Негова ли бе вината или на непознатите жени? Или пък просто не умееше да ги подбира? Или… или може би имаше нещо друго в самия него, което довеждаше всяка връзка до пълна разруха? От самото начало бе доловила, че нещо измъчва Пол, ала не знаеше какво е то. Не можеше нито да го определи точно, нито да го разбере. То беше нейде дълбоко и през повечето време оставаше скрито. Но въпреки всичко съществуваше. А сега Вера го усещаше по-силно от всеки друг път, виждаше го как обгръща изцяло Пол, докато той моли за помощ, свит под чадъра. Внезапно я обзе неудържимо желание да узнае, да утеши и да разбере. Това не бе съзнателна мисъл, а сляпо чувство и криеше заплаха, защото я увличаше нейде, където не я бяха канили; нейде, където — сигурна бе в това — не е бил канен никой.

— Вера?

Тя изведнъж откри, че все още стоят на мокрия тротоар и Озбърн продължава да говори.

— Попитах те дали ще можеш да ми помогнеш.

Вера го погледна и се усмихна.

— Да. Ще опитам.

Когато Вера взе рецептата и мина към дъното на болничната аптека, Озбърн остана до първото гише и се загледа в рафта с поздравителни картички. Веднъж надигна глава и видя, че аптекарят оживено говори нещо, размахвайки ръце, а Вера стои с юмрук на кръста и го чака да свърши. Озбърн веднага отклони поглед. Дали не бе сгрешил, че я забърка в тази история? Ако го хванеха и истината излезеше наяве, можеха да я обвинят в съучастие. По-добре да й каже, че ще мине без препарата. Сигурно имаше и други начини да се справи с Анри Канарак. С изтръпнали пръсти той върна на рафта картичката, която разглеждаше и тъкмо се канеше да тръгне към Вера, когато я видя, да се задава насреща. Минавайки край него, тя лекичко намигна.

— То било по-лесно, отколкото да си купиш презервативи. И не те гледат накриво.

Две минути по-късно крачеха надолу по булевард Сен Жак, а ампулите със сукцинилхолин и няколко спринцовки за еднократна употреба лежаха в джоба на Озбърн.

— Благодаря — тихо каза той, докато разтваряше чадъра. После дъждът се засили и Озбърн предложи да хванат такси.

— Имаш ли нещо против да се поразходим пеша? — запита Вера.

— Щом казваш…

Хванати под ръка, двамата пресякоха на червено. Когато достигнаха отсрещния тротоар, Озбърн побърза да я пусне. Вера се усмихна широко и през следващите петнайсет минути двамата просто вървяха мълчаливо под дъжда.

Озбърн се бе унесъл в мисли. Донякъде изпитваше облекчение. Набавянето на сукцинилхолина се бе оказало по-лесно, отколкото предполагаше. Но не можеше да забрави, че бе излъгал Вера, че я бе използвал за своите цели. Угризенията на съвестта го мъчеха с изненадваща сила. От всички хора в своя живот тъкмо с нея не би желал да злоупотребява или да укрива пълната истина. Но друг избор просто нямаше, напомни си той.

Днешният ден не беше като другите, а и онова, което се канеше да предприеме, нямаше нищо общо с делата от нормалния живот. В съдбата му се бяха намесили отдавна отминали мрачни събития. Трагични събития, за които знаеха само той и Канарак. И само двамата с Канарак можеха да уредят старите сметки. Отново му мина тревожната мисъл, че ако нещо се объркаше, можеха да обвинят Вера в съучастие. Едва ли би попаднала в затвора, но това щеше да съсипе кариерата, за която бе работила толкова години. Сега той съжаляваше, че не е помислил по-рано, преди да я забърка в делата си. Трябваше да помисли, но не го бе сторил и вече нямаше път назад. Оставаше му само да мисли за предстоящото. Да не допусне провал, който би застрашил и него, и Вера.

Внезапно тя хвана ръката му и го завъртя към себе си. Озбърн откри, че вече не са на булевард Сен Жак, а пресичат Ботаническата градина около Националния природонаучен музей и наближават Сена.

— Какво има? — изненадано запита той.

Вера видя как очите му бавно се насочват към нейните и разбра, че го е изтръгнала от някакво странно видение.

— Искам да те поканя в апартамента си — каза тя.

