Онова, което видя, беше същинско безумие. Нищо не го бе подготвило да зърне лицето на Жан Пакар под огромно заглавие: ЗВЕРСКО УБИЙСТВО НА ЧАСТЕН ДЕТЕКТИВ!

Отдолу имаше подзаглавие: „Преди смъртта си бившият наемник е бил варварски измъчван“.

Магазинчето се завъртя наоколо. Отначало бавно. После все по-бързо и по-бързо. Накрая Озбърн трябваше да положи ръка върху щанда с бонбони, за да се удържи на крака. Сърцето му биеше лудо, чуваше собственото си хрипкаво дишане. След като се подпря, той отново погледна вестника. Да, лицето си беше на място, както и заглавието над него.

Сякаш от безкрайна далечина чу касиерката да го пита дали е добре. Той кимна с усилие и бръкна в джоба си за дребни пари. После намери сили да прекоси магазинчето и да продължи към асансьорите. Сигурен бе, че Анри Канарак е засякъл Пакар и обръщайки ролите е убил детектива. Набързо прегледа текста. Името на Канарак не се споменаваше. Пишеше само, че частният детектив е бил убит късно снощи в апартамента си и че засега полицията отказва да назове вероятния убиец или мотивите за престъплението.

Пред асансьорите чакаха няколко души, но Озбърн почти не ги забеляза. Трима вероятно бяха японски туристи, малко по-настрани стоеше невзрачен мъж с омачкан сив костюм. Озбърн извърна глава и се помъчи да разсъждава. После вратата се отвори и от кабината излязоха двама бизнесмени. Озбърн прекрачи напред заедно с другите. Единият от японците натисна бутона за пети етаж. Човекът със сивия костюм натисна деветия, а Озбърн седмия.

Вратата се затвори и асансьорът потегли.

Какво да прави сега? Първата му мисъл бе за архивите на Жан Пакар. Те щяха да насочат полицията право към него, а после към Анри Канарак. После той си спомни обясненията на Пакар за обичайната процедура в „Колб“. За гордостта им, че закрилят своите клиенти. За пълната поверителност в работата между детектив и клиент. Пакар бе казал, че след края на разследването клиентът получава всички писмени материали, без да се правят копия. И че самата централа служи само като гарант за професионализма на своите сътрудници и като посредник при плащането. Но Озбърн не бе получил никакви писмени материали. Къде бяха те?

Внезапно той си припомни колко го бе изненадал фактът, че Пакар не записва нищо. Може би изобщо не съществуваха писмени материали. Може би в днешно време частните детективи залагаха тъкмо на това — да не допускат попадането на информация в чужди ръце. Озбърн бе получил едва в последния момент името и адреса на Канарак, записани върху книжна салфетка. Тази салфетка все още лежеше в джоба на сакото му. Може би с нея се изчерпваше цялото досие по случая.

На петия етаж асансьорът спря и японците излязоха. Вратата се затвори и кабината продължи нагоре. Озбърн се озърна към човека със сивия костюм. Изглеждаше му смътно познат, но не можеше да се сети откъде. След малко достигнаха седмия етаж. Вратата се отвори и Озбърн прекрачи навън. След него излезе и човекът с костюма. После двамата тръгнаха в противоположни посоки.

Докато вървеше към стаята си, Озбърн усети, че диша малко по-спокойно. Първоначалното потресение от смъртта на Жан Пакар започваше да отслабва. Сега се нуждаеше от време, за да обмисли следващия ход. Ами ако Пакар бе разказал на Канарак за него? Ако бе дал името и адреса му? След като Канарак бе убил детектива, нищо не му пречеше да убие и Озбърн.

Изведнъж той усети, че някой върви след него. Озърна се и видя човека със сивия костюм. В същия миг си спомни, че онзи бе натиснал бутона за деветия етаж. Малко по-напред се отвори врата и някакъв човек изтика в коридора количка, отрупана с мръсни чинии. Той извърна глава към Озбърн, после затвори вратата и резето щракна отвътре.

Сега двамата бяха сами в коридора. В съзнанието на Озбърн отекна тревожен сигнал. Той рязко спря и се обърна.

— Какво искате?

Отговорът прозвуча спокойно, без следа от заплаха.

— Да ми отделите няколко минути. Казвам се Маквей. Земляци сме, аз също идвам от Лос Анджелис.

