей вече беше буден и пишеше нещо в бележника си.

— През цялото време смятахме, че Либаргер няма роднини — заяви Озбърн още от прага. — Но можем ли да сме сигурни? Нека си представим, че аз съм австрийски лекар и седем месеца наред работя в Калифорния с тежко болен швейцарец. Малко по малко положението му се подобрява. Опасността е отминала. Ако той има съпруга, дете, брат…

— Ще иска да им съобщи как е — довърши Маквей.

— Да. Но ако е прекарал тежък инсулт като Либаргер, ще има затруднения с говора, а вероятно и с писането. Трудно би осигурил връзка с близките си, затова ще се обърне към мен. И аз ще му помогна. Няма да пиша писма, но ще се обаждам по телефона. Поне веднъж месечно, може би и по-често.

Ремер отметна завивката и скочи от леглото.

— Архивите на телефонните компании!

След един час получиха факс от специалния агент на ФБР Фред Ханли.

Страница след страница бяха изписани с телефонните поръчки от личния телефон на доктор Залетл в болницата „Пало Колорадо“. Общо седемстотин трийсет и шест разговора. Ханли бе оградил петнайсет от тях, водени с Ервин Шол по всички краища на света. Повечето от останалите разговори бяха с номера в Калифорния, Австрия и Цюрих. Сред всички тия поръчки бяха разхвърляни двайсет и пет обаждания до страна с телефонен код 49 — Германия. Кодът на града беше 30 — Берлин.

Маквей остави страниците.

— Имате късмет, докторе — подхвърли той и се обърна към Ремер. — Тук сме на твоя територия. Какво ще правим?

— Каквото и в Лос Анджелис. Отиваме да проверим.

7:45

— Тази Каролин Хенигер… — промърмори Маквей, докато Ремер спираше мерцедеса пред изисканата антикварна галерия на Кантщрасе. — Не ми се вярва да е пряко свързана с Либаргер. Може да е роднина на Залетл, приятелка, дори любовница.

— След малко ще разберем, нали така?

Озбърн отвори вратата и излезе. Планът му бе получил одобрението на Маквей. Щеше да се представи като американски лекар, търсещ доктор Залетл по молба на свой колега от Калифорния. Колкото до Ремер — той беше просто приятел, дошъл да превежда в случай, че Каролин Хенигер не говори английски. Нататък щяха да действат в зависимост от обстоятелствата.

Маквей и Нобъл останаха да ги чакат в мерцедеса. До отсрещния тротоар бе спряло светлозелено БМВ с полицаите от охраната.

Още в хотела, докато Ремер издирваше адреса на Каролин Хенигер, Маквей се обади в Лос Анджелис на своя стар приятел кардинал Чарлс О’Конъл. Знаеше, че Шол е католик и щедър дарител на архиепископствата в Ню Йорк и Лос Анджелис, следователно трябваше да се познава с О’Конъл. А поне в едно отношение всички католици са равни, независимо от ранга си. Когато кардиналът лично помоли за нещо, то бива изпълнено незабавно и без въпроси. Маквей каза на О’Конъл, че се намира в Берлин и го запита дали ще може да му уреди за днес следобед среща с Шол, който също е тук. По изключително важен въпрос. Без да разпитва повече, О’Конъл обеща да стори каквото е по силите му.