По това време на годината часовата разлика между Париж и Ню Йорк беше пет часа. Шест вечерта в Ню Йорк означаваше единайсет в Париж, местният клон на „Колб“ беше затворен. Дежурният в Ню Йорк се консултира с началството. Нещастен случай в семейството. Парижкият клон не работи. Как да постъпи? Началството, както всички останали, бързаше да се прибира. След кратко колебание шефът набра кода за достъп до международната компютърна мрежа и разреши телефонният номер на Жан Пакар да бъде предаден на брат му от Индиана.

Братовчедът на Анес Демблон работеше в архивите на противопожарната служба. Телефонният номер се превърна в адрес без никакви затруднения.

Два часа по-късно, в 1:15 след полунощ, Анри Канарак стоеше пред една сграда близо до Катедралната порта в северната част на Париж. След двайсет кървави минути той напусна сградата по черното стълбище, оставяйки в хола обезобразения труп на Жан Пакар.

В крайна сметка бе успял да изтръгне името на Пол Озбърн и хотела, където е отседнал. Но с това се изчерпваше всичко. Останалите въпроси — защо е нападнал Канарак в кафенето, защо е наел човек от „Колб“, сам ли работи или изпълнява поръчка — така и не получиха отговор. Сигурен бе, че Пакар не е скрил нищо. Човекът беше костелив орех, но не чак дотам. Канарак помнеше добре уроците, усвоени с гордост и удоволствие в специалните части на американската армия. Като командир на взвод за далечно разузнаване в началото на виетнамската война той беше обучен да изтръгва всякаква информация даже от най-твърдоглавите пленници.

Само че след всички усилия разполагаше единствено с име и адрес. Точно толкова, колкото знаеше и Озбърн за него. Следваше логичният извод, че Озбърн може да бъде само представител на Организацията, пратен да го ликвидира. Друга причина просто не можеше да има, въпреки цялата мърлявост на първия опит. Никой друг не би го разпознал, пък и не би имал защо.

Лошото беше, че даже и да убиеше Озбърн, ония щяха да пратят друг човек. Разбира се, ако знаеха. Оставаше му да се надява, че Озбърн е волна птичка, един вид ловец на глави със списък от имена, срещу всяко от които му е обещано богато възнаграждение. Ако Озбърн го бе открил случайно и бе наел Жан Пакар за своя сметка, нещата все още можеха да се оправят.

Внезапно отвън лъхна хладен въздух и той надигна глава. На отворената врата стоеше висок мъж с шлифер и широкопола шапка. Оглеждаше се през рамо. Най-напред погледът му плъзна из препълнения салон, след това отскочи към бара. За момент срещна очите на Канарак. После прекрачи прага и изчезна навън. Канарак се отпусна. Човекът не беше нито ченге, нито Озбърн. Просто някой си.

Край отсрещния тротоар Озбърн видя иззад волана на пежото как същият човек отвори вратата, озърна се към заведението и излезе. Озбърн сви рамене. Не знаеше кой е, но във всеки случай не беше Канарак.

Пекарят бе влязъл в пет и петнайсет. Сега наближаваше шест без четвърт. На връщане от крайбрежния парк Озбърн бе минал маршрута в най-натовареното време само за двайсет и пет минути и малко след четири вече чакаше пред пекарната. Даже бе успял да обиколи пеш из квартала и да се върне в колата преди излизането на Канарак.

В радиус от пет-шест пресечки бе открил три подходящи улички и два входа към затворени складове. Всяко от петте места можеше да му свърши работа. Ако и утре Канарак тръгнеше по същия път, щеше да мине край най-удобното от тях — тясна неосветена пресечка, оградена с високи стени и то само на няколко крачки от пекарната.

