— Анри… — тихо изрече Анес. Трябваше да го накара да разсъждава. — Откъде накъде ще търсят един мъртвец? И дори да го търсят, защо именно тук? Мислиш ли, че са пратили тоя тип да обикаля по целия свят с надеждата случайно да те срещне на улицата? — Тя помълча и се усмихна, после потупа с длан протритото канапе. — Правиш от нищо нещо. Ела, седни до мен.

Този поглед и този глас му напомниха отминалите времена, когато Анес не бе тъй грозна като днес. Времената преди тя нарочно да се занемари, за да не го привлича повече. Времената преди тя да го изпъди от леглото си, за да охлади желанията му. Най-важното беше той да изчезне напълно, да възприеме френската култура и да се превърне във французин. За тази цел му трябваше френска съпруга. А това налагаше Анес Демблон да напусне живота му. Тя се завърна едва когато Анри не успя да си намери работа и трябваше да убедят мосю Льобек да открие ново място в пекарната. От тогава до днес връзката им беше напълно платонична, поне така я виждаше той.

Но за Анес нямаше нито ден, без сърцето й да се къса щом го зърне. Всеки час, всеки миг копнееше да го върне в прегръдките и леглото си. Бяха заедно от самото начало. Тя му помогна да инсценира смъртта си, представи се за негова съпруга на канадската граница, уреди му фалшив паспорт и накрая го убеди да се преселят при роднините й във Франция, където щяха да изчезнат завинаги. Беше готова на всичко, дори да го отстъпи на друга. Само защото го обичаше безкрайно.

— Анес, слушай ме.

Той не дойде да седне до нея; все тъй стоеше сред стаята и я гледаше, само чашата бе изчезнала от ръката му. В апартамента царуваше мъртвешка тишина. Не се чуваше нито бръмчене на коли, нито глъчка от съседните жилища. За момент Анес си помисли, че тази вечер съседите може по изключение да са отложили постоянните шумни скандали и да са отишли на кино. Или пък вече да са в леглото.

Неволно забеляза, че ноктите й са дълги и нащърбени; отдавна се нуждаеха от изрязване.

— Анес — повтори той. Този път говореше съвсем тихо, почти шепнешком. — Щом не знаем нещо, трябва да го открием. Разбираш ли?

Тя още дълго не откъсна поглед от ноктите си, но най-сетне вдигна глава. Както бе очаквала, в Анри вече нямаше и следа от страх, паника и гняв. Оставаше само ледено спокойствие.

— Трябва да го открием.

— Je comprends — промърмори тя и отново сведе очи към ноктите си. — Je comprends.

Разбирам.

8:00

Днес беше 6 октомври, четвъртък. Точно според прогнозите, от ниските облаци се ръсеше ситен, студен дъжд. Озбърн си взе чаша кафе, намери свободна масичка и седна. Кафенето беше пълно с мъже и жени, откраднали няколко свободни минути по пътя за работа, преди да се гмурнат в скучното всекидневие. Наоколо пиеха кафе, замислено дъвчеха кифлички, пушеха или преглеждаха утринните вестници. През една маса двама бизнесмени бъбреха скорострелно на френски. До тях мъж с черен костюм и още по-черна коса се подпираше на лакът, задълбочен в съдържанието на вестник „Монд“.

Озбърн имаше резервация за самолета на „Ер Франс“, който излиташе от аерогара „Шарл де Гол“ в 17:00 на 8 октомври, събота, и без междинни кацания пристигаше в Лос Анджелис същата вечер в 19:30 по тихоокеанско време. Според плана му най-подходящото бе сега да се обади на инспектор Бара, да съобщи за резервацията и учтиво да запита кога би могъл да получи паспорта си. След това можеше да се заеме с останалото.

Непременно трябваше да убие Канарак в петък вечерта. Нуждаеше се от мрак не толкова заради самото действие, колкото за да не бъде открит трупът прекалено рано и прекалено близо до града. След кратко проучване бе решил да се придържа към първоначалната си идея — Сена. Тя пресичаше Париж, после лъкатушеше над двеста километра на северозапад през френските равнини и накрая се вливаше в залива Ламанш. Стига да не се случеше нещо непредвидено, можеше да хвърли Канарак в реката западно от града и трупът щеше да бъде открит най-рано в събота сутринта. Дотогава бързото течение би трябвало да го отнесе поне на шейсетина километра. При щастливо стечение на обстоятелствата дори повече. Властите щяха да се нуждаят от няколко дни, докато открият самоличността на подпухналия труп без документи.

