Стараеше се да върви на открито, по самия край на перона. Мина край някакъв старец с бастун и неволно се запита дали ще доживее до неговата възраст.

Старец с бастун!

Озбърн трескаво се завъртя, готов да измъкне револвера и да стреля. Но старецът беше истински старец и невъзмутимо куцукаше напред. Влакът отново изсвири и Озбърн се обърна към него. Американските туристи се качваха в последния вагон. Значи и те пътуваха за Юнгфрау. Ако решеше да хване влака, можеше да се присъедини към тях.

— Achtung! Achtung! Doctor Osborn. Telefon, bitte! — раздаде се от високоговорителите.

Озбърн застина на място. Фон Холден не само знаеше, че е тук. Знаеше и името му.

— Доктор Озбърн от Съединените щати, обадете се на телефона, моля!

Озбърн се огледа. Видя телефоните в края на гарата. Две кабини една до друга. И двете бяха празни. Хрумна му да попита откъде се подава обявлението, но нямаше време за това. Последните американци се качваха на влака. Какво правеше Фон Холден? Дали се укриваше някъде срещу телефоните със снайперска карабина в ръце? Дали не бе заредил в кабината експлозив, който да се взриви при вдигане на слушалката? Или щеше да го задейства от разстояние, както в хотел „Борггреве“?

От високоговорителите долетя последно предупреждение за пътниците до Юнгфрау. После обявиха пристигащ влак. Отново повикаха доктор Озбърн на телефона. Кондукторите приканваха последните пътници да се качват.

Мисли! Мисли, заповяда си Озбърн. Не знаеш нищо за Юнгфрау, не знаеш какво ще предприеме Фон Холден, когато пристигне там. Ако това е трик и изпуснеш влака, той ще има цял час преднина. Достатъчно време, за да изчезне. Но ако той дебне тук, а ти се качиш на влака, просто ще те изчака да потеглиш и е напълно свободен. Хваща първия обратен влак и повече няма да чуеш за него. Може изобщо да не е отивал към Юнгфрау. Ами ако все пак е пътувал натам? Юнгфрау е последната спирка. Ако Фон Холден отива към „Бергхаус“, трябва да разбереш защо! Каква е целта му? Щом мъкне тази раница чак от Берлин — дори след пожара в Шарлотенбург и убийствата във Франкфурт — значи в нея има нещо извънредно важно, дори съдбоносно за Организацията. В такъв случай може би го носи на някого. Може би там чака някой, по-могъщ даже от Шол. И тогава кое е по-важно — мисията или самотният преследвач? Ако ме убие тук, вече няма да има проблеми. Но ако нещо се обърка, ако бъде заловен, задачата му пропада.

— Внимание, доктор Озбърн. Обадете се на телефона, моля!

Не! Не се поддавай! Обявлението е измама! Той вече пътува с предния влак!

Изведнъж Озбърн се втурна напред. С няколко скока достигна последната врата, сграбчи перилото и се хвърли във вагона. Почти веднага влакът потегли. Зад него бавно се смаляваха живописните хотелчета и къщички на Интерлакен. После наклонът се увеличи и влакът навлезе сред пламналите багри на есенни гори, отвъд които в далечината се синееше Тунското езеро.

Другарю старши лейтенант, така го наричаха в Спецназ. Но кой беше сега? Още ли беше Leiter der Sicherheit, или се бе превърнал в последен самотен боец, тръгнал на най-важната мисия в своя живот? И двете, помисли Фон Холден. И двете.

До него Вера гледаше през прозореца. Навярно просто се мъчеше да убие времето. Фон Холден се завъртя и също погледна навън. Преди малко бяха сменили влака в Гринделвалд и сега зъбчатите колела със скърцане тласкаха вагона нагоре през стръмни алпийски ливади, осеяни с диви цветя и пасящи крави.

След още двайсет минути щяха да достигнат Клайне Шайдег, където ливадите рязко свършваха. Там отново щяха да се прехвърлят и да продължат към сърцето на Алпите — през Айгерванд и Айсмеер до последната спирка, Юнгфрау. Отляво се издигаше връх Айгер, иззад него надничаше заснеженият Монх. А още по-нататък беше Юнгфрау — невидим засега, но познат до най-малките подробности. Самият връх, висок повече от четири километра, се извисяваше на осемстотин метра над последната гара. Фон Холден се вгледа в шеметната северна стена на Айгер — хиляда и осемстотин метра гладка отвесна скала от алпийските пасища до върха — и помисли за петдесетината професионални алпинисти, които бяха загинали при опитите да я покорят. Това беше риск, несравним с нищо друго. Подготвяш се търпеливо, полагаш всички усилия, после връхлита нещо непредвидено и падаш. Смъртта просто протяга ръка и те сграбчва.

