— Правилно. Както знаете, тяхната роля в случая беше само да ни осигурят технически средства за превръщане на едно размазано петно в ясен отпечатък.

— Лебрюн, вие ме помолихте да се свържа с полицията в Ню Йорк. Най-сетне получих информация.

— За Мериман ли?

— Донякъде. Но чрез колегите във Вашингтон, лионската централа е подала запитване до Ню Йорк цели петнайсет часа, преди да ви уведомят, че вече разполагат с четлив отпечатък.

— Какво? — поразено възкликна Лебрюн.

— Добре чухте.

Лебрюн поклати глава.

— В Лион нямат какво да правят с подобна информация. По принцип Интерпол е посредник за размяна на информация между полицейските централи, но не води собствени разследвания.

— И аз си рекох същото, докато излитах от Лондон. Интерпол поръчва и получава с предимство секретна информация часове преди разследващият полицай изобщо да узнае, че един размазан отпечатък може да изведе до тези сведения. Ако изобщо узнае. Звучи малко грубо, но добре, да речем, че такъв е редът. Може да проверяват как работят информационните им системи. Може би искат да разберат дали колегата от Париж си знае работата. Или пък някой внедрява нова компютърна програма. Кой знае? Ако е само това, чудесно, нека го забравим. Обаче неприятното е, че ден по-късно същият този тип, който се смята за мъртъв от двайсетина години, внезапно попада в Сена, надупчен с автомат „Хеклер и Кох“. И искрено се съмнявам да го е сторила ядосаната му жена.

Лебрюн го гледаше като втрещен.

— Приятелю, искате да кажете, че някой в Интерпол е узнал за Мериман, открил е парижкия му адрес и е поръчал да го убият?

— Казвам, че петнайсет часа преди да разберете каквото и да било, някой в Интерпол се е докопал до отпечатъка. От него — до името и останалите сведения. Може би чрез компютърната система на Интерпол или по някакъв друг начин. А когато въпросната система е сравнила Албърт Мериман с някой си Анри Канарак и е потвърдила, че човекът води здравословен живот в Париж, събитията са се развили ужасно бързо. Защото Мериман е бил очистен само няколко часа след установяването на самоличността.

— Но защо да убиват човек, който и без това се смята за мъртъв? И защо ще бързат толкова?

Маквей автоматично погледна нагоре. Прозорецът на Вера Монере все още не светеше.

— Страната си е ваша, Лебрюн. Вие ми кажете.

— Вероятно за да не проговори, когато го спипаме.

— И аз бих казал същото.

— Но след цели двайсет години… От какво са се страхували? Че знае нещо за високопоставени личности?

— Лебрюн. — Маквей помълча. — Може и да съм луд, но нека все пак да го кажа. Всичко това просто случайно е станало тук, в Париж. Може да е било съвпадение, може да няма нищо общо с човека, когото вече следяхме, а може и да има. Да допуснем, че това не е първият случай. Да допуснем, че е замесен някой с черен списък на изчезнали стари врагове и всеки път, когато в най-голямата полицейска централа Интерпол пристига нов отпечатък, косъм или някаква друга улика, този списък автоматично се проверява. И ако някое име излезе наяве, това става известно. По цял свят, защото такъв е обхватът на Интерпол.

— Намеквате за организация. С таен агент в лионската централа на Интерпол.

— Казах, че може и да съм луд…

— И подозирате, че Озбърн е сътрудник или наемник на тази организация.

Маквей се ухили.

— Недейте, Лебрюн. Мога да разсъждавам до посиняване, но никого не обвинявам без доказателства. А засега доказателства липсват.

— Но Озбърн би бил добра отправна точка.

— Затова сме тук.

— Не по-зле — усмихна се Лебрюн — би било да узнаем в Лион кой точно е дал заявка за досието на Мериман.

Маквей не успя да отговори, защото внезапно една кола свърна по Кей дьо Бетюн и се зададе към тях, прорязвайки с фаровете си две жълти дупки сред дъжда, който отново бе завалял.

Колата се оказа такси. Облегнати назад, двамата го проследиха как спира пред номер 18. След миг портиерът излезе от сградата с чадър в ръката. Вратата на таксито се отвори и Вера пристъпи навън. Бързо се мушна под чадъра и портиерът я поведе към входа.

— Да влезем ли? — запита Лебрюн и сам си отговори. — Да, май ще трябва.