— Какво? — слиса се Озбърн.

Отляво и отдясно подтичваха минувачи. Без да обръщат внимание на дъжда, градинарите се подготвяха за работа.

— Казах, че искам да те поканя в апартамента си.

— Защо?

— Искам да те изкъпя.

— Да ме изкъпеш ли?

— Точно така.

Той се ухили като хлапак.

— Значи първо изобщо не искаше да се видим, а сега ме каниш в апартамента си?

Вера се изчерви.

— Че какво лошо има в това?

— Наясно ли си какво правиш?

— Да. Хрумнало ми е да те изкъпя, а пък онова, дето в хотела го представят за вана, няма да побере и кученце.

— Ами твоят „френчо“?

— Престани да го наричаш така.

— Кажи как му е името и ще престана.

Вера помълча, после отсече:

— Не ми пука за него.

— Тъй ли? — усмихна се той, убеден, че всичко е на шега.

— Тъй.

Озбърн я погледна по-внимателно.

— Ти май говориш сериозно.

Вера решително кимна.

— И откога?

— Откакто… Не знам. Откакто реших и толкоз!

По гласа й личеше, че не желае да обсъжда въпроса.

Озбърн не знаеше нито какво да мисли, нито дори какво да чувства. В понеделник тя бе казала, че не желае повече да го вижда. Имала си любовник, изтъкната обществена фигура. Днес беше четвъртък. Любовникът отпадаше, на негово място идваше Озбърн. Нима Вера наистина изпитваше толкова дълбока привързаност към него, за да постъпи така? Или любовникът беше нейна измислица, колкото да го пропъди и да сложи край на една мимолетна авантюра?

Ветрецът откъм реката разроши косата й и тя енергично намести кичура зад ухото си. Да, знаеше какво рискува, но не даваше пукната пара за това. Разбираше само едно: че в момента желае да се люби с Пол в своя апартамент, в собственото си легло. Искаше да бъде изцяло с него през всичкото време, с което можеха да разполагат. До следващото дежурство оставаха четирийсет и осем часа. Франсоа — онзи, когото Озбърн наричаше „френчо“ — беше в Ню Йорк и не се бе обаждал от няколко дни. Какво пък, тя беше свободен човек и имаше пълното право да върши каквото си иска, когато си иска и където си иска.

— Уморена съм. Идваш ли? Да или не?

— Сигурна ли си?

— Сигурна съм — каза тя.

Часът беше десет без пет.

Събуди я телефонен звън. В първия момент нямаше представа къде се намира. През стъклата на открехнатата балконска врата нахлуваше мътна светлина. Над Сена обедното слънце бе прекратило напразните си опити да разкъса тежките облаци и унило се криеше зад тях. Все още сънена, Вера се надигна на лакът и огледа стаята. Навсякъде се търкаляха дрехи. Чорапите и бельото й лежаха на пода, останалото май беше под леглото. Мислите постепенно се проясниха и тя осъзна, че е в спалнята и телефонът звъни. Като се прикри с края на чаршафа, сякаш отсреща можеха да я видят, тя посегна към слушалката.

— Oui?5

— Вера Монере?

Мъжки глас. Никога не го бе чувала.

— Oui… — озадачено повтори тя.

Отсреща се чу щракване и връзката прекъсна.

Вера остави слушалката и се огледа.

— Пол? — подвикна тя. — Пол?

Този път в гласа й се прокрадваше тревога. Пол не отговори и тя разбра, че е излязъл. Ставайки от леглото, зърна голотата си отразена в старинното огледало на тоалетната масичка. Отдясно вратата на спалнята беше широко разтворена. Няколко смачкани кърпи се валяха в мивката и на пода край бидето. Смъкнатата найлонова завеса покриваше половината вана. В другия край една от нейните обувки се мъдреше тържествено върху затворения капак на тоалетната. Всеки би разбрал от пръв поглед, че в банята, спалнята и Бог знае още къде из апартамента се е разигравало истинско любовно сражение. Почти цялото тяло я болеше, а останалото беше ожулено до кръв. Имаше чувството, че е сключила съюз с див звяр и така е пуснала на свобода някаква първобитна стихия, нарастваща миг след миг, тласък след тласък, докато се превърне в титаничен взрив на телесна и емоционална жажда, от която няма друг начин за бягство, освен пределното физическо изтощение.