Фон Холден бе очаквал полицията да го пресрещне в Тун. После в Интерлакен. Но от полицията нямаше и следа, а това означаваше, че Озбърн е сам. Фон Холден не знаеше колко влака минават дневно през Интерлакен. Знаеше обаче, че десет минути след пристигането им бе потеглил влак за Люцерн. Люцерн беше важен транспортен възел, осигуряващ връзка за Амстердам, Белгия, Австрия, Люксембург и Италия. Юнгфрау беше само странично разклонение за туристи и алпинисти. Едва ли някой би очаквал един беглец от закона да тръгне на екскурзия из планините, особено след като знае, че линията води към задънена улица. Не, беглецът би бързал да се откъсне от преследвачите, а ако е възможно — и да напусне страната.

Фон Холден бе отхвърлил идеята за засада в Интерлакен като прекалено рискована. Вместо това бе решил да отвърне на Озбърн със собствения му трик. Обявлението преследваше двояка цел — да обърка противника и в същото време да го изплаши. Озбърн бе стигнал дотук с инстинкт и лукавство, но сега щеше да изпадне в паника и да потърси последната опора. Логиката. След пристигането от Берн оставаха само два пътя — със зъбчатата железница към върховете или с теснолинейката към Люцерн. Озбърн щеше да узнае, че влакът за Люцерн е потеглил само десет минути след идването на Фон Холден. И нямаше да има друг избор, освен да изчака следващия влак, за да се втурне по дирите на една сянка.

Озбърн скочи на перона на гринделвалдската гара и изтича към влака, който щеше да го откара до Клайне Шайдег за последното прехвърляне по пътя към Юнгфрауйох. Вече не се боеше от засада. Беше сигурен, че противникът е потеглил с предния влак. А Фон Холден с цялото си високомерие навярно мислеше, че го е заблудил в Интерлакен и че сега Озбърн стои съвсем объркан на гарата или пътува с теснолинейката за Люцерн.

От краткия разговор с един от американските туристи бе узнал, че на последната гара има малка пощенска служба, магазинче за сувенири, ресторант, автоматична метеостанция и специална атракция за туристите, наречена „Ледения дворец“ — тунел с множество скулптури, изсечени от самия ледник. Всички тия забележителности се намираха на различни нива и бяха свързани с асансьори. Освен тях наоколо имаше само върхове и ледници. Ако Фон Холден носеше съдържанието на раницата за някого, срещата трябваше да се състои около гарата. Какво точно носеше, кой щеше да го чака? Озбърн не знаеше и нямаше шанс да узнае преди края на пътуването.

С пронизително скърцане на зъбчатки вагонът преодоля поредния завой и Озбърн за пръв път видя изцяло острите, заснежени върхове. Най-близко беше Айгер и дори от това разстояние се различаваха малките снежни вихрушки по склоновете му.

— Минем ли Клайне Шайдег, душко, поемаме право нагоре — посочи нататък една изрусена американка от групата. Не беше трудно да се забележи, че си е правила пластична операция, а липсата на халка върху лявата ръка, с която го потупваше по коляното, недвусмислено показваше, че е неомъжена. — Ще се изкачим по тунел през стената на Айгер, а пък отгоре се вижда цялата долина чак до Интерлакен.

Озбърн с усмивка благодари за информацията, после я загледа втренчено, докато тя най-после се сети да дръпне ръка. Не че мразеше агресивните жени, просто мислите му бяха заети с друго. Съжаляваше, че освен револвера на Маквей не носи поне една от спринцовките със сукцинилхолин, които бе приготвил в Париж за отвличането на Албърт Мериман.

Фон Холден също гледаше върховете, дебнейки за облаци или по-големи снежни вихрушки — първите признаци, че времето може да се развали. Не забеляза нищо подобно и това беше добър знак. Така щеше да е по-лесно, ако възникнеха проблеми и му се наложеше да тръгне през планините.