— Наистина…

— Значи искаш аз да го кажа?

— Кое?

— Че… Че… — Той се запъна. — Че мога да намеря Ервин Шол! Е, не мога! Това е! Не мога! Нямам сили да почна отново! Тъй че недей да молиш повече. Ясно ли е? — Продължавайки да крещи, той се подпря на нея. — Ясно ли е, Вера? Не ме моли, защото няма да го направя! Няма, защото не мога!

Изведнъж Озбърн забеляза панталона си върху облегалката на стола до масата и се хвърли натам. Раненият му крак се подгъна и той изкрещя. За миг зърна тавана. После подът го блъсна в гърба. Една-две секунди лежа неподвижно. Сетне чу нечии ридания и погледът му се замъгли. „Просто искам да си ида у дома. Моля ви.“ — изрече някой. Тук обаче нещата се объркваха, защото гласът беше неговият, само че много по-млад и задавен от плач. Той отчаяно завъртя глава, търсейки Вера, но не видя нищо освен сива мъгла.

— Вера… Вера… — извика Озбърн, обзет от внезапен ужас, че нещо става с очите му. — Вера!

Някъде съвсем наблизо отекваше глухо туптене. Звукът го озадачи. После нечия ръка се плъзна по лицето му и той осъзна, че Вера го притиска към гърдите си и звукът, който чува, идва от нейното сърце. След малко усети и собственото си равномерно дишане. Стори му се, че Вера отдавна седи на пода до него. Че го люлее нежно в прегръдките си. Мъглата продължаваше да виси пред очите му и той се запита защо. Едва тогава осъзна, че плаче.

 — Сигурен ли сте, че това е човекът?

— Oui, monsieur.

— И вие ли?

— Oui.

Лебрюн захвърли върху бюрото полицейските снимки на Озбърн и погледна Маквей.

Когато им се обадиха, двамата бяха напуснали крайбрежния парк и се връщаха към града. Сред пороя от френски думи Маквей разпозна имената на Озбърн и Мериман, но не успя да разбере какво говорят за тях. Когато съобщението свърши, Лебрюн прекъсна връзката и му преведе.

— Пуснахме снимката на Озбърн във вестниците заедно с историята на Мериман. Управителят на един голф-клуб я видял и си спомнил, че тази сутрин американец с подобно лице излязъл от реката близо до клуба. Дали му чаша кафе и разрешили да използва телефона. Управителят предполага, че става дума за същия човек.

Сега, след проверката по снимки, вече нямаше съмнение, че именно Озбърн е излязъл от реката.

Пиер Левин, управителят на клуба, бе отстъпил твърде неохотно пред настояването на своя приятел да се замеси в тази история. Не искаше да има нищо общо, но приятелят му твърдеше, че щом имат работа с убийство, може да си докара големи неприятности, ако мълчи.

— Къде е сега? Какво стана с него? На кого се обади? — запита Маквей и Лебрюн преведе на френски.

Левин все още не искаше да говори, но неговият приятел го притисна. Накрая управителят омекна, но само при условие да не споменават името му във вестниците.

— Знам само това, че една жена дойде да го вземе и той замина с нея.

Две минути по-късно, похвалени за гражданската си доблест, Левин и неговият приятел си тръгнаха, придружени от униформен полицай. Докато вратата се затваряше зад тях, Маквей погледна Лебрюн.

— Вера Монере.

Лебрюн поклати глава.

— Бара и Метро вече разговаряха с нея. Не е виждала Озбърн и изобщо не е чувала за Албърт Мериман или Анри Канарак.

— Е, хайде сега, Лебрюн. Какво друго очаквахте да ви каже? — цинично се ухили Маквей. — Не са ли огледали апартамента й?

Лебрюн помълча, после небрежно поясни:

— Тя се канела да прекара вечерта навън. Разговаряли са във фоайето на сградата.

Маквей изпъшка и заби поглед в тавана.

— Лебрюн. Прощавайте ако ви нарушавам правилата за работа, обаче снимката на Озбърн е във вестниците и половин Франция го дири под дърво и камък, а вие ми разправяте, че никой не си е направил труда да надникне в апартамента на неговата приятелка.

Отговорът на Лебрюн бе ледено мълчание. След малко той вдигна телефона и поръча на група инспектори да потърсят оръжието по брега, където е излязъл Озбърн. Остави слушалката и бавно запали цигара.