Пак със същите джинси и маратонки плюс вълнена шапка, прихлупена ниско над лицето, Озбърн щеше да изчака Канарак в тъмното. После щеше да го нападне изотзад със спринцовка в ръката и още една в джоба за всеки случай. С лявата ръка през гърлото щеше да дръпне Канарак заднешком към пресечката и същевременно с дясната щеше да забие иглата през дрехите дълбоко в бедрото му. Несъмнено Канарак щеше да окаже яростна съпротива, но за инжекцията трябваха не повече от четири секунди. После Озбърн трябваше само да отскочи и да остави врага да върши каквото си иска. Дали щеше да нападне или да бяга, нямаше никакво значение. След по-малко от двайсет секунди краката му щяха да загубят чувствителност. След още двайсет вече нямаше да се държи прав. Щом паднеше, Озбърн щеше да се заеме с него. Ако случайно дойдеха минувачи, щеше да каже на английски, че приятелят му е американец и трябва да го откара в болница с пежото на ъгъла. А парализираният „приятел“ не би могъл да възрази. След потеглянето с колата Канарак щеше да е напълно безпомощен и обзет от ужас. Цялото му съзнание щеше да бъде съсредоточено върху усилията да диша.

Сетне, на път през Париж към реката и безлюдния парк, ефектът от препарата щеше да поотслабне и Канарак отново щеше да си поеме въздух. И тъкмо когато започнеше да се чувства малко по-добре, Озбърн щеше да извади втората спринцовка, да му разкрие кой е и да го заплаши с нова, по-мощна и по-незабравима доза. Тогава и само тогава щеше да се облегне спокойно и да запита Канарак защо е убил баща му. А Канарак със сигурност щеше да отговори.

Пет минути след шест Анри Канарак излезе от кафенето и с небрежна походка се отправи към метрото срещу Източната гара.

Озбърн го проследи с поглед, после щракна лампата и се приведе над разгърнатата карта. Трийсет и пет минути по-късно бе изминал почти двайсет километра и наближаваше познатия жилищен блок в Монруж. Спря на една странична улица, излезе от колата и отиде да се прикрие в сянката срещу дома на Канарак. След четвърт час Канарак се зададе по тротоара и влезе в сградата. През целия път от пекарната до вкъщи не бе подал признак, че се чувства застрашен или под наблюдение. Нито веднъж не се бе отклонил от старите навици. Озбърн се усмихна. Всичко вървеше точно по план.

В осем без двайсет той спря пежото пред хотела, подаде ключовете на служителя от гаража и влезе. Докато пресичаше фоайето, хвърли поглед към рецепцията.

— Съжалявам, мосю, няма вести за вас — усмихна се дребничката брюнетка.

Озбърн благодари и продължи напред. Беше се надявал на вест от Вера, но в същото време се радваше, че не го е потърсила. Не биваше да се разсейва. Сега трябваше да избягва усложненията и да насочи цялата си мисъл към главната задача. Питаше се защо ли бе казал на инспектор Бара, че ще напусне Париж след пет дни. Със същия успех би могъл да посочи седмица, десет дни или дори две седмици. Петте дни концентрираха всичко до границите, отвъд които рискуваше да загуби контрол. Събитията се развиваха прекалено бързо. Всяко нарушение в ритъма означаваше провал. Не оставаше място за грешки или непредвидени случайности. Ами ако Канарак внезапно се разболееше и утре си останеше у дома? Тогава какво? Да нахълта в апартамента с взлом и да свърши всичко там? Ами другите хора? Жената на Канарак, роднини, съседи… Нямаше място за подобна случайност, той сам бе определил рамките. Нямаше свободно пространство. Никакво. Сякаш държеше динамитна шашка със запален фитил. Какво можеше да стори, освен да продължава по плана и да се надява, че всичко ще свърши добре?

Озбърн пропъди тия мисли и вместо да продължи към асансьора, влезе в сувенирното магазинче, за да купи вестник на английски. Взе сгънатия брой от щанда и зачака реда си на касата. За момент се запита какво ли би станало, ако Жан Пакар не бе открил Канарак толкова бързо. Какво щеше да прави тогава? Може би да напусне страната и да се върне по-късно? Но кога? Откъде би могъл да знае, че номерът на паспорта му не е въведен в полицейските компютри с препоръка да бъде държан под наблюдение, ако се завърне в определен срок? Ами ако детективът изобщо не бе успял да открие Канарак? Как би се чувствал тогава? Но за щастие всичко бе станало другояче. Жан Пакар бе изпълнил успешно своята част от задачата и за Озбърн оставаше само да я доведе до край. Престани да се стягаш, каза си той и докато пристъпваше пред касиерката, разсеяно хвърли поглед към първата страница на вестника.