За всеки случай Озбърн трябваше да си осигури алиби, доказателство, че е бил другаде в момента на убийството. Най-просто изглеждаше посещението на филм. Можеше да си купи билет, после да предизвика спречкване с контрольора, тъй че при евентуален разпит човекът да си припомни за него. Скъсаният билет с часа и датата на прожекцията щеше да послужи за доказателство. Щом заемеше място в тъмния салон, щеше да изчака началото на филма и незабелязано да се измъкне през някой страничен изход.

Точното разпределение по часове зависеше от навиците на Канарак. С едно телефонно обаждане Озбърн бе установил, че пекарната работи от седем до седем и последната фурна се вади около четири следобед. Предния път бе срещнал Канарак в кафенето на улица Сен Антоан малко преди шест. От пекарната дотам имаше поне двайсет минути пеша и тъй като след нападението Канарак бе избягал с метрото, можеше спокойно да се приеме предположението на Жан Пакар, че той няма кола или не ходи с нея на работа. Щом последната фурна се вадеше в 16:00, а Канарак бе пристигнал в кафенето преди 18:00, изглеждаше логично да напуска работа някъде между 16:30 и 17:30. Макар че октомври едва започваше, дните вече намаляваха. Един поглед към прогнозите във вестника потвърждаваше, че дъждът няма да спре в близките няколко дни. Това означаваше, че ще се смрачава още по-рано. със сигурност около 17:30.

Първата задача на Озбърн бе да наеме кола и да потърси западно от Париж усамотено кътче край Сена, където би могъл незабелязано да хвърли Канарак в реката. След това щеше да измине маршрута до пекарната и обратно, за да бъде сигурен, че знае пътя.

Накрая щеше да се върне при пекарната и да паркира отсреща, не по-късно от 16:30. Там щеше да изчака Канарак и да проследи накъде отива.

При първата им среща Канарак беше сам и Озбърн се надяваше, че човекът няма навика да си тръгва заедно с колегите. Ако случайно в петък вечер се окажеше другояче, резервният план бе да го проследи докато остане сам и после да пристъпи към действие на първото подходящо място. Ако компанията придружеше Канарак чак до метрото, Озбърн просто щеше да избърза до жилището му и да го изчака там. Към последния вариант щеше да прибегне само в краен случай, тъй като имаше риск на прибиране Канарак да срещне познати. И все пак, ако не останеше друг избор, Озбърн бе готов да поеме риска. В момента не би желал нищо друго, освен да разполага с повече от една вечер, но положението не можеше да се промени, тъй че каквото и да се случеше, трябваше да използва единствения си шанс.

 — Здравей.

Озбърн стреснато вдигна глава. Унесен в размисли, не бе забелязал идването на Вера. Той бързо скочи, придърпа стол и тя седна срещу него. Докато се връщаше на мястото си, Озбърн хвърли поглед към стенния часовник. Беше 8:25. Озърна се и видя, че кафенето е опустяло.

— Да ти поръчам ли нещо?

Тя се усмихна.

— Да, еспресо.

Той стана, отиде да поръча и изчака пред тезгяха, докато кафето стане готово. Озърна се към Вера, после отклони поглед, опитвайки да се концентрира върху мисълта защо е тук, защо я бе поканил да се срещнат след нощната смяна в болницата.

Сукцинилохолин.

Тази сутрин вече на два пъти бе опитал да закупи препарата от местни аптеки със собствена рецепта, но и в двата случая получи отговора, че със сукцинилхолин разполагат само болниците и ще му трябва разрешение от местен лекар. Едно телефонно обаждане до най-близката болнична аптека потвърди факта. Да, разполагат със сукцинилхолин. Съвършено вярно, необходимо е разрешение от парижки лекар.

Отначало му хрумна да се свърже с лекаря на хотела, но сукцинилхолинът не беше от препаратите, които се ползват всеки ден. Можеха да възникнат въпроси и положението ставаше неудобно. Не бе изключено разтревоженият доктор да се обади на полицията. Вероятно имаше и други начини, но те изискваха време, а сега тъкмо времето бе негов противник. Мислите му неохотно се насочиха към Вера.