Маквей се помъчи да потисне нетърпението.

— Не са ли я попитали поне къде отива?

Лебрюн го изгледа с недоумение.

— Нали казахте, че излизала. Къде е отишла, по дяволите?

Лебрюн дълбоко въздъхна и затвори очи. Ето ти сблъсък на две цивилизации! Американците бяха ужасни дървеняци! И отгоре на това нямаха капчица чувство за такт!

— Позволете да ви го обясня по следния начин, mon ami. Намирате се в Париж и сега е събота вечер. Госпожица Монере може да е имала среща с министър-председателя, а може и да е отивала на съвсем друго място. Така или иначе, допускам, че моите подчинени са сметнали за не съвсем деликатно да разпитват по въпроса.

Маквей въздъхна на свой ред, после прекрачи към бюрото, опря здраво длани и се втренчи отблизо в Лебрюн.

— Mon ami, искам да знаете, че отлично разбирам положението.

Омачканото му сако беше разтворено и Лебрюн зърна от кобура на бедрото му да се подава дръжката на револвер 38-ми калибър с предпазно ремъче върху ударника. Вместо като повечето нормални полицаи на този свят да носи деветмилиметров автоматичен пистолет с десет или петнайсет куршума, Маквей се пъчеше с шестзаряден „Смит енд Уесън“. Шестзаряден! Въпреки пенсионната възраст тоя Маквей си беше — Mon Dieu!17 — същински каубой!

— Лебрюн, при цялото ми уважение към вас и към Франция, държа да намеря Озбърн. Искам да си поговоря с него за Мериман. За Жан Пакар. И най-вече за нашите обезглавени приятели. А ако ми речете: „Маквей, вече разговаряхте с него и го пуснахте“, аз пък ще ви кажа: „Лебрюн, искам да повторя!“ След всичко това ще сваля шапка пред рицарските ви чувства и отново ще заявя, че най-прекият път към това копеле минава през Вера Монере, независимо с кого се шиба тя. Comprenez-vous?18

Половин час по-късно, в дванайсет без четвърт, двамата детективи седяха във форда на Лебрюн пред сградата на Кей дьо Бетюн 18.

Дори в най-натоварените часове пътят от Парижката полицейска префектура до Кей дьо Бетюн не отнемаше повече от пет минути. В единайсет и половина двамата влязоха в сградата и разговаряха с портиера. Той съобщи, че не е виждал госпожица Монере, откакто излязла рано привечер. Маквей запита дали има начин тя да е влязла, без да минава през фоайето. Да, потвърди портиерът, можело през задния вход и нагоре по служебното стълбище. Но не било твърде вероятно.

— Госпожица Монере не използва служебното стълбище — категорично заяви той.

— Попитайте го дали би имал нещо против, ако се обадя горе — подхвърли Маквей на Лебрюн и посегна към домофона.

— Нямам нищо против, мосю — високомерно отвърна портиерът на английски. — Номерът е две-четири-пет.

Маквей набра номера и изчака. След като чу десет пъти сигнала, той остави слушалката и се завъртя към Лебрюн.

— Няма я или не вдига. Да се качим ли?

— Хайде да поизчакаме, а? — Лебрюн се обърна към портиера и му подаде визитната си картичка. — Ако обичате, щом се върне, предайте й да ми позвъни. Merci.

Маквей погледна часовника си. До полунощ оставаха пет минути. Отсреща прозорците на Вера бяха все тъй тъмни. Лебрюн го погледна с лукава усмивка.

— Усещам как американското ви сърце изгаря от нетърпение да се качите. По служебното стълбище. Пъхате кредитна карта под езичето на ключалката и се вмъквате като рецидивист.

Маквей откъсна очи от прозореца и се обърна към Лебрюн. За пръв път тази вечер му се отваряше възможност да сподели онова, което бе узнал от Бени Гросман.

— Какви са връзките ви с лионската централа на Интерпол? — тихо запита той.

— Същите като вашите — усмихна се Лебрюн. — Аз съм вашият човек в Париж. Осигурявам ви връзка с Интерпол по случая с обезглавените трупове.

— Обаче случаят Мериман-Канарак е съвсем отделен, нали? Няма нищо общо.

Лебрюн се запита накъде бие Маквей.