Докато посягаше да отвори, Маквей го потупа по рамото.

— Mon ami, на този свят има доста автомати, а не липсват и юнаци, които умеят да си служат с тях. На ваше място бих бил крайно предпазлив при проверката в Лион.

— Албърт Мериман беше престъпник, утайка от най-мръсните слоеве. Мислите ли, че биха рискували да убият полицай?

— Защо не идете да погледнете още веднъж тленните му останки? Пребройте дупките от едната и другата страна, полюбувайте се на шарката, която образуват. После пак си задайте същия въпрос.

Вера чакаше асансьора, когато двамата влязоха във фоайето и се отправиха към нея.

— Вие трябва да сте инспектор Лебрюн — каза тя, гледайки цигарата. — Напоследък почти всички американци са зарязали пушенето. Портиерът ми предаде картичката. Мога ли да ви бъда полезна?

— Oui, mademoiselle — каза Лебрюн, после смутено остави цигарата в мраморния пепелник до вратата на асансьора.

— Parlez-vous anglais?19 — запита Маквей.

Беше късно, вече минаваше полунощ. Очевидно Вера знаеше кои са и защо идват.

— Да — каза тя, като го погледна право в очите.

Лебрюн представи Маквей като американски колега, работещ по съвместно разследване с Парижката полицейска префектура.

— Много ми е приятно — усмихна се Вера. — Как сте?

— Доктор Пол Озбърн — изръмжа Маквей, пренебрегвайки формалностите. — Мисля, че го познавате.

— Да.

— Кога го видяхте за последен път?

Вера стрелна поглед към Лебрюн, после отново към Маквей.

— Вероятно ще е по-добре да разговаряме горе в апартамента.

Асансьорът беше малък и стар, с лъскави медни инкрустации. Приличаше на тясна стаичка с огледални стени. Докато Вера натискаше бутона, Маквей внимателно я наблюдаваше. Вратата се затвори, отгоре долетя глухо бучене, после зъбните колела се завъртяха и тримата мълчаливо потеглиха нагоре. За Маквей не бе изненада нито красотата на Вера, нито нейното невъзмутимо посрещане във фоайето. В края на краищата тя беше любовница на най-високопоставения мъж във Франция. Само по себе си това би трябвало да е цяла школа за хладнокръвие. Но поканата да се качат в апартамента бе проява на истинска храброст. Независимо как стояха нещата в действителност, тази жена им даваше да разберат, че няма какво да крие. Поне едно ставаше ясно. Пол Озбърн вече не беше тук.

Асансьорът спря на втория етаж. Вера отвори вратата и ги поведе по коридора към вратата на апартамента. Часовникът показваше петнайсет минути след полунощ.

Преди по-малко от час, в единайсет и трийсет и пет, Вера най-сетне дръпна завивките върху изтощения Пол Озбърн, включи малката електрическа печка и напусна тайната стаичка под стряхата. Тясна и стръмна стълба между водопроводните тръби водеше надолу към едно килерче, разположено в ниша на четвъртия етаж.

Вера тъкмо бе излязла от килера и се обръщаше да затвори вратата, когато си спомни за полицията. Щом веднъж бяха идвали, можеха да се върнат пак, след като никъде не откриеха дирята на Озбърн. Щяха да я разпитват отново, да се интересуват не го ли е виждала междувременно, да душат дали не са пропуснали нещо.

При първото идване тя им бе казала, че излиза. Ами ако сега я чакаха отвън? Ами ако я откриеха заспала в апартамента, без да се е прибирала? В такъв случай първата им работа би била да претърсят сградата. Вярно, таванската стаичка беше прикрита добре, но не чак толкова, че някои от по-старите полицаи да не си спомнят разказите на бащи и чичовци за съществуването на подобни скривалище по време на Съпротивата. Тогава щяха да огледат всичко под лупа.

За да провери предположението си, Вера слезе по служебното стълбище, измъкна се от сградата и изтича до телефонната кабина на ъгъла. Филип не само потвърди опасенията й, но и прочете картичката на Лебрюн. Като го предупреди да не казва нищо, Вера пресече Кей де Селестен, зави по рю дьо л’Отел дьо Вил и влезе в метрото близо до Пон Мари. Измина само една спирка, слезе на Сюли Морлан и хвана такси до Кей дьо Бетюн. Всичко това й отне по-малко от трийсет минути.