Озбърн го огледа внимателно. Човекът беше на около шейсет и пет години, висок към метър и седемдесет и пет и сигурно тежеше около осемдесет килограма. Зелените му очи бяха изненадващо сърдечни, а прошарената кестенява коса започваше да оредява на темето. Носеше обикновен сив костюм, навярно от магазин за конфекция. Вратовръзката съвсем не подхождаше на бледосинята полиестерна риза. Имаше вид на добродушно старче, навярно така би изглеждал и собственият му баща, ако бе доживял до днес. Озбърн се поуспокои.

— Познаваме ли се? — запита той.

— Аз съм полицай — каза Маквей и извади значката си.

Озбърн усети как сърцето му подскочи в гърлото. За втори път през последните няколко минути имаше чувството, че ще припадне. Нейде в далечината чу собствения си немощен глас:

— Не разбирам. Случило ли се е нещо?

По коридора се зададе възрастна двойка във вечерно облекло. Маквей отстъпи до стената. Мъжът се усмихна и му благодари. Маквей го изчака да отмине, после отново погледна Озбърн и кимна към стаята му.

— Защо да не поговорим вътре? Или долу в бара, ако предпочитате.

Нарочно се държеше небрежно, почти безразлично. Нямаше значение дали ще говорят в стаята или в бара, важното беше Озбърн да се отпусне. Все едно, докторът нямаше да избяга, поне засега. Пък и Маквей вече бе видял каквото имаше за гледане в стаята.

Озбърн полагаше отчаяни усилия да прикрие тревогата си. В края на краищата до момента не бе сторил нищо. Даже набавянето на сукцинилхолин чрез Вера не беше кой знае какво нарушение. Най-много да го упрекнат, че е потърсил вратичка в законите. Освен това Маквей беше от американската полиция — с каква власт можеше да разполага тук? Стегни се, каза си той. Бъди любезен и разбери какво иска. Може да се окаже някаква дреболия.

— Добре — каза той, после отключи и покани Маквей да влезе. Затвори вратата и остави ключовете и вестника на масата. — Седнете, моля. Ако нямате нищо против, ще ида да си измия ръцете.

— Разбира се.

Докато Озбърн беше в банята, Маквей седна на ръба на креслото и огледа стаята. Всичко беше същото както днес следобед, когато показа значката си на чистачката и срещу двеста франка получи разрешение да влезе.

— Ще пийнете ли? — запита Озбърн, след като си избърса ръцете.

— Ако ми правите компания.

— Имам само скоч.

— Чудесно.

Озбърн излезе от банята с начената бутилка „Джони Уокър“, черен етикет. Взе две чаши от имитацията на старинно френско писалище, махна целофановите обвивки и наля уиски.

— За жалост не разполагам и с лед.

— Не съм придирчив.

Маквей закова поглед върху маратонките на Озбърн. Целите бяха облепени със засъхнала кал.

— Поддържате формата, а?

— Какво имате предвид? — запита Озбърн и му подаде чашата.

Маквей кимна надолу.

— Обувките ви са кални.

— Аз… — Озбърн се поколеба за миг, после продължи с широка усмивка — … бях излязъл да се разходя. Паркът пред Айфеловата кула е разкопан. С тоя дъжд няма как да мине човек, без да се изкаля.

Маквей отпи от уискито. В паузата Озбърн се запита дали лъжата е проличала. Всъщност не беше лъжа. От вчерашната разходка си спомняше, че паркът наистина е ужасно разкопан. За всеки случай предпочете да смени темата.

— И тъй? — каза той.

— И тъй… — проточи Маквей. — Бях във фоайето, когато отидохте да си купите вестник. Забелязах реакцията ви.

Той кимна към вестника върху масата. За да спечели малко време, Озбърн надигна чашата. Рядко пиеше. Едва след онази първа вечер с преследването на Канарак и разпита в полицията бе поръчал по телефона да му донесат бутилка скоч. Сега се радваше, че го е сторил.

— Значи затова сте тук…

Погледите им се кръстосаха. Добре де, знаят, каза си Озбърн. Дръж се открито, без емоции. Разбери какво друго са изровили.

— Както знаете, господин Пакар работеше за една международна детективска компания. Имах съвсем друга работа с парижката полиция, когато изникна този случай. И тъй като сте един от последните клиенти на господин Пакар… — Маквей с усмивка отпи глътка уиски. — С две думи, парижките колеги ме помолиха да поговоря с вас. Като сънародник. Да разбера дали имате някаква представа кой би могъл да го стори. Сам разбирате, че тук не разполагам с никаква власт. Просто помагам.