По парижко време наближаваше 17:30. Самолетът на „Ер Франс“ за Лос Анджелис бе потеглил от летище „Шарл де Гол“ точно по разписание, в 17:00. Доктор Озбърн трябваше да пътува с него, но не беше на борда. Изобщо не бе стъпвал на летището, което означаваше, че паспортът му все още е в ръцете на парижката полиция.

Маквей все по-малко вярваше на собствената си преценка за този човек. Озбърн бе излъгал за калта по маратонките. Колко ли още лъжи бе наговорил?

По време на разпита Озбърн изглеждаше точно това, за което го взимаше Маквей — образован мъж на средна възраст, влюбен до уши в далеч по-млада жена. Нищо подозрително. Ала сега двама души бяха загинали от насилствена смърт и „образованият влюбен мъж“ се оказваше свързан и с двамата.

Но дори и без убийствата на Албърт Мериман и Жан Пакар, имаше още нещо, което гризеше Маквей далеч преди разговора с Лебрюн: предпазливото предположение на доктор Стивън Ричман, че замразените обезглавени трупове може да са следствие от неуспешни опити за невероятна криохирургична операция по съединяването на отрязана глава с чуждо тяло. А доктор Озбърн бе не само хирург, но и ортопед, специалист по скелетната структура, напълно способен да съобрази как се вършат тия неща.

От самото начало Маквей смяташе, че търси не група хора, а отделен човек. Дали пък не го бе пропуснал между пръстите си?

Озбърн се събуди и за момент нямаше представа къде се намира. После Вера изплува пред погледа му с удивителна яснота. Седнала на леглото до него, тя бършеше челото му с влажна кърпа. Беше облечена със свободен черен панталон и широк черен пуловер. От тъмното облекло и слабото осветление лицето й изглеждаше нежно и крехко като изящна порцеланова фигурка.

— Имаше треска, но мисля, че температурата спадна — тихо каза тя.

В очите й блестяха същите искрици, както при първата им среща — Озбърн неволно пресметна — само преди девет дни.

— Колко време бях в безсъзнание? — запита той със слаб глас.

— Не много. Около четири часа.

То опита да се надигне, но остра болка проряза бедрото му. Прехапа устни и се отпусна в леглото.

— Ако беше разрешил да те откарам в болница, щеше да се чувстваш малко по-удобно.

Озбърн се загледа в тавана. Не помнеше, но сигурно наистина й бе забранил да го откарва в болница. После се сети, че е говорил за Канарак, за баща си и частния детектив Жан Пакар.

Вера се изправи, остави кърпата в легенчето и пристъпи към масата, над която имаше тясно прозорче, закрито с тъмна завеска.

Озбърн озадачено се огледа. Отдясно беше вратата на стаята. Отляво друга врата водеше към тясна тоалетна. Таванът беше силно скосен, тъй че стените в единия край бяха много по-ниски, отколкото в другия. Не помнеше кога е попаднал в тази стая. Приличаше на таванско помещение.

— Тук сме под самия покрив. Стаичката е била построена от Съпротивата през 1940 година. Почти никой не знае за нея.

Взимайки от масичката закрит поднос, Вера се върна да седне до него. Върху подноса имаше паница топла супа, салфетка и лъжица.

— Трябва да се храниш — каза тя.

Озбърн я гледаше мълчаливо.

— От полицията идваха да питат за теб. Затова те преместих тук.

— Сама ли?

— С портиера Филип, той е стар и верен приятел.

— Открили са тялото на Канарак, нали?

Вера кимна.

— И колата. Казвах ти, че ще дойдат, щом я открият. Пристигнаха около час, след като беше заспал. Искаха да се качат в апартамента, но аз им казах, че излизам. Разговаряхме във фоайето.

Озбърн безпомощно въздъхна и се загледа настрани. Вера посегна към лъжицата.

— Искаш ли да те нахраня?

— Все някак ще се справя и сам — мрачно се усмихна Озбърн.

Той хвана лъжицата, загреба супа и започна да се храни. Соленият вкус на бульона беше приятен и за няколко минути Озбърн му посвети цялото си внимание. Накрая остави лъжицата, избърса устни със салфетката и се облегна назад.

— В това състояние май няма да избягам далече.

— Прав си.

— Ще си имаш неприятности задето ми помагаш.

