— Auf bald.39

Колата на охраната ускори ход и изчезна зад ъгъла.

— Доколкото разбирам, смятате, че сме в безопасност — подхвърли Нобъл, докато Ремер паркираше мерцедеса срещу входа.

— Съвършено правилно.

Ремер излезе от навън, пресегна се за автомата и го заключи в багажника. После запали цигара и ги поведе надолу към дебела стоманена врата. Отвъд нея започваше дълъг коридор, изпълнен с кабели и водопроводни тръби, който минаваше под улицата и стигаше до подземията на Европейския център.

— Знаем ли къде е Шол? — прокънтя под бетонния свод гласът на Маквей.

— Гранд хотел „Берлин“. На Фридрихщрасе, срещу Зоологическата градина. Оттук е доста път за престарял джентълмен като теб.

Ремер се ухили на Маквей и отвори огнеупорната врата в дъното на коридора. Загаси цигарата си в стенния пепелник, спря пред служебния асансьор и натисна бутона. Вратата веднага се отвори и четиримата влязоха. Ремер натисна копчето за шести етаж, вратата се затвори и кабината пое нагоре. Едва сега Озбърн забеляза, че Ремер през цялото време е стискал пистолет.

Гледайки тримата си безмълвни спътници под бледата светлина в кабината, той изведнъж се почувства излишен като пети човек в компания за бридж или неканен гост на сватбата на бившата си съпруга. Тия хора бяха професионални полицаи, ветерани, чиито съдби се преплитаха като мускули и кости. Заповедта в джоба на Маквей беше издадена от най-влиятелния криминален съдия в Германия, а човекът, срещу когото се изправяха, беше фигура от световна величина и разполагаше със собствена армия. Маквей му бе казал, че идва в Берлин, за да даде показания. Сега това бе сторено и тримата повече не се нуждаеха от него. Би било наивно да вярва, че Маквей ще изпълни обещанието да го допусне до разговора си с Шол. Изведнъж стомахът му се сви на топка. Маквей не даваше пукната пара за личната война на Озбърн. Имаше свои планове и не възнамеряваше да ги споделя с когото и да било.

Маквей забеляза погледа му.

— Какво има?

— Просто си мислех — тихо каза Озбърн.

— Не прекалявайте — посъветва го Маквей без усмивка.

Асансьорът спря. Вратата се отвори и Ремер излезе пръв. Огледа се, после ги поведе по коридор, застлан с дебела пътека. Намираха се в хотел. Хотел „Палас“ — Озбърн забеляза името на една брошура върху масичката, край която минаха.

Пред стая 6132 Ремер спря и почука на вратата. Широкоплещест цивилен полицай ги въведе в голям апартамент с две съседни спални. Отвъд прозорците се зеленееше паркът на Зоологическата градина, а отстрани имаше фасада, вероятно по-ново крило на хотела.

Ремер прибра пистолета под сакото си и размени няколко думи с полицая, който ги бе посрещнал. Маквей мина по коридора да огледа втората спалня. След малко се върна. Нобъл не бе очарован от близостта на новото крило, откъдето, макар и под ъгъл, можеха да ги наблюдават. Когато изказа съмненията си, Маквей го подкрепи.

Едрият полицай разпери ръце и обясни със силен немски акцент, че в момента било почти невъзможно да се намери свободна стая, камо ли апартамент. Берлин просто кипял от търговски изложби и международни конгреси. Даже федералната полиция не разполагала с кой знае какъв избор, след като стаите се резервирали три месеца предварително.

— Манфред, в такъв случай ние сме просто щастливци — възкликна Маквей.

Ремер кимна, после каза нещо на немски и полицаят излезе. Ремер заключи вратата след него.

— Двамата с теб ще се разположим тук — реши Маквей. — Нобъл и Озбърн ще вземат другата спалня. — Той пристъпи към прозореца, дръпна ефирната завеса и огледа движението по Курфюрстендам, после се взря в тъмните корони на отсрещния парк. — Телефоните обезопасени ли са?

— Две линии.

Ремер запали цигара и свали коженото сако, разкривайки масивен гръден кош и старомоден кобур под мишницата, от който стърчеше — Озбърн едва сега забеляза размерите — грамаден автоматичен пистолет.

Маквей също свали сакото си и погледна Нобъл.