— Ти ли уби Анри Канарак?

— Не.

— Тогава как мога да си имам неприятности? — Вера стана и вдигна подноса от леглото. — Сега искам да си почиваш. По-късно ще дойда да ти сменя превръзката.

— Не е само до полицията.

— Какво искаш да кажеш?

— Как ще обясниш на… него? На Френчо.

Вера подпря подноса върху бедрото си като професионална сервитьорка и сведе поглед към него.

— Френчо — заяви тя, — вече не е на дневен ред.

— Тъй ли? — смая се Озбърн.

— Тъй — лекичко се усмихна тя.

— И откога?

— Откакто те срещнах. — Вера го гледаше право в очите. — А сега спи. Ще се върна след два часа.

Когато тя затвори вратата, Озбърн се отпусна на възглавницата. Беше изтощен както никога през живота си. Погледна часовника. Беше 19:35 на 8 октомври, събота.

А навън, зад плътната завеса на малкото прозорче, Париж започваше да танцува.

Точно по същото време, на около четирийсет километра по магистрала А1, самолетът на „Ер Юроп“ се спускаше към летище „Шарл де Гол“. Петнайсет минути по-късно един от униформените сътрудници на Лебрюн потегли обратно към Париж с Маквей на задната седалка.

Маквей вече имаше чувството, че е опознал всяко кътче на парижката аерогара. И как иначе, щом напоследък минаваше през нея по два пъти в денонощието.

Когато наближиха Париж, полицаят прекоси Сена и подкара към Орлеанската порта. С известно усилие той обясни на развален английски, че Лебрюн разследва нещо ново и иска да се срещне с Маквей на местопрестъплението.

Дъждът отново заваля, докато си пробиваха път през пожарникарски коли и тълпи зяпачи, удържани от верига униформени полицаи. Пред тлеещите останки от жилищен блок шофьорът спря колата и поведе Маквей през хаоса от маркучи и опушени пожарникари, които все още поливаха димящите места.

Сградата беше напълно разрушена. Покривът бе изчезнал заедно с целия последен етаж. Изкривени и полуразтопени от изключително висока температура, пожарните стълби се протягаха настрани като части от недовършен мост, закрепени в несигурно равновесие към разбитите тухли на горните етажи. Самите етажи сега можеха да се различат само по дупките от прозорци, а между тях стърчаха обгорели греди — част от подове и тавани на отделните апартаменти. И въпреки проливния дъжд навсякъде се носеше тежката миризма на изгоряла човешка плът.

Заобикаляйки куп обломки, шофьорът изведе Маквей зад сградата, където под блясъка на преносими прожектори Лебрюн, Бара и Метро разговаряха с едър мъж в пожарникарска униформа.

— А, Маквей! — подвикна Лебрюн, когато пристъпиха в осветената зона. — Мисля, че вече познавате инспекторите Метро и Бара. Това е капитан Шевалие, заместник-началник на районния пожарен батальон.

— Здравейте, капитан Шевалие. — Маквей протегна ръка на пожарникаря, после се озърна към развалините. — Умишлено ли е било?

— Oui — кимна Шевалие и добави няколко думи на френски.

— Всичко е изгоряло много бързо и при извънредно висока температура — преведе Лебрюн. — Използвано е някакво сложно устройство, заредено по всяка вероятност с армейски запалителни експлозиви. Никой не е имал шанс да се измъкне. Двайсет и трима души. Всички са мъртви.

Маквей дълго мълча. Накрая запита:

— Имате ли представа защо?

— Да — решително потвърди Лебрюн, без да крие яростта си. — Тук е регистрирана колата, която карал Мериман, преди да го докопа вашият приятел Озбърн.

— Лебрюн — гласът на Маквей беше тих, но твърд. — Първо, Озбърн не ми е приятел. Второ, разрешете да предположа, че въпросната кола е била собственост на жена.

— Добро попадение — обади се Бара на английски.

— Името й е Анес Демблон.

Лебрюн вдигна вежди.

— Изумявате ме, Маквей.

Маквей не обърна внимание на комплимента.

— С какво разполагате за Озбърн?

— Пежото, което е наел, бе открито в една уличка на два километра от хотела. Имаше три квитанции за неправилно паркиране, значи е било изоставено вчера в ранния следобед.