— Провери положението с Лебрюн, ако обичаш. Разбери дали вече знаят кой е убиецът. Как е влязъл? Какво ново около Каду? Знае ли някой къде се укрива? Трябва да разберем дали е бил там случайно или по план. — Той закачи сакото в гардероба и се обърна към Озбърн. — Настанявайте се. Доста ще повисим тук.

И той мина в банята да се измие. Когато излезе с кърпа в ръцете, вече имаше нова задача за Ремер.

— Оная история в Шарлотенбург утре вечер. Дай да разберем какво представлява и кой ще присъства. Вярвам, че твоите хора в Бад Годесбург ще ни направят тази услуга.

Озбърн мина в другата спалня и се огледа. Отчаяно се бореше да овладее пристъпа на безумие в душата си. Две легла с масленозелени покривала. Малка масичка между тях. Две нощни шкафчета. Телевизор. Прозорец с изглед към парка. Отделна баня. Знаеше, че мозъкът на Маквей разиграва безумно рискован план като генерал с мизерен коз в ръкава, който праща малоброен отряд срещу кралската армия и се мъчи по всички възможни начини да обърне хода на битката. В тия мисли нямаше място за него. Затова двамата с Нобъл бяха настанени отделно — Маквей не искаше да остава насаме с въпросите на Озбърн. Иначе би изпаднал в твърде неудобно положение, ако му се наложеше да обяснява защо няма да вземе Озбърн на срещата с Шол. Хитро измислено. Да протака. Да отлага до последния момент. И да подхвърли от прага: „Съжалявам, това е работа за полицаи“. А после да го повери на германските полицаи в коридора.

— Вечеря в тесен кръг. Официално облекло. Точно сто гости. Вход само с покана.

Ремер седеше по риза до масичката с чаша кафе в едната ръка и цигара в другата. През последния час бе провел шест разговора със сътрудници на разузнавателния отдел към Бундескриминаламт — БКА — в Бад Годесбург, които се опитваха да изяснят какво точно ще става в двореца Шарлотенбург.

Също по риза, Озбърн седеше в ъгъла и гледаше как Маквей крачи по чорапи напред-назад из стаята. Беше решил, че ще е най-добре да отвърне по същия начин — да използва Маквей за своите цели. Кротко, незабележимо. Да открие как да обърне положението в своя полза, без да събуди подозренията на полицаите. Вече знаеше, че хотел „Палас“ е част от Европейския център — огромен комплекс от магазини и игрални зали в центъра на Берлин. Паркът отсреща до голяма степен напомняше Сентрал парк в Ню Йорк — гъст, обширен, прорязан от улици и безброй пътечки. Доколкото бе разбрал от разговорите между другите трима и телефонните им обаждания, освен цивилните сътрудници на БКА в коридора, екипи от по двама души дежуреха във фоайето и горе на покрива, а по близките улици дежуреха коли в пълна бойна готовност. Шестте стаи от съседното крило с пряка видимост към апартамента бяха проверени. В четири имаше японски туристи от Осака, в другите две — бизнесмени, пристигнали за изложение на компютърна техника. Единият беше от Мюнхен, другият от Дисни Уърлд в Орландо. И шестимата бяха точно това, за което се представяха. Следователно можеха да разчитат на безопасност, дори ако „групата“ узнаеше къде се намират и опиташе да предприеме нещо. Проблемът бе, че при това положение шансовете на Озбърн да предприеме нещо без знанието на Маквей спадаха почти до нула.

— Организира се от швейцарска корпорация, наречена „Бергхаус груп“ — четеше Ремер от служебния си бележник. Вдясно от него Нобъл оживено разговаряше по телефона, размахвайки подобен бележник. — Поводът е завръщането на… Ремер се вгледа в записките — някой си Елтон Карл Либаргер. Индустриалец от Цюрих, който преди година бил претърпял тежък инсулт в Сан Франциско, но вече е напълно здрав.

— Кой е тоя Елтон Либаргер, по дяволите? — запита Маквей.

Ремер сви рамене.

— Изобщо не съм чувал за него. Нито пък за „Бергхаус груп“. Разузнавателният отдел има грижата да изясни, ще ни осигурят и списък на гостите.

Нобъл затвори телефона и се обърна.